Иван Мартинов
Чудесна сплав (12)

XII

От своето място в ъгъла на леярната Кирил наблюдаваше целия цех заедно с формовъчното отделение. Всеки миг той знаеше кой какво върши, докъде е стигнала работата и към кого да се обърне, за да поиска обяснение за направените грешки.

До него, седнал на високия въртящ се стол, бай Стаменко, най-верният му помощник, бе навел глава и с остър, проблясващ иззад стъклата на телените му очила поглед разглеждаше разгърнатия пред тях чертеж. Кирил съзнаваше, че без стария и опитен майстор не би могъл да направи нито крачка, ако решеше да предприеме нещо по-сериозно, и затова винаги търсеше неговите съвети.

Този ден, както и през всички досега, двамата спокойно разглеждаха току-що изпратения им от проектантския отдел нов чертеж, като не забравяха, че още не бяха изпълнили задължението си по другия, който неотдавна бяха получили. Макар че привършиха опитите си и получиха по установената рецепта нужния образец сплав, Кирил все още се вълнуваше: от управлението на завода не бяха утвърдили направеното от тях предложение, а пък не се знаеше и дали ще го утвърдят. Директорът беше опак човек, държеше на своето мнение и не искаше да признае никакви опити, извършени без негово съгласие.

Кирил отново погледна чертежа и още повече се развълнува: по ситния и равен почерк, с който бяха дадени обясненията, той разбра, че и този го бе изготвила пак Христина. Усети как сърцето му започна да бие ускорено, сякаш Христина присъствуваше невидимо тук и го гледаше с укор. Той веднага си спомни как тя дойде в дъжда у дома му и как я посрещна на вратата смутен, върна я и не посмя дори да я изпрати до улицата. Тогава от страх да не би жена му да разбере нещо за техните отношения дотолкова се обърка, че не знаеше какво да прави и успя само да й пошушне, да я предупреди, че не бива да влиза, а тя го погледна учудена, едва ли не възмутена, и бързо се спусна по стълбата, като че бягаше не от жена му, а от самия него. Трябва да е бил много жалък и нищожен в нейните очи, иначе не би могъл да си обясни израза на съжаление в погледа й. И колко глупаво, колко хлапашки постъпи, когато се върна с подкосени крака в стаята при жена си и сам, без тя да го пита, започна да й разказва кой от другарите му е дошъл и за какво го е търсил. Видът му трябва да е бил наистина на виновен човек, защото жена му, толкова съобразителна, с прозорлив ум, го изгледа недоверчиво и с презрение, каквото заслужаваше в момента.

Кирил отвърна поглед от чертежа, обърна се и заоглежда цеха. Игнат стоеше с ръжен в ръце пред своята пещ и разговаряше с другия леяр. И с него постъпи не така, както трябва! Защо го излъга оная вечер и го остави сам да се напие и после да пребие жена си? Добре че все пак жена му излезе благоразумна и се върна веднага при него… Хм! А благоразумие ли е това, че и собствената му жена се върна?… Кирил въздъхна и погледна към бай Стаменко, който бе забол едва ли не носа си в чертежа и го разглеждаше с такова старание през вързаните с конец телени очила, че му завидя. Завидя му и в същото време му стана неприятно, че старецът тъкмо сега, когато имаше най-голяма нужда да бъде сам и да помисли, се бе залепил за него.

— Как мислиш, другарю инженер — обърна се майсторът към Кирил, — не трябва ли този път да отнесем въпроса до партийното бюро?

Кирил трепна изненадан.

— Кой въпрос, бай Стаменко?

— Ами че… как кой? То се знае, за нашите опити… за получената сплав… Как мислиш, а?

— Не зная какво да ти кажа — Кирил сви рамене. — Колебая се още и не знам дали ще мога…

— А пък аз мога! — каза строго и дори сърдито майсторът. — И мисля, че не само трябва, но и съм длъжен да направя това като член на бюрото. Как тъй директорът ще ни пречи? Че нали опити сме правили! И какво лошо вижда в това, което му предлагаме? Да знаеш, другарю инженер, няма да го оставя спокоен, докато не приеме тая сплав… И каква чудесна сплав получихме! — Старецът се оживи. — Ето, и този чертеж също е интересен, аз искам и с него да се заловим. Как мислиш, ще успеем ли?

— Ще успеем, бай Стаменко, няма никакво съмнение, че и този път ще успеем!

— И аз така мисля — кимна майсторът. — Затова още утре ще поставя въпроса пред партийното бюро. Ти само чакай и ще видиш какво ще излезе! — И той махна с ръка, като че ли с това искаше да го успокои и да го убеди, че не бива да се тревожи.

— Добре, добре.

Кирил стана от стола. Без да излиза от главата му мисълта за Христина, че ето на̀, тя му е сърдита и навярно не ще иска вече нито да се срещат, нито да се виждат, той тръгна из цеха. Пред пещта, където Игнат все още стоеше с ръжен в ръце и разговаряше с другаря си, се спря.

— Игнате — обърна се той към него, — искаш ли тази вечер да отидем да се почерпим, ама този път наистина, няма да те излъжа както миналия път, искаш ли, а?

Леярят килна каската си на тила.

— Е, щом е наистина, щом няма да ме излъжеш, то се знае, искам, защо да не искам. Само че ми кажи кога, другарю инженер.

— Кога ли? — Кирил разтегна устни. — Разбира се, след работа!

— Дадено! — Игнат с въодушевление размаха ръжена. — Ще те чакам вън, пред главния вход.

Кирил продължи по-нататък, обходи целия цех, надникна на много места, където смяташе, че има нужда от него, даде тук-там някой и друг съвет и излезе на двора.

Намислил бе да се отбие до проектантския отдел и да повика Христина, за да поговори с нея насаме, да се обяснят за вчерашната неприятна случка. Той смяташе, че е длъжен да й признае вината си, но и твърдо бе решил да й съобщи, че поради връщането на жена му известно време не бива да се срещат, като й обещае, че след това ще направи всичко, което зависи от него, за да продължи пак старата им дружба. Да, разбира се, той ще й каже, че още я обича и че все тъй горещо желае да не се разделят… Какво друго може да направи сега, когато жена му се е върнала?

Кирил внезапно се спря. Не е ли Христина онова момиче, което ей сега излезе от вратата насреща и без да се спре, без дори да му обърне внимание, изтича пред него, сякаш бягаше от прокажен? Унесен и погълнат от своите мисли, той не бе я забелязал и едва сега, когато тя отмина, я разпозна — по гърба и тънката талия, по дългата й, разпусната черна коса над слабичките рамене, особено по бързия вървеж на хубавите й крачета. Кирил се спусна подир нея и няколко пъти я повика, но Христина не се спря, а бързо се отдалечи и изчезна през вратата на сградата, в която се помещаваше административният отдел на завода.

Смутен, развълнуван и отчаян, той едва се домъкна до своя цех, затвори се в стъклената будка и безсилен се отпусна на стола. Слава богу, че е сам! Бай Стаменко беше излязъл и отишъл някъде по работа. Оставил му беше бележка, че до края на службата няма да се върне. Кирил подпря глава на ръце. Значи — не само му се сърди, но не иска и да го види, не иска да чуе гласа му, бяга от него.

До края на работата Кирил не напусна мястото си — остана там с мислите си. Защо Христина тъй бързо се отказа от него, изостави го и не иска да се срещнат и разберат? Наистина ли е толкова тежък случаят, който стана причина за този разрив, или има още някаква малка възможност да се намери изход от това положение? И не може ли тя да разбере, че той за нищо не е виновен пред нея и че не може да постъпи другояче, освен само така, както направи вчера?…

Кирил дойде на себе си едва когато чу гласа на Игнат, който го викаше, и си спомни, че му бе обещал да отидат някъде да се почерпят. И защо не? Нека се напие, нека заглуши болката в гърдите си, за да забрави, че с него са постъпили несправедливо две жени! Той се надигна от стола и тръгна към вратата, където бе застанал Игнат, и усмихнат, някак дяволито намигвайки му, го чакаше.

— Какво става с тебе, другарю инженер! — посрещна го леярят, когато Кирил излезе от стъклената будка и застана пред него. — Да не си болен? Я виж лицето си колко е бледо!…

Кирил махна с ръка.

— Хайде, Игнатка! Хайде, брат! Да вървим! Нищо ми няма, така ти се е сторило… — каза той и като го прегърна през широкия гръб, помъкна го към вратата на цеха.

Двамата излязоха от двора на завода и скоро се намериха в една от ония малки квартални кръчмички, в които обикновено се събират такива като тях отчаяни хора, решили да намерят разтуха във виното, шума и приказките. Колко време пиха, какво си говориха, как се прегръщаха и се обясняваха в приятелство, в мъжка обич, нито Кирил, нито Игнат можеше да каже. Все пак Игнат, който беше по-издръжлив на пиене, по едно време долови, че инженерът вече съвсем се бе предал и така се бе насвяткал, че не се крепеше на стола и залиташе, дори в един момент се облегна на рамото му и зарида отчаяно с глас.

— Другарю инженер! — извика той уплашено. — Другарю инженер, стига толкова! Време е да си вървим, иначе съвсем ще пропаднем и тогава лошо ще бъде, казвам ти, лошо ще бъде… Хайде, брат! — и като го прихвана за раменете с яките си ръце, измъкна го от кръчмата и го поведе по улицата.

Покорен като дете, Кирил се отпусна и се предостави съвсем на него, като преди това му каза на коя улица живее и къде да го заведе. Друго нищо не запомни…