Иван Мартинов
Чудесна сплав (13)

XIII

Събуди се с мокра кърпа на челото. Отвори очи и погледна пред себе си. Жена му седеше на стола до масата, втренчена в него с мрачен поглед, а децата спяха дълбоко. Дали е още твърде рано? Той се опита да стане, но главата му тежеше. Смръщи вежди и сви устни от болка — нямаше сили да стане и продължи да лежи, като от време на време поглеждаше виновно към жена си.

— Това в моя чест ли е, че дойдох? — запита тя и се изправи. — Друг път ти никога не си правил така. Изобщо не пиеш и не умееш да пиеш. Тогава как да си го обясня?

Той мълчеше, като отправяше умолителен поглед към нея, сякаш тя щеше да се хвърли върху него, за да излее гнева си с няколко удара. Ако не разбира защо го е направил, нека поне го пощади сега и не го пита! Обърна се на другата страна и се помъчи да запази спокойствие, да не се издаде, че се страхува от нея. Не можеше да търпи втренчения, тежък и мрачен поглед, с който тя го обвиняваше и го караше едва ли не да потръпва…

— Така… Мълчиш? Значи, се чувствуваш виновен! — чу той гласа й и целият потрепери. — Добре. Ако аз съм причината, ако съм ти вече дотегнала, кажи ми, мога да си отида…

— Не, моля ти се! — простена той и се обърна с пламнал от възмущение поглед към нея. — И стига, престани повече да ме измъчваш!

Тя го погледна косо, изпод вежди. Не, той съвсем не беше този, когото познаваше. Този беше друг. В отдалечаването си от нея той се бе променил и не беше вече онзи тих и кротък, онзи смирен мъж, който търпеше и понасяше всичко, дори и несправедливите упреци, както в началото на техния съпружески живот, а беше явно, че за това време, докато са били разделени, той бе станал някак особен… упорит и твърд, че сега този не й се подчинява, иска да бъде самостоятелен и независим! Ах, да… Може би заради това той я бе напуснал и бе дошъл тук! А ето че тук той се държи така, сякаш за всичко е виновна тя, и открито й дава да разбере, че повече няма да търпи тя да налага волята си над него. Като разбра, че той наистина й се бе изплъзнал от ръцете и че завинаги е загубен за нея, жена му сви недоволна устни и на слабото й, изкривено от злина лице се появи изражение на пълно отчаяние.

— А ти не ме ли измъчваш? — простена тя от болка.

Той запуши ушите си с пръсти.

— Кажи, не е ли това мъчение за мене и за децата… да се връщаш пиян? — настоя тя и продължи наставнически: — Вместо да се прибереш като хората, ти отиваш да се черпиш с приятели. И какъв е тоя твой приятел, който те доведе… такъв прост и недодялан като последен простак! Такива ли са твоите приятели, а?

И тя пак го погледна с остър, пронизващ от злина поглед.

Той беше небръснат, с мръсна яка на ризата си и с прашни обуща, както беше се проснал на леглото, дето бе спал сам през нощта, а тя бе прекарала будна на стола, раздирана от срам, гняв и обида. Явно беше, че от бързане, от работа и грижи по задълженията си в завода той не бе успял да се постегне и се бе занемарил, бе се отпуснал страшно много. Да, неприятно, съвсем неприятно! А на всичко отгоре тъкмо сега й се стори, че ръцете му бяха груби, с очукани нокти, обгорени от огъня на пещта. Тя сви недоволна и с погнуса устни. Такъв ли мъж искаше и бе търсила някога? Хм, инженер… и не точно инженер, а леяр! Може да е мъжествен и красив, може да е честен и прям, да е добър в производството и всички негови другари там, в завода, да са доволни от него и да го харесват, но тя… О, не и тя! Съвсем не бе мечтала за такъв мъж, за мъж, който да се завира направо в огъня, да живее сред дима и саждите, да лее някаква си стомана и да ходи мръсен като всички други в леярната. Какви са му пръстите на ръцете! Това не са пръсти за любов, а само за труд, за груба работа. Безспорно тя уважава труда, но не този, а другия — изтънчения, интелигентен труд, от който жената като нея не се отвращава и изпитва удоволствие. Замижала, тя пак го погледна. Той продължаваше да лежи отпуснат и умърлушен, едва ли не безсилен и безпомощен като дете, извършило непоправима пакост. И в един миг като че ли го съжали. Все пак никак не му е леко без тях, без нея и децата, и животът му, изглежда, е за окайване… Но като се взря още веднъж в подпухналото му лице, все тъй неприятно, както й се стори в началото, тя изпита още по-голяма погнуса и още по-голямо отвращение от жалкия му вид, не се стърпя и още по-строго, с висок, почти креслив глас попита:

— Е, кажи ми, искам да знам, такива ли са твоите приятели?

— Той не ми е приятел — отговори Кирил с мъка и стисна главата си с две ръце.

— А какъв?

— Работник от завода, леяр, мой подчинен…

— А-а, така ли? — Тя едва не извика от учудване. — Работник от завода, леяр, твой подчинен… Браво! Ето докъде си стигнал, другарю инженер! — И поклати укорително глава.

Стиснал зъби, той мълчеше. Но тя все още не искаше да го остави спокоен, като че бе решила тъкмо сега да излее върху главата му целия си накипял гняв.

— Поздравявам те, другарю инженер, хубава компания си имаш! А сигурно и жени водите с вас? След всичко, което се случи, никак не се съмнявам в това…

Тя може би щеше да продължи още дълго да го обвинява с такива отвратителни думи, но той скръцна със зъби, нещо сякаш го преряза. Най-сетне нервите му не издържаха.

— Стига ме измъчва! — извика той. — Разбери, че бръщолевиш глупости! Не е имало с нас никакви жени и този е единственият случай в живота ми. А ако пък не разбираш, тогава… още по-добре, на добър ти час!

— Какво, заплашваш ли ме?

— Не, не те заплашвам, а само…

— Само ме гониш, така ли? — Тя също настръхна, готова да се брани. Искаш да си отида, да се махна оттук… Е, добре! — извика тя и се наведе над него, разперила ръце, като че ли ей сега ще го грабне и разкъса. — Аз мога още сега да си отида, ще си събера багажа, ще си взема децата и ще се махна, но… — И като забеляза, че децата се бяха събудили и я гледаха уплашено, с разширени от ужас очи, тя се спря и се отдръпна от него. — Не, няма да си отида, няма да се махна, тъй да знаеш! Аз съм дошла при тебе и при тебе ще остана, пък ти, ако искаш, стой при мене и при децата, а ако не искаш и не ти изнася, напусни ни, махни се, иди там, където ще ти бъде най-добре…

— Мълчи! — скочи той вбесен, без да задържа гнева си. — Ще те убия… ще те удуша… — И посегна към нея с протегнати ръце, но децата се разпискаха и той веднага разбра какво бе направил в яда си.

Стисна зъби, за да овладее нервите си, и като почувствува, че се съвзема, бързо се облече и без дори думица да продума, излезе пред смаяния поглед на децата си, които се бяха свили върху леглото и с отчаян израз на бледичките си личица гледаха след него.

Успокои се напълно, когато се намери на стола в ъгъла на своя цех. Бе дошъл рано, твърде рано. Работата в завода почваше по-късно и около пещите още нямаше никого. Мълчанието и самотата, които царяха тук, в тази огромна, утихнала, почти мъртва зала с опушен таван и стъклени, помътени стени, с тези студени, угаснали през нощта пещи и с наредените една до друга като кубчета от детска игра форми, напълнени още вчера с изстинала вече сплав, подействуваха отрезвително на изопнатите му до скъсване нерви и му напомняха за задълженията му като началник на цеха.

Цял ден се труди и блъска, както никога друг път, цял ден ходи насам-натам, води разговори с работници и служители, дава съвети и сам получава нареждания от управлението на завода, но от главата му не излезе разправията с жена му, която искаше да го унижи в собствените му очи, за да го накаже заради греха си към нея. В същност коя беше причината да изпадне тя в такава ярост, готова да го смаже, ако можеше, дори с един само поглед? Той много добре знаеше: тя се чувствуваше измамена и онеправдана, че в гордостта си не можеше да го накаже, да му причини още по-голяма болка със заплахата, че ще си отиде, че ще го напусне завинаги. Тя беше горделива и високомерна, обичаше да властвува, да потиска другите, особено него, своя мъж, но той отдавна бе разбрал това и навреме успя да се отърве от нея, да се освободи от настойничеството й. И тъкмо заради това, че не можеше да наложи волята си над него, беше го оставила и се бе прибрала при родителите си в Търговище, а сега, завърнала се отново при него, искаше пак да се опита да спечели една нова битка…

Спомни си как в яда си, когато тя се нахвърли върху него, той не издържа и каза, че не ще търпи повече нейното опекунство и че ще я убие, ще я удуши, ако продължава да го измъчва. Разбира се, не съжаляваше за думите си, казани в момент на гняв, но не можеше да не скърби за децата си, които с нищо не бяха виновни пред него и може би също страдаха от нейната тиранична воля. Какво да направи? Как да постъпи, за да избави и себе си, и тях от тази вечна заплаха от раздори, а може би и бой?

До вечерта Кирил не можа да си даде точен отговор на въпросите, които го измъчваха, а после заедно с младите работници отиде на комсомолско събрание.

В салона беше горещо, душно. И макар че седна до отворения прозорец, чувствуваше как целият изгаря от огън и как главата му тежи, сякаш е наляна с разтопено олово. Той слушаше изказванията на другарите си, но думите им като че ли минаваха покрай ушите му и в главата му не оставаше нищо. Но най-много го измъчваше това, че виждаше пред себе си Христина, която седеше на първия ред, а не смееше да й се обади — чувствуваше се безкрайно виновен пред нея и смяташе, че тъкмо сега, когато отношенията с жена му са отново изострени, няма право да подновява връзките си с нея: не ще бъде никак приятно и на него, и на нея, ако жена му научи, че са се срещали и са водили разговор. Все пак и така не можеше — трябваше да се срещнат още веднъж, за да се разберат.

Когато събранието свърши, Кирил настигна Христина в края на широката алея пред главния вход. Тя се спря и мълчаливо тръгна с него. Няколко минути вървяха, без да се погледнат, после той пръв заговори:

— Исках да те видя и все търсех повод, но все не ми се удаваше…

Тя го погледна открито, с откровен, но както му се стори, чужд поглед и пак нищо не каза, а само тъжно наведе глава.

— Защо вчера, когато те срещнах, избяга от мене? — попита той със задавен от вълнение глас.

— Не съм избягала.

— А какво?

— Просто не исках да те срещна и да разговарям с тебе.

— Така ли! Че защо?

Тя пак замълча.

— Толкова ли омразен съм ти станал, след като ти казах, че жена ми се е върнала?

— Не омразен, но нашата дружба повече не може да продължава — отговори тя тихо. — И мисля, че не трябва да се срещаме…

— Защо?

Христина се спря и го погледна с такъв затаен в ъгълчетата на очите израз, който говореше за голяма мъка.

— Така. Разбери, не бива. Ти не си свободен, а пък и аз…

Тя млъкна и още веднъж го погледна със същия спотаен израз в очите.

— Какво и ти?

— И аз не съм вече свободна.

— Христина! — извика той и пребледня. — Какво говориш! Нима е истина това?

— Да.

— Но… Защо? И кога… кога стана това?

Кирил затвори очи, а когато ги отвори, Христина видя, че в тях гори страдание.

— Кажи ми, моля ти се!

— Тогава, когато… Помниш ли, ти ме посрещна на вратата и ме върна, а пък аз бяха дошла, за да…

— Но аз ти казах, че жена ми се е върнала и че…

— Ти наистина ми каза това, но тогава аз разбрах, че между нас вече всичко е свършено и реших веднъж завинаги да скъсам връзката си с тебе.

— Но защо? Защо?

— Нали ти казах? Защото ти вече не си свободен, а и аз… Тогава видът ти беше на човек, който се е разкаял заради това, че е направил грях… Не, не грях! Какъв ти грях? А престъпление… да, да, че е направил престъпление спрямо семейството си… спрямо жена си и децата си… и че вече търси повод да се освободи… Така ли е?

— Не, не е така!

— А аз казвам, че е така. И не само че е така, но и че е и правилно, дето се връщаш при жена си. Кажи ми, моля ти се, как щеше да постъпиш, ако беше на моето място? Ами че то е безнравствено, нечестно от моя страна да зная, че жена ти се е върнала и че ти принадлежиш на нея и на децата си, а аз да продължавам да се мъкна с тебе и да развалям семейството ти, да руша щастието на децата ти…

— Но аз не я обичам!

— Това зная, ти си ми го казвал неведнъж, но ето че обстоятелствата налагат да се върнеш при нея. Къде е гаранцията, че утре или другиден няма да се повтори същото?

— Ти искаш да се разведа?

— Вече не.

— Но признай, че доскоро това беше твоето едничко желание!

— Да, но сега, както казах, не желая.

— Тогава?

— Тогава… не ни остава нищо друго, освен да се разделим. Хайде, не се сърди и не прави излишни сцени! Иди си, прибери се при жена си и заживей там с нея за щастието на децата си. Хайде, подай си ръката и да се разделим като приятели! — каза някак особено сприхаво Христина и му протегна ръка, но като не получи неговата, бързо се отдръпна и все тъй припряно, както бе говорила, се отдалечи и го остави сам сред улицата — да стои и гледа онемял, едва ли не загубил паметта и способността си да разсъждава.

Той не направи опит да я настигне — не изтича, както друг път, а остана на мястото си и продължи да гледа изумен подир нея. „А как я обичам!“ — помисли той и бавно тръгна по улицата с тежки, тромави, размекнати стъпки на човек, който не може вече да се владее и който като че ли ей сега ще се строполи на земята.