Иван Мартинов
Чудесна сплав (3)

III

Стаята, в която живееше Кирил, беше широка, светла, хигиенична, но той се измъчваше от самотата и предпочиташе да прекарва повече от времето си сред хората в завода. И затова може би се чувствуваше по-добре, когато му се случеше да бъде зает с работа, погълнат изцяло от грижи, завладян напълно от въпросите, които стояха пред него като ръководител на леярния цех.

Този ден още от сутринта, той се бе заловил за приготвяне на сплав за изливане на частите, нужни за последния модел на мотоциклет. Искаше цялата метална конструкция на мотоциклета да бъде от по-твърд и устойчив метал, за да се повиши качеството на производството. Като ръководител на леярния цех бе длъжен да следи за изпълнението на плана, а това означаваше, че трябва да извършва своите опити, без да нарушава производствения процес, макар че това, което правеше, беше в интерес на завода. Директорът много държеше за изпълнението на плана и понеже бяха към края на годината, нямаха никакво време за губене с разни съмнителни, както той се изрази, опити в тази насока. Кирил обаче не се отчайваше и не се плашеше дори от лошите последици… Изпробвал веднъж този метод с помощта на двама млади, също тъй запалени, ентусиазирани като него работници, сега той се опираше на по-широк кръг сътрудници. Най-важното в случая беше, че успя да спечели на своя страна майстора, бай Стаменко, човек недоверчив и труден, но твърд и упорит в работата си, предан на делото, на всяко добро начинание, когато се убеди в ползата от него. Той не само се бе съгласил да участвува в изпробването на новия метод, но се бе и така увлякъл, че от нетърпение често идваше при него и без да се съобразява с предписанията на заводското управление, като разчиташе само на своя опит, с жар вземаше участие в работата. Дребен, слаб, с тънка жилеста шия и сбръчкано лице, с телени очила на малък, сплескан нос, той пъргаво сновеше около формите и ту се навеждаше, ту се изправяше, като клатеше доволен побелялата си глава. Кирил го гледаше и се чудеше откъде се бе взела у него тази енергия и на какво се дължи интересът, с който старецът следеше опитите. Най-сетне, когато всичко беше готово, бай Стаменко се отдръпна доволен и на дребничкото му, със сива, изпечена кожа лице се появи радостна, щастлива усмивка, а очите му, изпълнени с решителност, блеснаха зад стъклата на очилата му с необикновена острота.

— Хайде стига, момчета! — извика той с тъничкия си писклив гласец, махна тържествено с ръка и се обърна към него. — А сега можеш вече да отидеш при директора и да му докладваш за резултата!

Кирил се усмихна едва забележимо.

— Още не, бай Стаменко, нека почакаме малко!

— Защо? Съмняваш ли се, а?

— Не, но… трябва да се уверим напълно и тогава…

— Е, добре — поклати глава майсторът и бързо се отдалечи към ъгъла, в който се занимаваха с чертежите, разработени в проектантския отдел.

Кирил мълчаливо го последва. Той седна на масата до него и замислено се вгледа в разгънатата скица на желязната конструкция с малки и големи детайли, които представляваха рамката на новия модел мотоциклет. Изведнъж погледът му бе привлечен от обяснителните бележки в долния край на чертежа. Сърцето му силно заби. Не е ли това почеркът на Христина? Кирил добре го познаваше и можеше да го различи сред всички останали почерци, които може би щеше да срещне по-нататък върху чертежите. Той се развълнува. Какво ли прави сега тя? Дали мисли за него, както той мисли за нея, или вече се е успокоила и не иска да знае, нито да чуе нищо?

Цялата сутрин той бе погълнат от работата около опитите за получаване на сплав и не бе му останало никакво време да помисли дори за нея, а ето че сега изведнъж в паметта му възникна образът й и той се помъчи да си я представи как изглежда там, в широкото и просторно помещение на проектантския отдел, където тя, седнала зад големия статив, навярно прави нов чертеж. Ако само знае колко много страда и колко много се чувствува угнетен след последната им среща, която завърши с мъчителна раздяла… Завинаги ли? Кой знае! Може би завинаги, а може би и не. Дълбоко в себе си той беше уверен, че те пак ще се срещнат и ще се разберат.

Кирил хвърли още веднъж разсеян поглед върху чертежа, сгъна го и го пъхна в папката при другите книжа. После стана с въздишка, напусна своето място в ъгъла, където двамата със стареца прекарваха по-голямата част от времето си, и бавно тръгна към една от трите пещи, в които се топяха хвърлените огромни късове чугун, парчета старо ръждиво желязо и манган. До опразването на тази пещ имаше само десетина минути и затова бързаше да не пропусне момента, когато леярите ще отворят вратата и разтопената лава ще потече по улея към огромните кофи.

Кирил стигна до пещта малко преди да започне суетнята около нея. Двамата леяри — един възрастен, около четиридесет и пет годишен, и друг, значително по-млад от него — вече стояха готови с ръжени в ръце и през сините предпазни очила старателно надзъртаха в отвора, като наблюдаваха вренето. Той добре познаваше и двамата, но напоследък особено много се интересуваше от по-младия, и то не за друго, а само защото помежду им се бе създала някаква съвсем неочаквана и чудата връзка, която го бе заплела в още по-неочаквани и чудати отношения.

Преди няколко дни, тъкмо когато се бе прибрал уморен от завода в квартирата си и се готвеше да се залови за дочитането на книгата за различните начини на топене и леене на стомана, на вратата се почука и още неопомнил се и не решил какво да прави, в стаята влезе слаба жена с бледо, анемично лице и с две малки деца за ръце. Той се понадигна от леглото, на което се бе разположил удобно, за да може спокойно да чете. Жената постоя малко, смутена и явно объркана, като се пооглеждаше на всички страни, сякаш се мъчеше да открие нещо, което да й подскаже как да започне, после въздъхна дълбоко и с почти плачевен глас започна да му разказва как мъжът й, който бил леяр при него, пиел много през свободното си време, напивал се и ставал буен, невъздържан, чупел всичко, каквото му попадне в ръцете, викал, ругаел, заплашвал и понякога я биел, биел я жестоко, до смърт, толкова много я биел, че децата пискали от страх, едва ли не припадали от обезумяване пред неговата жестокост. А иначе, казваше тя, той бил кротък човек, гледал добре работата си и когато бил трезвен, не само се измъчвал от срам и разкаяние, но обещавал да не излее повече нито глътка в устата си. Но за съжаление това не траяло дълго: след седмица или две отново се напивал, пак се връщал като разлютен звяр и пак започвала същата дива история. Може би, питаше жената, трябва да му се въздействува, да му се помогне да не пие повече? И със сълзи на очи, като притискаше до себе си разплаканите деца, тя го молеше да направи всичко възможно: дано този поразник престане да я бие…

Кирил спря пред двамата леяри. Възрастният се наведе и започна да се взира през предпазните си очила в отвора за наблюдение на варенето, а младият посрещна инженера с видимо изразено на лицето желание да разбере какво го е довело по това време при тях. Той беше едър, грамаден мъжага с дебел врат и широки плещи, на които запотената риза се бе залепила и тъй очертанията на мускулите му още повече издаваха неговата необикновена сила. Кирил погледна голямата му къдрокоса глава с пълно, червендалесто лице и спря продължително очи на тежките му, корави юмруци.

— Кажи ми, Игнате — обърна се той към леяра, — обичаш ли да се срещаш вечер с приятели и да се черпиш?

— Защо, другарю инженер? — усмихна се виновно леярят, без да разбере накъде клони мисълта на началника. — Обичам, ами защо да не обичам?

— Искам да те поканя някоя вечер след работа да се отбием в кръчмата, да си побъбрим. Приемаш ли, а? — попита също тъй усмихнат Кирил, като не бързаше да разкрие намеренията си.

Той си бе съставил план и се стремеше да го изпълни точно така, както го бе набелязал: без леярят да се досети ни най-малко каква цел преследва, щеше да го отведе в някоя кръчма и там при чашка ракия щеше да поговори с него, като се надяваше, че ще успее да го убеди да не пие вече толкова много, или ако не може, да го посплаши, че ще постави въпроса за разглеждане в управлението на завода. Леярят, изглежда, нищо не разбираше и затова продължаваше да го гледа някак със страх и недоверие от неговото внезапно проявено внимание.

— Хм!… Че защо да не приема? — почеса се той по тила. — Ще дойда, разбира се, щом ще черпиш… Ама наистина ли ще черпиш, другарю инженер?

— Щом те каня, то се знае, ще черпя.

— И по какъв случай, мога ли да зная?

Кирил вече съвсем свободно и открито се засмя.

— Без всякакъв повод. Нека веднъж пък да бъде без повод. Искам да те почерпя… ей тъй, за твое и мое здраве… Е, кажи, можем ли да се срещнем утре вечер, а?

— А защо не тази вечер? — попита неочаквано леярят и като разтегна пълните си устни в широка и самодоволна усмивка, намигна многозначително, което Кирил сметна, че означаваше: „Аз си знам работата!“

— Готово! — извика другият, по-възрастният леяр, бързо отиде и дръпна лоста. Вратата на пещта се отвори и от устието й потече по улея нажежена до бяло стоманена лава, която пръскаше рояк искри. Двамата с по-младия се заловиха да направляват този светещ поток към кофите, а Кирил бързо се отдалечи.

Погълнат от грижите около работата в цеха, Кирил скоро забрави разговора си с леяря и се сети за него едва по обяд, когато отиде да хапне в стола и го видя на една маса сред приятели да им разказва нещо много забавно и весело, на което всички от сърце се смееха. Я го гледай ти него, та той бил шегаджия, можел и да забавлява хората, а за какъв звяр го представяше жена му, когато се върне пиян вкъщи!

Той седна на една маса, недалеч от него, и нареди пред себе си менюто, но не поел още първата хапка, бе принуден да сложи лъжицата до себе си: на вратата се появи Христина. Той зяпна от изненада. Какво, и тя ли бе дошла да обядва? За пръв път я виждаше в стола; знаеше, че тя винаги избягваше да влиза, когато в него има много хора — идваше, когато хората бяха малко, а освен това и когато времето им не съвпадаше. Обърна глава и я проследи с очи. Ще дойде ли при него на масата или ще седне другаде, при приятелките си? И дали го е забелязала? Със силно биещо сърце той видя как тя отиде на гишето, даде купона си, пое подноса от ръцете на готвачката и решително, без всякакво колебание, се насочи към него.

— Отдавна ли си тук? — попита тя, когато дойде и седна на неговата маса, като остави подноса и започна да нарежда пред себе си чиниите със супа, готвено и десерт.

— Току-що дойдох — каза той, развълнуван, че тя първа го заговори. — А ти как така? И по какъв случай идваш толкова рано?

— Дойдох нарочно — отвърна тя мило и ласкаво, — само заради теб… Знаех, че ще те намеря по това време, и ето че не се излъгах!

За момент двамата замълчаха, после тя пак първа поде разговора:

— Говори се, че ще започваме новия модел мотоциклет. Вярно ли е?

— Да, аз вече започнах работа. Излях пробните форми на детайлите. И представи си, случи се тъй, че това направих по твоите чертежи…

Лицето й се обля в червенина и тя наведе глава.

— Аз изготвих чертежа на цялата конструкция — каза тя и го погледна с тъмните си очи. — Знаеш ли колко време ми отнеха изчисленията само на рамката?

— Колко?

— Петнадесет дни.

Тя се усмихна и той отговори на усмивката й със същата сърдечна отзивчивост.

Разговорът потръгна добре и докато обядваха, протече в такава приятна атмосфера на откровеност и доверие, че и двамата не усетиха кога бе минал повече от час. През това време те нито веднъж не споменаха за срещата от миналия ден и за преживените от тях мъки след раздялата, сякаш нищо не се бе случило, и продължаваха да се отнасят все тъй просто един към друг, както при всички предишни срещи. И едва когато видяха, че часовникът на стената показва един и половина, те станаха и тръгнаха към изхода.

— Кога ще се видим? — попита както винаги първо тя.

— Когато искаш — отговори той още повече развълнуван, като се мъчеше да прикрие радостта си. — Ако искаш, може утре…

— А защо утре? Не може ли още днес?

— Днес ли? — За миг той се замисли. — Добре, може и днес. Бях обещал тази вечер на един приятел, но…

— Приятел? Ако ти наистина си обещал, тогава…

— О, Христина, моля ти се! — извика той и хвана ръката й. — Какво значи този приятел пред тебе? Аз съм готов и за днес, ще дойда. Ти кажи само къде да се срещнем…

— Къде ли? — Тя го погледна усмихната. — Пак там, на същото онова място… на нашето място, където се срещнахме последния път… Искаш ли?

— Навсякъде, където кажеш ти! — извика Кирил и стисна ръката й.

Разделиха се пред вратите на сградата, в която се помещаваше нейният отдел: лека и подвижна, тя изтича нагоре по стълбата, а той бавно и замислено закрачи към своя цех.