Иван Мартинов
Чудесна сплав (6)

VI

Тази сутрин Христина стана от леглото в особено неразположение на духа. Тя беше твърде много неспокойна и непрекъснато се запитваше дали постъпи добре, като потърси вчера Кирил в стола на завода и дори отиде при него, за да заглади лошото впечатление от случилото се между тях. Постъпката, която извърши предишния ден, когато го напусна така внезапно, й се струваше лекомислена и тя не можеше да си прости, че може би му бе причинила неоправдана болка, а на себе си бе създала излишни грижи. И затова не можа да лежи повече. Макар че беше неделен ден и не й предстоеше да отиде на работа, дощя и се да излезе — да отиде някъде и да се поразходи, за да се отвлече от мислите, които не й даваха спокойствие. Днес бе решила да не го търси, а да почака, за да види дали той сам ще се сети за нея.

Христина облече един по-плътен костюм от вълнен плат, ушит съвсем наскоро, излезе от стаята си, мина през полутъмния хол покрай кухнята, където леля й шумно миеше съдовете, спря се на вратата, поздрави я усмихната и се насочи към чардака.

Денят беше великолепен. Блестяха всички стъклени стени, врати и прозорци, отразили светлината, която се спускаше на вълни отгоре, от върха на хълма, и заливаше цялата стара част на града, сякаш го къпеше в разтопено злато. След падналия през нощта тих дъждец лъхаше на свежест и мокрота и дишането беше тъй леко и приятно, че на човек му се искаше да се затича, накъдето очите му видят.

Христина застана на края на чардака и се загледа към Стратеш, потънал в дълбока дрямка, покрит с тъмни, плътни сенки, по които тук-там пълзяха бели, искрящи ивици от промъкналите се слънчеви лъчи. И макар че неведнъж бе виждала тая феерия, тя усети прилив на радост — идеше и да разтвори ръце и да прегърне хълма, цялата тая стара част на града с накацалите по него, сгушени една до друга къщички, да прегърне дори целия свят и да извика от възхищение. Но вместо това тя само плесна с ръце и пъргаво заслиза по тясната дъсчена стълба.

Тъкмо в тоя момент обаче от прозореца на стаята, дето спеше брат и, се разнесоха гласове и тя пак се спря. Значи Владо се бе събудил… И не беше сам, имаше гости. Но толкова рано? Тя не ги бе чула кога са дошли и малко се изненада от това, но й стана и приятно, че къщата им се е оживила и брат й ще се позабавлява след цялата тази напрегната седмица, преминала в работа над чертежи и книжа.

Христина се вслуша в гласовете и трепна. Стори й се, че ги познава. Те спореха за нещо и бяха възбудени, припрени, изпълнени с горещина и вълнение. Ясно — млади хора. Навярно бяха приятели на брат й, дошли да прекарат по-леко и по-приятно.

Христина бързо се заизкачва обратно по стълбата, като се мъчеше да задържи дъха си, за да не издаде, че се е развълнувала. Тя се втурна през хола, блъсна вратата и поривисто като вятър се вмъкна в стаята на брат си.

Наистина бяха неговите приятели — двама млади хора, с които той дружеше непрекъснато. Единият, малко по-възрастен от него, с пълно, червендалесто лице и сини очи, спокоен и улегнал, беше учител, а сега работеше като редактор в местния вестник и се занимаваше с въпросите на възпитанието и морала. Доста строг и взискателен към себе си като съпруг, в своите мисли и разсъждения, особено в споровете се държеше съвсем свободно и дори прекалено либерално по отношение на чуждите възгледи. Другият пък, артист в драматичния театър, беше почти на годините на брат й, слабичък и нежен като момиче, но не беше никак общителен и приказлив, а затворен и саможив, дори някак непоносимо мрачен и скучен. Брат й много обичаше и двамата и макар че напълно се различаваше от тях със своята доста пълничка, закръгленичка фигура и най-вече с жизнерадостния си характер на спокоен и уравновесен човек, се чувствуваше нещастен, ако дори и само един ден в седмицата не дойдеха при него. Тримата като че ли се допълваха и представляваха една забележителна приятелска групичка, за която всеки свободен ден беше източник на удоволствие и радост, особено когато имаше тема, върху която могат да спорят. Христина ги завари тъкмо в най-оживен, разпален разговор, започнат може би много рано тази сутрин.

— А-а, ето я и моята сестричка! — извика зарадван брат й.

Той се надигна от стола зад масата, на която имаше наредени чашки с коняк, кутии с цигари и пепелник, стана и я посрещна с протегнати ръце и с весели, закачливи искрици в светлите си очи.

— За излизане ли си се приготвила? Защо толкова рано, сестричке?

Тя поздрави усмихнато гостите, после посочи часовника на ръката си, сякаш искаше да се оправдае:

— Никак не е рано! Часът е десет и половина…

— На среща ли?

— О, не! Този път така… сама…

— Да се вглъбиш в себе си, да помечтаеш, да помислиш над проблемите на живота, а?

Тя не отговори. Само сви недоволна устни, че се превръща в предмет на особено внимание и че брат й, толкова нетактичен, се отнася с нея по такъв шеговит начин, като че ли е момиченце. Но той, изглежда, не забеляза израза на лицето й и продължи все със същия закачлив тон:

— Или може би искаш да поскучаеш сама, за да се освободиш от по-голямата скука с близките си, а?

Тя пак не отговори. Едва сега той разбра, че е попрекалил. И за да поправи лошото впечатление, което остави у нея и у своите приятели с неуместната си шега, махна с ръка и я покани:

— Седни, седни! Тъкмо случай и за тебе… да послушаш… Спорим по проблемите на живота, над които и ти навярно се замисляш често…

— Говорихме за значението на семейството в съвременното общество — отговори журналистът и погледна дръзко Христина така, сякаш искаше да я предизвика, за да чуе и нейното мнение.

Христина седна на старото виенско канапе с възглавнички от пъстра басма. Брат й пък се настани зад отрупаната маса, а другите двама продължиха да седят по местата си.

— Тя се настани удобно на канапето и внимателно се заслуша в това, за което спореха брат й и журналистът.

— Аз не мога да се съглася с тебе — каза брат й, протегнал напред пълната си бяла, обрасла с гъсти косми ръка, сякаш сочеше нещо, което не одобряваше. — Не приемам тези обяснения…

— А какво противопоставяш? — възразяваше му журналистът и друсаше едрата си глава по такъв начин, че очите му, малки и блестящи, светеха странно, като очите на котка, видяла неочаквано мишка и разбрала, че ей сега ще я улови. — Кажи, моля ти се, искам да чуя!

— Е, добре… — Брат й кимна в знак на съгласие да говори и се приготви, но помълча с израз на затруднение на пълното си лице, сякаш в момента не му идваше никаква нова мисъл, после се оживи, размаха ръце и разпалено каза: — Няма и не може да има пълно равенство в брака!

— Защо?

През отворения прозорец отвън нахлу приятен мирис на влажна земя, на окапали есенни листа. В стаята беше толкова задимено от цигарен дим, че Христина с удоволствие пое свежия, прохладен въздух.

Владо бе извадил цигулката си от калъфа. Той дръпна няколко пъти с лъка, опита с пръсти струните и започна да я настройва. Приятелите му го погледнаха учудено. Артистът престана да седи на мястото си неподвижен и равнодушен към всичко, което го заобикаляше в тази стая, размърда се неспокойно и раздвижи ръце — явно беше, че се развълнува от намерението му да посвири. А журналистът, недоволен от отговора му, обърна глава към него и търпеливо, но с предизвикателен, ироничен израз на лицето си чакаше да чуе какво ще им каже по-нататък. Владо обаче не бързаше. Той дръпна още веднъж с два пръста струните на цигулката, нагласи я под брадата си и като замахна с лъка, живо и вдъхновено засвири. Но както внезапно бе започнал да свири, така неочаквано и спря, свали лъка и цигулката, остави ги до себе си на масата и усмихнат се обърна към тях:

— Защо ли? — запита той и усмивката угасна на пълното му, поруменяло от вълнение лице. — Защото мъжът биологически е така устроен, че стои винаги по-горе от жената — отговори той бързо и задъхано и изведнъж млъкна, дълбоко се замисли.

Явно беше, че търсеше думи да изрази най-добре мисълта си.

Журналистът скочи нетърпеливо от стола си и разпери ръце, като че ли се готвеше да литне.

— Само в това ли се състои неравенството?

— Да, само в това — кимна убедено Владо.

Журналистът беше по-опитен от него в споровете. Той съвсем нямаше намерение да се признае за победен и да се предаде така лесно.

— Аз пък ти казвам — засмя се той с весел, малко дрезгав, но не и неприятен глас, — че в брака всичко е закономерно и се дължи на условията, при които са възникнали отношенията между мъжа и жената, следователно не трябва да гледаме на въпроса отвлечено, а конкретно, във връзка с обстоятелствата, при които е възникнало чувството…

— Чакай! — вдигна ръка Владо и го прекъсна. — Много неясни мисли изказваш, толкова неясни, че чак главата ми се замая и никак не мога да разбера какво искаш да кажеш…

— Как какво? — Журналистът се дръпна леко обиден. — Нищо друго, освен това, което вече казах: че мъжът и жената трябва да бъдат равни, с еднакви права и задължения. Днес у нас не можем да говорим за любов, без да имаме пред вид семейството. Да, семейството е основната градивна клетка на нашето общество и без него то, това общество, не може да се развива и усъвършенствува. Ясно ли ти е?

— Не съвсем — погледна го насмешливо със сините си очи Владо.

— Добре — кимна журналистът и лицето му изведнъж прие сериозен, дори строг и мрачен израз. — На мене лично като баща никак не ми е безразлично кой ще възпитава моите деца и какви ще бъдат те. Аз държа те да заемат достойно място в живота. А кой ще ги подготви за това? То се знае, не само аз, но и… майка им, разбира се. Затова държа за семейството. Иначе как ще възпитаваме хората, как ще създаваме и оформяме техните възгледи и характери, техния вкус, чувството им за красота и справедливост?

— Нима всичко това е длъжно да върши само семейството? — учуди се искрено Владо. — А къде е училището, къде е другарската среда, къде е младежката организация?

— Разбира се, ти имаш право, че и без тях не може, но все пак основен фактор е семейството.

— Нещастно семейство! — с безобиден смях го прекъсна Владо. — Ето защо аз не искам да се женя, да се обвързвам със семейство, а още по-малко с деца. Да раждаш, да отглеждаш и да възпитаваш… Няма според мене по-жестоко задължение от това, което природата е вложила като инстинкт, като нагон в човека! А къде остана любовта? Какво място й определяш в тази банална биологична и обществена функция ти, другарю философ и теоретик, защитник на брака и семейството?

Думите му бяха изказани без ирония, без заяждане. Но и тримата доловиха в тях раздразнение и някакво отчаяние, което им беше непознато и неразбираемо като чувство у него, човека на свободната мисъл, човека с богатото въображение, привърженика на изкуството и любителя на споровете. Те затаиха дъх и го погледнаха изненадани, едва ли не смаяни от резкостта, с която бе казал всичко това. Христина не одобри думите на брат си. Тя дори се възмути, но не се намеси в спора, а продължи да седи на мястото си с чувство на голяма вина и празнота в душата, с убеждението, че бяха я наскърбили и обидили. Единствен само журналистът запази спокойствието си.

— Любовта има първостепенно значение — бавно и внушително произнесе той, — тя е могъщ фактор в тази биологична и обществена функция, както казваш ти, а пък аз бих казал биологичен и обществен процес, тя наистина е един, може би най-важният от компонентите на инстинкта, грубо казано, на нагона, и затова сега аз искам…

— Чакай, чакай! — замаха ръка Владо. — Аз не говоря за обикновената любов… за любовта, която ще доведе непременно до брак и семейство…

— Ясно! — все тъй твърдо и категорично заяви „философът“. — Друга любов няма и не може да съществува… поне засега…

— Поне засега? Значи, все пак допускаш, че някога може да съществува, нали?

— Разбира се! Но не сега, а както казах, в бъдещото свободно общество…

— Е, добре, тогава аз ще чакам това време! — заяви развеселен Владо и с това се призна за победен.

Той отново грабна цигулката и изведнъж, съвсем неочаквано, продължи да свири Полонезата. Защо беше избрал тъкмо нея, никой не можеше да каже. Той свири известно време вдъхновено и отдаден всецяло на музиката, затворил очи, без да си дава сметка, че не е сам в стаята и че около него има хора, после също тъй изведнъж спря, отпусна ръката си с лъка и се обърна към артиста, който през цялото време, докато трая спорът, бе мълчал и само слушал.

— А ти… какво ще кажеш?

Артистът вдигна изненадан глава.

— За кое?

— За всичко това… за любовта, брака и семейството.

— Аха! — каза тихо артистът, сякаш събуден от сън. — И аз съм мислил по този въпрос, и аз имам мнение по него, но какъв смисъл има да ви казвам какви чувства изпитвам и какво ме вълнува?

Христина го погледна отстрани и внезапно изпита съжаление към него — и не само съжаление, но и неподозирано досега у себе си любопитство, което разпали въображението й. Изразът на лицето му беше израз на измъчен, обиден и огорчен от живота човек, пострадал тежко, но несправедливо и не намерил досега от никого утеха, ласка и добра дума.

— Аз не искам да ставам смешен и жалък във вашите очи — каза той, — но ще ви призная, че още не съм се влюбвал истински след онзи случай, за който ей сега, ако искате, ще ви разкажа…

— Нима ти си се влюбвал някога? — извика изненадан Владо.

— Да, представи си — потвърди смутено артистът и се изчерви до ушите. — Искате ли да ви разкажа как стана това?

— Разбира се, искаме.

— Добре тогава… Слушайте! И ви моля да не ме прекъсвате… Имах един приятел, един много добър приятел, който беше тежко и неизлечимо болен — по цял ден лежеше неподвижен по гръб, без да може да се обърне, без да може дори да помръдне ръка или крак. В жена му, която се грижеше за него с беззаветна преданост, се бях влюбил. Малко е да се каже, че се бях влюбил, по-точно е, че бях влюбен в нея до безумие. Дали разбираше той това, не зная. Струва ми се, че всичко виждаше, всичко чуваше — и нашите скрити погледи, и нашите шепоти, — но се преструваше, че нищо не е забелязал. А беше, както казах, тежко и неизлечимо болен и за него нямаше спасение. Той знаеше това и не се тревожеше, не се плашеше. Лекарите му бяха казали всичко, цялата истина. И той, разбира се, беше се примирил с това. Но го бяха и предупредили, че трябва да пази околните, особено жена си, която беше почти всяка минута при него. Изглежда обаче, че той не е разбирал достатъчно добре това или не е искал да го разбере. Как е станало така, но скоро и жена му се разболя. Дали той бе причина за това или самата тя, като не се е пазила, се бе заразила от него, не знаех, а и не питах. Не след дълго той умря и тя остана сама. Аз, разбира се, продължих да ходя при нея — бях почти всеки ден у дома й. Нали ви казах, обичах я до безумие, до самозабрава… Но ето че един ден и тя легна. Гледам я и не мога да я позная — прилича вече на смъртник, съвсем се е стопила. А как не бях забелязал това по-рано? От мъка и яд ми идеше да зарева с глас. Питам я, разпитвам я, но тя мълчи, нищо не каза. Все пак накрая ми призна, че мъжът й, малко преди да умре, от ревност ли, от злоба и завист ли, че е здрава и ще остане след смъртта му жива, сам я заразил, като плюл в чашата й. Това той й признал няколко часа, преди да се раздели с този свят. Кипнах от яд и ме обзе такава мъка, че място не можах да си намеря. Разбрах какъв егоист става човек, когато се разболее от тежка, неизлечима болест и знае, че скоро ще умре. Такъв човек просто е без съзнание. А пък трябва да ви кажа, че моят приятел имаше съзнание, хем голямо съзнание, поне пред мене, докато беше здрав. Наистина някои хора, щом усетят, че са неизлечимо болни, и разберат, че скоро ще дойде краят им, стават мрачни, зли, жестоки и отмъстителни, искат да отидат не само те в гроба, но да отвлекат и други със себе си. Така бе станало и с моя приятел. За какво го бе направил? Не зная и не мога да разбера. Понякога си мисля, че може да е от любов, от сляпа, безогледна, животинска любов… Но това истинска любов ли е? Питам ви аз, а? Не, разбира се. Това е някаква съвсем необикновена, съвсем чужда на нас, хората със здрав разум, любов. И кой е допускал, че моят приятел, такъв умен и съобразителен, такъв честен и благороден, такъв силен и смел, с чисти пориви в душата преди да се разболее, ще прояви низост, качества на подлец и злодей. Аз вече го мразех, какво повече можех да направя? Нищо. Освен само да съжалявам и да скърбя за приятелката си, за жена му. Беше вече късно. Скоро след това и тя умря. Останах само аз.

Артистът ги погледна някак виновно и наведе глава.

Настъпи дълбоко мълчание. Христина видя как раменете на брат й потръпнаха, сякаш отвън бе нахлула студена струя въздух, и как по лицето му пробягна нещо като гримаса на състрадание. На самата нея й стана някак неудобно и стеснително да седи редом с артиста и да гледа спокойно измъченото му от повторените преживявания лице. И тя щеше да стане и да напусне стаята, ако в това време погледът й неочаквано не падна върху журналиста, върху „философа“, който единствен от всички бе запазил спокойствие и не се бе поддал на сантименталността, а бе проявил чувство на трезвеност и равновесие. Без да иска, тя изпита към него неприязън и желание да му каже нещо неприятно, да го уязви. Но се въздържа и като спря още веднъж поглед на артиста, попита тихо, с глух, сподавен от вълнение глас:

— Какво, още ли я обичате?

Той не отговори, само леко, едва видимо поклати глава, а това означаваше: „Да, разбира се!“

— И много ли страдате?

Той пак поклати глава.

— Е, стига, де, Христина! — извика брат й и стана. — Не разпъвай душата на човека…

— О, защо? Това за мене не е мъка, а облекчение — каза артистът и се оживи.

Христина го погледна изненадана.

— Извинете, ако наистина ви причиних болка, но мисля, че… — и не довърши, защото вратата на стаята се отвори и оттам подаде глава леля й.

— Един човек те търси — обърна се тя към нея. — Чака вън и те моли да излезеш за малко.

Христина, още повече смутена, се изчерви едва ли не до ушите.

С разтуптяно сърце тя изтича навън, прекоси бързо полутъмния хол, излезе на чардака и стремително се спусна по тясната дъсчена стълба.

Долу, на плочника пред вратата на калдъръменото дворче, стоеше Кирил.