Иван Мартинов
Чудесна сплав (8)

VIII

Цяла седмица Игнат ходи като замаян — не можеше да се успокои. Той бе дошъл от село и бе постъпил в завода, без да се освободи напълно от навиците си, особено от слабостта си към ракията. Животът в града му харесваше повече: беше по-лек и приятен, по-смислен и разнообразен. А какво е на село? По цял ден работиш на къра или в двора на стопанството — ореш с трактор или жънеш с комбайн, премяташ снопи, косиш сено, вадиш картофи или носиш пълни чували до склада; през лятото под силния пек стоиш на слънцето и няма що, ще се пържиш като риба и ще търпиш; през зимата камък се пука, дето се е рекло, но ти ще отиваш да ровиш снега и да правиш пъртина, за да изравяш затрупаното сено, или пък ще вадиш изпод леда замръзналите части от инвентара, пръснат по целия двор; и щеш или не щеш, ще търпиш, когато в селкоопа няма туй, няма онуй. Ами че тъй де! Тук, в града, е друго: витрините са пълни със стока и има всичко, каквото пожелаеш, от телешките луканки до ракията, от хилядите развлечения до домашните удобства. Виж, градът — това е друго нещо! В него и хората са други, отнасят се помежду си някак по-добре и с уважение, като равни — и инженерът, дето е учен, щом ти си му нужен, цени те, иска дори с теб да пийне и се почерпи. А там, на село, хората са по-недоверчиви и по-затворени и се чувствуват някак по-долу от хората в града. И може би затова очите на всички са обърнати към него и гледат, щом им падне случай, да избягат от село и да дойдат тук, дето човек като него може да работи каквото пожелае, към каквото сърцето му го влече. Ненапразно и той, Игнат, бе постъпил така и не бе сгрешил. Че каква ти грешка! Оженил се бе за гражданка, млада и хубава, родили му се бяха две дечица, две гълъбчета, и той не можеше от нищо да се оплаче. Напротив, беше доволен и щастлив, че има и дом, и жена, и деца, че е на работа в завода, при това не е какъв да е, а леяр, човек, който по цял ден стои при пещите и държи ръжен, бърка, рови и гледа как рояк искри се пръскат в мрака и как вътре стоманата ври и кипи, докато я излеят в готовите форми и след това, като изстине, направо се получава тая блестяща сплав. Чудесна сплав! Необикновена сплав! От нея могат да правят всичко, дори и рамката на мотоциклет… Какво по-хубаво от това — да имаш такава работа, която харесваш, да лееш стомана и да правиш мотоциклети, за които после всички ще ти благодарят, а освен това — да имаш и дом, който те привлича с наредбата си, с тишината и спокойствието си, със съня и почивката, да имаш такава кротка и търпелива жена, която, дори когато се връщаш пиян, не ти се сърди… О, само да не е това проклето пиянство, тая негова слабост към ракията! Какво да направи, та веднъж завинаги да се откаже от нея? Той се чувствуваше безсилен пред навика си да пие. Отвратителен навик! Мръсен навик! Колко пъти се е заричал да не слага капка в уста, а все не може да устои. Но ще се пребори той с изкушението, ще се опита да надвие слабостта си.

Игнат постоянно се упрекваше, постоянно се осъждаше за тая своя слабост, за тоя свой навик. Особено неприятно му беше да си спомня колко жалък беше, когато се събуди и се намери проснат на пода в стаята, а около него всичко беше разхвърляно и изпочупено. Той не можеше да забрави как се стресна и скочи изтръпнал на крака, когато чу шум вън, в антрето, как изтича разплакан от радост, че жена му и децата се връщат. Да, жена му беше добра и разумна! Тя всичко му прости и той я прегърна от благодарност, като обеща, че никога вече няма да се отбива в кръчмата. Без да я разпитва, тя сама му разказа къде бе ходила с децата и при кого бяха намерили подслон, как той, инженерът, и онова хубаво момиче от проектантския отдел на завода се бяха погрижили за тях. И от това, че те, инженерът и момичето, знаеха вече за неговия грях и че можеха да научат още хора, всички негови познати, целият град, му стана някак много неприятно, изпита още по-голям срам за себе си.

Няколко пъти инженерът бе идвал при пещите и се бе спирал да гледа как работят, но нито веднъж не се обърна към него и не го заговори, сякаш нищо не се бе случило. Сам Игнат гореше от нетърпение да узнае какво мисли началникът му за него и чакаше пръв да го заговори. Но инженерът мълчеше. Той разбираше колко му е неудобно, когато го наблюдават и когато не може да каже нищо определено за свое оправдание, а трябва да търпи и да потиска вълнението си.

Този ден беше последен от седмицата. Бяха привършили опитите си и им предстоеше вече да се заловят за нормалната си работа и редовното изпълнение на плана. Обед беше минал, наближаваше краят на смяната. Игнат с нетърпение поглеждаше към ъгъла на леярната, където инженерът и майсторът бай Стаменко още от сутринта стояха приведени над някакви чертежи и като че ли нямаха намерение да излязат скоро оттам.

А на него, на Игнат, много му се искаше инженерът пак да дойде при тях, да застане зад гърба им и мълчаливо да ги наблюдава. Тогава той ще се обърне към него и ще го попита защо често идва, без да говори, и каква мисъл се таи в усмивката му, скрита зад пълните устни. Но ето че разтопената, разжарена до бяло стоманена лава е вече готова и те трябва да я излеят в кофите и след това да напълнят калъпите, за да се получи тая нова сплав…

Стресна се едва когато разбра, че инженерът наистина бе застанал зад гърба му, без да го усети. Дяволът! Кога пък беше дошъл? Не се обърна, а продължи да гледа през отвора как огнената лава ври в пещта. И през цялото време, докато стоеше с ръжен в ръце и с предпазни очила пред очите, инженерът следеше с възхищение всяко негово движение. Игнат искаше да забрави всичко и да се увлече в работата си, но колкото повече времето минаваше, толкова повече чувствуваше как се вълнува и как сърцето му се изпълва с тревога, а ръцете започват да треперят от смущение… Най-сетне не издържа, обърна се и като срещна усмихнатия му поглед, също се усмихна и кимна приветливо в знак на поздрав.

— Здравей! — каза инженерът и в погледа на тъмните му очи заигра весело, закачливо пламъче. — Е, как е, как е работата?

— А, че добре върви, другарю инженер — отговори Игнат и изпита необикновен прилив на смелост. — А вие защо днес нито веднъж не дойдохте при нас, за да погледате как работим? Да не би да сте нещо недоволен?

— О, не… не, разбира се! — засмя се гласно инженерът. — Но аз обичам ей тъй… незабелязано да наблюдавам отстрани… А ти нали не ми се сърдиш, че оная вечер не дойдох, както бях обещал, да се почерпим в кръчмата?

Игнат усети, че се изчервява до корена на космите си.

— Аз… аз, знаете ли, другарю инженер, че… — И млъкна, смутен от това, което щеше да му признае. Но веднага съобрази, че ще направи лошо впечатление, и додаде: Е, какво пък? Друг път ще се срещнем… Може, нали?

— Може, как да не може. За това винаги ще се намери време — каза инженерът все тъй приятелски усмихнат. — Щом много ти се пие, ще взема бутилка ракия и ще ти дойда на гости, нека там у вас се почерпим…

— Че то и така може! Дори по-добро от това няма! — ухили се Игнат. После размаха ръжена, обърна се и започна да бърка в пещта. — Готово-о-о… Хайде, изливай! — извика той на другаря си и сам се залови за лоста, с който обръщаха пещта така, че разтопената метална лава потичаше по улея към кофите.

Кирил постоя още малко, погледна как ръцете им пъргаво се движат и как първите рояци искри се разхвърчаха в мрака на помещението и изведнъж бързо тръгна към своя ъгъл, преоблече се и тръгна да търси Христина, с която се бяха уговорили да се срещнат при главния вход на завода.