Иван Мартинов
Чудесна сплав (19)

II

Завърнал се след час и половина, Владо чувствуваше, че от вълнение не може да заспи и затова продължи да стои сред стаята с отпуснати ръце.

Тази вечер с него се случи нещо необикновено: преживя такива мигове, каквито не бе запомнил никога преди това в живота си. Влюбен ли беше? Не можеше да се каже, че бе влюбен в някое от момичетата, но и трите му бяха направили такова поразително впечатление и така бяха завладели цялото му съзнание, че не можеше да си даде точна сметка какво бе станало с него.

Излезе да ги изпрати. И ето изведнъж спокойствието го напусна. Особено силно го развълнува най-малката, Жана, с миловидното детско личице и сините, светли, чисти очи. През цялото време, докато вървяха, тя все говореше, и говореше. За какво? Вече не помни. Остана само в душата му гласът й, нежен и топъл, изпълнен с аромат на някакво непознато цвете… Жана? Но тя е палава и безгрижна като дете! Сега вече той съзнава, че сърцето му не го влече към нея. А към коя от другите две? Сигурно го е омагьосала с черните си очи Мария, тая Мария, която имаше високи стройни бедра и приличаше на древна красавица с дългите си, гладко вчесани, прилепнали като шлем към главата й коси. Не, не може да бъде и тя! Струва му се, че съдбата му е предопределила да се свърже с третата, с Ана. Дали пък наистина Ана не е тая, към която така неудържимо го влече сърцето му? Но не, не е и Ана! Тогава? При мисълта и за трите едновременно той се чувствуваше някак по-уверен и спокоен, сякаш не в любовта си към една от тях, а към трите заедно можеше да намери успокоение душата му.

Според своите разбирания за любовта, брака и семейството той споделяше, че да любиш е едно, а да сключиш брак, да създадеш семейство е съвсем друго. Напоследък обаче бе завладян от някакви нови натрапчиви разсъждения, с които сам не искаше да се примири, на които, без да знае защо, с фанатична страст разпространяваше като нещо много оригинално сред приятелите си.

Свободна любов! Какво беше това — шега и закачка с природата, с нейните неотменими закони за продължаване на човешкия род или бунт срещу самата нея, срещу разума и волята, които са въплътени в нейните закони, покоряващи всяко живо същество? По дяволите природата с нейните закони! Той си има свои закони, законите на своя разум и своята воля, законите на своето сърце. Всичко друго за него никак не е важно. Значение има само това, че той се чувствува завладян от едно неудържимо влечение, от силно желание да свърже съдбата си с едно от тия три нежни същества, които доскоро бяха тук, в неговата стая, и с присъствието си нарушиха спокойствието му, хвърлиха го в тревога и смущение…

„Не, повече не може да продължава така!“ — каза си решително Владо и се спусна към стаята на сестра си.

Без да почука на вратата, той се втурна вътре като подгонен от звяр.

Христина току-що заспиваше. Щом чу шум, тя отвори очи и като видя брат си да влиза така запъхтян, уплашено скочи и застана пред него.

— Тина, извинявай, че по никое време идвам при тебе, но те моля да ми кажеш, ама искрено и честно, коя от трите твои приятелки е най-умната?

— Защо?

— Не питай, а веднага ми отговори!

— Чакай, първо се успокой и тогава ще ти отговоря — възпря го Христина с твърд жест. — Седни!

Владо се отпусна с подкосени крака на стола. Тя го погледна учудено.

— Е, кажи ми сега, какво се е случило?

— Нищо особено. Изпратих ги и дойдох веднага при тебе…

Христина разбра всичко без повече думи.

— Значи, тази вечер ти…

— Да, тази вечер аз.

— В коя от трите?

Той сви рамене.

— Как да си обясня това?

Пак сви рамене.

— Не, това е невъзможно, ти не можеш да се влюбиш!

— Но аз не съм влюбен, Христина.

За момент се замисли.

— Сам не мога да определя, но мисля, че по-добре е да не говорим за това сега, а после, когато всичко ми стане ясно, когато разбера, че аз… Мога ли да разчитам на тебе, сестро?

— Винаги, когато поискаш. Но защо все пак не ми кажеш какво се е случило?

— Не мога.

— Нищо не разбирам — поклати тъжно глава Христина и го погледна съчувствено. — Хайде, иди да си легнеш и гледай да се наспиш тая нощ, а утре, като се събудиш, ще видиш, че всичко ще ти мине…

Владо се прибра в своята стая и застана пред масата. По нея бяха разхвърляни в страшен безпорядък много изписани от него листове. Взе един от тях и зачете: „Любовта е цвете, чието коренче е скрито дълбоко в сърцето на човека. Ако не поливаш това цвете, то ще повехне, а ако откъснеш коренчето, не ще има вече любов…“ Постоя мълчаливо изправен, загледан в написаните редове.

— Лошо! — извика той, накъса листа на дребни парченца и ги хвърли в кошчето под масата.