Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Иван Мартинов
Заглавие: Чудесна сплав
Издание: първо
Издател: Издателство на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: „Александър Пъшев“ — Плевен
Излязла от печат: м. август 1983 г.
Редактор: Мария Арабаджиева
Художествен редактор: Ели Данова
Технически редактор: Румяна Браянова
Художник: Юлия Иванова
Коректор: Кева Панайотова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13784
История
- — Добавяне
III
Целия ден Кирил прекара в цеха, не отиде дори да се нахрани. Веднъж майсторът бай Стаменко го запита за нещо, но не получи отговор, а само съвсем объркани, несвързани думи, поклати тъжно побелялата си глава и го остави сам.
Кирил едва дочака края на работното време и щом видя, че пред входа на завода се натрупаха работници, които чакаха автобуса, бързо се отправи за града.
Вкъщи жена му го посрещна, както винаги, хладно, но от погледа му не остана скрито презрителното изражение на лицето й. Тя продължи да седи с книга в ръце и докато той се занимаваше с децата, сърдито и намръщено го гледаше, сякаш привързаността им към него я дразнеше и безпокоеше. Той най-напред не обърна внимание на това, но после, когато тя дойде при тях и без причина грубо им подвикна, разбра намерението й да се скара и виновно се отдръпна от нея. А тъкмо тази негова примиреност и готовност да не й противоречи я раздразни още повече.
— Защо се свиваш и се преструваш на нещастен? — каза тя и го погледна гневно с безцветните си очи. — Какво искаш да покажеш с това?
— А ти защо си се наежила като квачка, на която като че ли някой ще отнеме пилетата?
— Не съм се наежила, но ми е неприятно.
— Кое ти е неприятно?
— Да се забавляваш по този начин с децата.
— Но те са мои деца. И после… по какъв друг начин може да се забавлява един баща с децата си?
Тя погледна пълното му лице, видя големите му, обрасли с косми ръце, обгорени от огъня на пещта и с очукани нокти, помълча малко и след това добави злъчно:
— Разбери, дразниш ме!
— А ти ме отегчаваш с поведението си. Знай, че гордостта и високомерието ще те погубят.
— Те са ми броня против завистта на хората и това, че се отегчаваш, никак не ме засяга.
— Но затова пък мене засяга. Докога смяташ да се държиш така?
Тя го погледна остро.
— Докато не изкупиш вината си.
— А каква е вината ми?
— Сам знаеш.
— Не зная, уверявам те. Но мисля, че ти нарочно правиш това, за да подчертаеш своето превъзходство над мене.
— И така да е, какво от това?
— А представи си, че аз повече не ще търпя!
— Какво ще направиш?
— Ще се махна… или ти, или аз… един от двамата трябва да си отиде, защото… защото, ако продължава все така, неизбежно ще се случи нещо с нас…
— Какво, заплашваш ли ме?
— Не, но…
— Тогава можеш да си отидеш. Нека бъдеш пак ти този, който пръв ще напусне семейството.
— Добре тогава — каза той примирително, като вдигна с безразличие рамене, нахлупи каскета си и без да каже нито дума повече, напусна стаята.
Излезе на улицата и тръгна безцелно из града. Бродеше унесен и потиснат от собствените си мисли, без да знае къде отива. Защо се скараха? Защо постъпи тя така с него? До никакъв определен отговор не можеше да дойде, тъй неясно и объркано му се струваше всичко, което бе станало след нейното завръщане.
Брак, семейство… Какво значеха те? Той знаеше, че още с оженването си за нея любовта бе изчезнала и бе останало само семейството, задълженията към децата, взаимните отстъпки, търпението, стремежът да се живее в мир и разбирателство. Иначе нищо нямаше да излезе от това, което се нарича съпружески живот. Наистина бе направил всичко възможно, за да поддържа връзките си с нея и да не наруши брачния договор, да не се измъчват и страдат децата, да могат и те двамата да живеят нормално и спокойно, но със своя характер, особено с навиците си, придобити с възпитанието, тя разруши всичко. И за него беше съвсем ясно, че не ще може повече да живее с нея, че ще трябва да се разделят. Оказа се, че тя си е останала все същата горделива и надменна жена, която не иска да види собствените си грешки, а вижда само неговите… Но какво, какво можеше повече да направи той?
Беше излязъл на главната улица и стоеше пред входа на театъра. Сега накъде? Накъдето очите му видят и краката му го отнесат, само да не се връща вкъщи при нея! И той продължи по тротоара с чувството на човек, който търси спасение.
Изведнъж видя да вървят срещу него, хванати за ръце, леярят и жена му с децата си. Празнично облечени и весели, те изглеждаха щастливи. Игнат стъпваше тежко, отмерено, с важен израз на пълното си лице, което подсказваше, че е доволен от себе си. До него жена му се движеше внимателно и предпазливо, а децата държаха в ръцете си по едно геврече и като се споглеждаха закачливо, от време на време избухваха в звънлив, безгрижен смях. Кирил почувствува как сърцето му се сви от болка, как нещо го притисна и натежа в гърдите му, та дори дъх не можеше да си поеме. Ето едно щастливо семейство, макар че и там нещо скърца! Но има ли семейства, в които всичко да е в ред? Той се изравни с тях и като ги изгледа още веднъж усмихнат, с лека завист в премрежените си от влага очи попита:
— На разходка ли, Игнате?
— На разходка, другарю инженер — отговори зарадван от вниманието леярят и лицето му се разцъфна от приятелска усмивка. — Решихме с жената да се поразходим, после да отидем на гости у кумовете… А вие къде, другарю инженер?
— И аз, Игнате, и аз се разхождам, само че сам…
— Защо? Къде е жената?
— Заета е, Игнате, много е заета, а и децата останаха при нея… — И побърза да се раздели с тях.
Продължи по улицата, като все така напрегнато, съсредоточено мислеше. Да, брак и семейство! Има ли някакъв смисъл в това, когато няма любов? И за какво са създадени? Само за мъка и страдание на човека ли? Неочаквано разбра, че се намира отвъд, в другата, в старата част на града, във Варош, където живееше Христина… Христина? Виж, тя е друго нещо, тя е човек, който ще го разбере! С нея може да живее спокойно и в пълно съгласие… А с жена си? Хм, досега това, тяхното, не е било никакъв живот, а мъчение. И докога ще продължава така?
Озърна се и видя, че върви по оная калдъръмена уличка, на която се намираше къщата на Христина. Ето я и нея, тази стара къща с дървен чардак и нисък покрив от тежки каменни плочи, потъмнели от времето, покрити с мъх и плесен от дъждовете. И тук, в тази стара, много стара къща, изпълнена с тишина и спокойствие, останали още от онова време, когато са живели в нея нейните деди, живее тя, Христина… Христина! Поне тя би могла да го разбере и утеши! Защо се разсърди и го напусна? Защо не вникна в сърцето му, за да види, че в него още гори любовта към нея…
Кирил се обърна и тръгна обратно по уличката към оная нова, модерна сграда, в която беше оставил жена си и децата си.
Влезе в стаята като замаян. Отпусна се на стола, опря ръце на масата и едва тогава забеляза бъркотията, която съществуваше около него. Не само масата, но и леглото бяха в пълно безредие, сякаш животни бяха минали оттук и изпотъпкали всичко. Завивките бяха омотани на кълбо, покривката беше смъкната и захвърлена на пода, а вратата на гардероба зееше като уста, готова да заплаче с глас. Той огледа с блуждаещ поглед всичко около себе си и разбра какво бе станало: жена му си бе заминала!
Очите му се замрежиха от сълзи, но все пак видя, че двата нейни куфара, които стояха там, в ъгъла, вече ги няма, а дрехите й от гардероба бяха измъкнати по един съвсем варварски начин. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Всичко, всичко вече е свършено! Сега не му остава нищо друго, освен да започне да живее — така, както преди нейното идване. Но ако пак дойде? Усети, че главата му се стяга и ще се пръсне от болка. Изправи се и помътеният му поглед се спря на листче от бележник, оставено на масата. Грабна го с треперещи ръце и прочете: „Никога, никога, никога няма да се върна!“ Потръпна сякаш от студ. Защо? Какво иска от него? Помисли и като не можа да намери отговор, отпусна се отново на стола и затвори очи…