Иван Мартинов
Чудесна сплав (26)

IX

Като се измъкнаха незабелязано от ресторанта и изчезнаха от погледите на другите, Христина и артистът слязоха в бара. Тя искаше да се позабавлява още, дори ако може цялата нощ, до сутринта, само да не се прибере в стаята си и да не остане сама. Самотата вече я плашеше сериозно. Не знаеше на какво се дължеше това, но още от пролетта бе започнала да изпитва онова мъчително и с нищо необяснимо чувство на съмнение, което за нея беше равносилно на тревога и вълнение. Обзело я бе голямо безпокойство. Какво й предстоеше да направи по-нататък? Разделила се бе с Кирил, умрял бе баща й, брат й Владо бе зарязал всичките си занимания и бе изпаднал в едно съвсем неоправдано състояние на крайна незаинтересованост към бъдещето си, а в любовта си към артиста тя не виждаше нищо обещаващо и свързващо я със задължения към него. Всеки ден се събуждаше с пълното съзнание за своята самота в работата, в постоянната си заетост в проектантския отдел на завода. Но, изглежда, всичко беше напразно — и желанието, и усилията. Внезапната среща с Кирил в автобуса й напомняше за него. И може би затова сега, като слязоха с артиста в бара, се почувствува още по-угнетена, още повече изпълнена със съмнение и смут.

Барът беше пълен с посетители, повечето млади хора, и за тях едва се намериха две места. В мрачното, полуосветено помещение на подземието беше топло и задушно от тютюнев дим. Около тях, събрани на малки групички, младежи и девойки пиеха, пушеха и високо, почти неприлично разговаряха. Някъде дори нахално и предизвикателно се смееха. Това, разбира се, я дразнеше. Но тя седеше мълчаливо на мястото си до своя кавалер и с недоволство в присвитите си очи разглеждаше посетителите.

Някои от младежите имаха бради и дълги коси и това веднага привлече вниманието й. Тя се усмихна горчиво. Това ли са хипитата, за които тази вечер толкова разпалено спориха брат й и журналистът? Та те съвсем не са толкова страшни и опасни, както ги представяха! Тя и друг път бе срещала по улиците такива младежи, но никога не бе им обръщала внимание. Те бяха на нейната възраст и по нищо не се различаваха от другите младежи, освен по брадите и дългите коси, по занемарения външен вид и лошото облекло. А дали наистина не се миеха и не поддържаха чистота, за това не можеше нищо определено да каже и много се съмняваше в твърдението на брат си. Във всеки случай прав беше журналистът, че те не са явление и следователно няма защо да се плашат, тъй като ще изчезнат с времето, а сега, докато живеят на гърба на мама и татко, нека побуйствуват по един такъв най-невинен начин…

Христина долови, че бе станала вече досадна за кавалера си, който бе загубил всякакво търпение и от възбуждение почукваше с пръста си по масата. Тя го погледна с явно изразена в очите си вина и много й се искаше да го помоли за извинение, но като видя лицето му, гладко, пълничко и закръглено като на самодоволно момче, изведнъж изпита неприязненост към него, сякаш той беше виновен за всичко, което я измъчваше. Артистът побърза да прояви грижи и внимание като към изключително забележителна дама, единствената може би в това заведение, и като се наведе и почти допря носа си до ухото й, започна да шепне:

— Много е забавно тук, нали? Виж само колко млади хора има! Ще прекараме приятно. Има и оркестър. Скоро ще засвири танц. И ще танцуваме… цялата нощ, до зори… само двамата, нали?

Тя мълчеше, свила недоволно устни, но той като че ли беше сляп и не забелязваше израза на отегчение на лицето й.

— Да пием нещо. Искаш ли кампари? Има всичко… и уиски! Или може би предпочиташ водка, коняк или нашенска ракия? — продължаваше да разтяга думите шепнешком артистът и хвана ръката й.

— Не, искам да си отидем! — отсече тя и дръпна ръката си.

— Защо? — разтревожи се артистът.

— Така. Време е да се прибера. Ти ще дойдеш ли с мене?

— Къде?

— Да ме изпратиш до дома.

Христина стана и се запъти към изхода. Той мълчаливо я последва. Тя беше уверена, че ще дойде с нея навсякъде, дори и на края на света, само ако пожелаеше. И може би тъкмо тази негова послушност и готовност да й се подчинява, да изпълнява всички нейни заповеди и капризи я изпълваше с отвращение към него. Недоволството, че той беше толкова слаб, толкова безхарактерен, макар че на сцената играеше роли на силни мъже, я караше сега да го наказва с безразличие и студенина.

За нея нямаше нищо по-отвратително от това, че бе разбила живота си и бе останала сама. Да, съвсем сама, въпреки че артистът се движеше като сянка подир нея! В любовта си към Кирил тя бе вложила и ума, и сърцето си, цялото си същество, но след раздялата бе загубила почти всичко — женствеността си, нежната си природа, добротата си. Кирил беше първата й любов и тя бе пожертвувала заради него своята свенливост и моминска чистота. И в отчаянието си тя се ожесточи, стана груба и сурова към този млад човек, който се залепи към нея като репей, макар че в нищо не беше виновен и се държеше трогателно мило и дори глупаво.

Закрачиха мълчаливо по смълчаните, безлюдни улици. Когато стигнаха старата къща, Христина му подаде ръка за сбогуване. Но артистът, стиснал здраво ръката й, не си отиваше — стоеше с приковани в нея очи и устните му потръпваха. Тогава тя отвори вратата и без ясно да съзнава какво върши и без да си обясни напълно своето поведение, го покани да се качи горе с нея. Той веднага прие. Стори й се дори, че в погледа му блесна задоволство. Влязоха в стаята и той веднага се разположи в едно от старите виенски кресла с чувството на мъж, който е спечелил или скоро ще спечели една малка победа. Той поиска нейното съгласие и тя му разреши да запали цигара. И докато пушеше и разглеждаше не без мъжко любопитство нейната моминска стая, тя успя да се убеди, че той по нищо не се различаваше от мъжете, които живеят с нахалното самочувствие, че жената е длъжна да им даде това, което те с право трябва да притежават. Разбира се, все пак имаше нещо, с което се отличаваше от другите. Това беше нерешителността и страхът, да не би да предизвика нейния гняв и да не получи нищо от дължимото му. А само преди няколко часа се държеше като виновен за нещо пред нея и с готовността си да й се покорява, да й служи, беше си спечелил омразата й. Това обаче той не виждаше, защото като всеки мъж без характер беше заслепен от страстта си, от силното си желание да вкуси от плодовете на една несподелена любов. Обиждаше ли го това, че тя не криеше своето безразличие към него? Изглежда, че не му правеше никакво впечатление. И тъкмо това я дразнеше и ожесточаваше още повече против него: в нейните очи той беше такъв наивен и слаб мъж, който като че ли за пръв път има работа с жена.

Христина веднага го сравни с Кирил. Колко много го превъзхождаше Кирил! И той наистина понякога се показваше слаб като мъж, но тая негова слабост беше от по-друго естество: тя се дължеше на обърканото му семейно положение и на особеното му душевно състояние в резултат на тежкия му, още неоправен живот. Иначе Кирил беше силен мъж, такъв мъж, който се покриваше напълно с представата й за истинския мъж. Напоследък той ходеше доста занемарен и отпуснат, с изоставен и неприличен външен вид, не се бръснеше често и не променяше ризата си, но това… това, изглежда, се дължеше на неуредения му живот и липсата на жена, която да се грижи за него. Хм, да! И какво още? Макар че ръцете му са някак тежки, груби и с очукани нокти, а кожата на дланта му дращеше, когато я прегръща и гали, тя ги харесва… тия ръце, които са обгорени от огъня на пещта и които добре познават що е труд… ръце на силен мъж, на истински мъж, леяр… А тоя тук? Тоя жалък любовник, с фини, изтънчени като на благородник ръце, които не познават труда и не са създадени за друго, освен да милват и галят. Тоя е такъв мъж, за когото жената е само средство за уталожване на страстта, за упражняване и развиване на чувствата, за изпълнение на любовни роли, както е на сцената. Кирил е друг. Кирил е силен и невинаги е такъв, какъвто е сега, след като жена му се е върнала, защото е деликатен и не натрапничав с любовта си, не е нахален и брутален. Христина виждаше разликата и макар че нямаше никакво основание да мисли толкова лошо за артиста, тъй като досега с нищо не беше се провинил пред нея, тя видимо не можеше да го понася. Защо тогава го покани? Защо? Да, само от желание да си отмъсти, да си отмъсти на Кирил, който не можа да я оцени и я изостави, замени я с жена си, която не обича, и не разбра, че любовта й към него е над всичко. И ще си отмъсти!

Христина видя как артистът угаси цигарата си в саксията на етажерката до прозореца, изправи се и широко усмихнат, с глупава и самодоволна усмивка на пълното си, загладено като на восъчна кукла лице, се загледа в нея. Очите му играеха неспокойно и погледът му се движеше като протегнато към нея пипало, сякаш той се готвеше да опита дали е вкусен плодът на още необраното грозде и заслужава ли човек да изхабява толкова много нерви, за да го достигне. А ето че той го бе вече достигнал — оставаше му само да протегне ръка и да го откъсне!

В израза на лицето му Христина откри оная няма, но явно подчертана предизвикателност към нея, в която, ако беше прозорлива, щеше да прочете неговото желание и намерение колкото се може по-скоро да стане това, за което бе дошъл. Имаше ли той право? Тя го бе поканила точно с тази цел, но сега, когато го виждаше целият отвътре, нещо й подсказа, че е сгрешила. За миг се разкая. После, когато се съвзе от първата уплаха, бързо съзна, че все пак е глупаво от нейна страна да се отказва от решението си. Нали трябва да отмъсти!…

Заслепена от тази мисъл, тя бързо започна да се съблича: смъкна пред него роклята си, хвърли колана си на пода, свали чорапите си и като остана по комбинезон, изправи се пред него в слабата светлина на нощната лампа.

— Събличай се! Защо се бавиш? — прошепна тя сподавено и усети как кръвта нахлу в главата й, как пред очите й притъмня и лицето й пламна от някакъв вътрешен огън. — Хайде… моля ти се, по-скоро!

Той бавно и нерешително, сякаш се съмняваше във всичко, което ставаше сега с него, започна да се съблича. Тя го гледаше с любопитство и интерес, тъй като той наистина беше красив мъж и имаше здраво, добре сложено тяло, с чиста, бяла кожа и развита мускулатура. Но още в първия миг, когато той се приближи до нея, някак необикновено възбуден и зачервен, с глупава усмивка на пълното си, закръглено лице, тя разбра, че бе направила съдбоносна грешка. Неговото лице с тази сластна, нагла усмивка й се видя отвратително. Тутакси пред очите й се мярна лицето на Кирил с неговия умолителен, кротък поглед и като потръпна с рамене, сякаш бе усетила студен полъх на вятъра, Христина се сви, отпусна се и се захлупи на леглото. Няколко мига тя лежа така, раздрусвана от чести тръпки, и щом усети пръстите му върху голите си рамене, обърна се и го погледна продължително с разширени, искрящи от гняв като на котка очи.

— Иди си!… Не мога… Иди си! — каза тя тихо, със сподавен от вълнение глас, като задържаше сълзите си, които напираха в очите й.

— Но, Христина… Защо? Нали ти…

— Моля ти се, недей… не бива… Иди си!

Той продължи да стои изправен до леглото, с поглед, впит в голите й рамене, без да има смелост повече да й противоречи, но и без да се реши… Гледаше изумен и не знаеше какво да направи. А тя отново захлупи лице на леглото и като притисна с две ръце главата си, раздрусвана от чести тръпки, заплака неутешимо като дете.

Дълбоко развълнуван от този плач, той започна бързо да се облича. Слушаше нейните ридания и му се струваше, че това не е в действителност, че не се намира в нейната стая, а е някакъв дълбок, кошмарен сън, от който скоро няма да се освободи. И когато беше вече съвсем готов за тръгване, пак се приближи до нея, но не посмя да я докосне с ръце, а застана до леглото, наведе се леко и се взря в лицето й, обляно в сълзи.

— Защо е всичко това, Христина? — попита тихо.

— Не питай, казах ти… Иди си! — извика тя и скочи едва ли не разярена. — Хайде… моля ти се, по-бързо!

Той веднага напусна стаята й. Тя чу бързите му, неспокойни стъпки, когато минаваше през хола, чу скърцането на дъсчената стълба, но не се успокои, а с още по-голяма мъка в душата зарида високо, неудържимо, като още повече се обливаше в сълзи, в горещи, парещи лицето й сълзи, които облекчаваха болката й.