Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2021)

Издание:

Автор: Иван Мартинов

Заглавие: Чудесна сплав

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Александър Пъшев“ — Плевен

Излязла от печат: м. август 1983 г.

Редактор: Мария Арабаджиева

Художествен редактор: Ели Данова

Технически редактор: Румяна Браянова

Художник: Юлия Иванова

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13784

История

  1. — Добавяне

IV

Игнат и жена му се върнаха с децата вкъщи. И докато децата играеха, двамата се заловиха да приготвят вечерята. Скоро всичко беше готово и седнаха да се хранят. Леярят каза на жена си:

— Мъчно ми е много за него, за инженера де! Гледам го, наблюдавам го… Откакто дойде жена му, станал е много мрачен и тъжен. Болен ли е, що ли, не зная, но ми се струва, че нещо го измъчва. От какво ли страда? Мисля, мисля и нищо не мога да измисля. Ама в ума ми е все това, че той някога, помниш ли, когато ходи при него, ходеше с едно момиче от проектантския отдел. Виждал съм ги неведнъж заедно. Та и сега си мисля, дали пък не е имало любов между тях?

— Да, да, трябва да е имало любов — съгласи се жена му и поклати тъжно глава. — Какви ли чудни работи не стават на тоя свят!

— Жал ми е за него — добави Игнат.

— И на мене ми е жал. Изглежда, не живее добре с жена си. Ти как мислиш?

— Така ще е. Ех, добре, че ние двамата… — И Игнат смутено млъкна.

След вечеря, като разчисти масата и подреди всичко, жена му отиде в кухнята да мие съдовете, а той се заигра с децата.

Легна на пода при тях и започна да им прави от картон и тънки дъсчици играчки, каквито някога, когато беше дете, сам си правеше на село. Лепеше дъсчиците към картона и оставяше между тях свободно място, та щом огънеше картона и прокарваше ръка по дъсчиците, те започваха да треперят и да издават звуци също като при насекомите, когато гризат листа. Децата много се зарадваха и тъй се увлякоха в играта, че скоро забравиха всичко друго — за тях сега нямаше по-скъпо и по-мило от баща им.

— Ето така, вижте! — извика радостно възбуден Игнат, когато сполучи да направи играчката. — А сега да опитаме дали ще свири… — И като огъна картона, той прокара пълните си пръсти по тънките дъсчици, които затрептяха, зашумоляха така, сякаш бръмбар гризеше отвътре с острите си зъби.

— И аз, и аз искам да посвиря! — каза момченцето и протегна ръце, грабна играчката и започна да опитва.

— Дай и на мене! — помоли се момиченцето, но малкият палавник я дръпна и побягна.

Момиченцето се намръщи и щеше да заплаче, но Игнат, който много държеше двете му деца да се разбират и да живеят в мир, побърза да го успокои:

— Чакай, не реви, ей сега ще направя и на тебе!

Лицето на момиченцето засия от щастие.

— Тате ще направи и на мене. Тате ще направи и на мене! — запляска то с ръце и като седна до баща си, с любопитство започна да следи как той дялка с ножчето нови дъсчици.

След петнадесет минути играчката беше готова. Двете деца се събраха в ъгъла до печката, разположиха се на пода и се увлякоха в игра.

Игнат отиде в кухнята. Там жена му бе привършила вече работата си и нареждаше измитите съдове по рафтовете. Той застана зад нея, погледа как тя сръчно движеше ръцете си и подхвърли:

— Нали, Йонке, ако не беше той, инженерът, сега да не сме заедно?

— Ами че така я! — стрелна го жена му с поглед. — Е, откъде пък ти дойде това на ума?

— Тъй, хрумна ми… Ех, боже, като си създал човека, защо си му дал и мъката? — каза Игнат с въздишка. — Ако искаш да знаеш, на мене сега ми е добре и от нищо не мога да се оплача, но питаш ли него… Как ли се измъчва? Как ли страда? Видяхме го днес. Изглеждаше, като че ли не е на себе си… Да ти кажа ли, аз още не мога да се успокоя. Като го гледах такъв нажален, стана ми много мъчно за него. Ама как да му помогна? Отстрани човек е безсилен да направи нещо. А кой знае колко се нуждае от помощ, поне от една добра дума. Добрата дума е като лек за болката. Ама нали не знае човек как да постъпи, не посмях нищо повече да му кажа, а пък ето на̀, не излиза от ума ми, все ми е тук, в сърцето. Вярваш ли? Ех, какво съм започнал да ти говоря? Санким ти не ме разбираш и без думи…

— Разбирам те, как да не те разбирам!

— Мисля си, ако бях на негово място, дали щях да изтрая и да не дойда тук, при тебе, както ти някога отиде при него, а?

— Че защо, може би ще дойде — додаде Йонка.

— Кой знае, трябваше да го поканя.

— Да беше го поканил.

— Добре де, ама не се сетих. То човек е такъв: само когато го боли, търси ближния си, а когато ближният му страда, хич и не забелязва…

— Така си е.

Двамата отидоха в стаята, където децата продължаваха да си играят. Настаниха ги да спят и сами легнаха. Умълчаха се. След някое време Игнат се размърда тежко, неспокойно, с пъшкане, обърна се към жена си и попита шепнешком:

— Йонке!… Йонке!… Будна ли си?

— Будна съм.

— Не ти ли се спи?

— Не.

— И на мене.

— За какво мислиш?

— За всичко… и за туй, дето сме живи и здрави, и за туй, дето си имаме всичко, и за туй, дето вече не се караме… Много съм доволен, Йонке! Да не чуе дяволът, ама за нищо нямаме грижа… Добре се уредихме, няма що. Доволна ли си?

— Е, то се знае, доволна съм! — каза тихо жената. — Откак престана да се връщаш пиян, от сърцето ми падна голяма мъка…

— Стига, стига, ти все за това!

— Ами че за какво друго? Я помисли какво беше преди!

— То преди наистина беше лошо…

— Лошо я! А сега? Страх ме е да призная пред себе си, да не би някому да се зловиди…

— Хм, лошо нещо е пиянството, признавам!

— Нали повече няма да пиеш?

— Обещавам ти, няма.

— Ха да видим дали ще издържиш на обещанието си. И запомни, ако се върнеш пиян, този път вече няма да ти простя, ще избягам с децата, тъй да знаеш!

— Е добре, добре де! Нали съм ти казал, че кракът ми вече няма да стъпи там, в кръчмата, но… Какво пък? Не може съвсем без пиене, но ще пия, то се знае, у дома… тук, при тебе, пред твоите очи… да гледаш и ме наблюдаваш… Значи, ще си купя бутилчица и ще я донеса, а ти… Какво, разрешаваш ли? Може ли, а?

— Може, но без мене никога, нито глътчица, ако искаш да имаш семейство, жена, деца… Я виж инженерът как ходи като загубен из улиците! И за какво? Заради една жена… каквато и да е била тя, па дори и това момиче, което тогава дойде с него… А сега нека му е мъчно, нека страда! Но той не пие, а ти…

— Е, стига, стига де, ти пак почна! Обещах ти, без тебе нито глътчица. За да има мир в семейството, готов съм и на тая отстъпка, макар че ще ми бъде тежко като мъж, защото ми се полага… Хайде, спи сега, спи, а утре ще продължим! — каза Игнат и като се обърна с гръб към нея, веднага заспа.