Иван Мартинов
Чудесна сплав (22)

V

За пръв път в живота си Владо се чувствуваше така объркан. От миналата вечер, когато изпрати трите момичета, той все още не можеше да дойде на себе си, беше толкова развълнуван, че сам не знаеше как да се оправи, как да върне спокойствието си. Макар че бе имал и друг път работа с момичета, това, което бе преживял тогава, засегна дълбоко и болезнено сърцето му.

Излязоха от къщи. Вървяха на две групи — той с Мария и Жана, а малко по-напред журналистът с Ана — и за нищо не говореха. После, като минаха моста, приятелят му ги остави и тръгна към дома си, а той продължи с трите момичета. Когато стигнаха до градината пред театъра и трите изведнъж оживено заговориха. От всички най-приказлива беше Жана. През цялото време, докато ходеха по улиците, тя тъй весело и безгрижно бъбреше, че на края зарази и него. Той също се оживи, също се разприказва. И чудно, никога по-рано не бе изпитвал такова вълнение, не се бе чувствувал толкова притеснен в присъствието на момичета, както тази вечер! Сам разбираше, че се смее пресилено, не от сърце, че не влага никакви чувства в разговора, а се мъчи да бъде интересен, занимателен. Отвратително желание да се покаже такъв, какъвто не е, за да се хареса на момичетата! Защо правеше това? Ядосваше се на себе си, но не можеше да се освободи от стремежа си да блесне пред тях, да ги спечели с остроумията си. Може би за това беше причина само Жана, тази малка Жана, която вървеше от лявата му страна и тъй се притискаше до него, че усещаше тръпнещото й тяло. Жана, Жана! За него ти беше почти дете, но тебе той най-много харесваше. И защо? За това, че допираше рамото си до неговото и се притискаше ли? Да, нещо проникваше у него и го пареше, сякаш се намираше до буйно пламтяща пещ, чиито огън го обгаряше целия.

Това състояние обаче не трая дълго — държа го, докато стигнаха до сградата, в която тя живееше, и се разделиха. А после? После тръгнаха по-нататък да изпратят Мария. Той вървеше между двете и не усещаше, че се движи, сякаш блуждаеше като сянка. Вървеше и слушаше какво му говорят момичетата, но нищо не разбираше и като че ли все още бе под впечатлението си от Жана…

И ето, най-сетне Жана отстъпва мястото си на Мария, която също като нея върви от лявата му страна, също като нея допира рамото си и се притиска до него, а той усеща тръпките на нейното тяло и сам трепери от вълнение. Мария е значително по-висока от Жана. Тя има тънки, стройни бедра, а гласът й е като глас на птиче, което знае своята песен. Интересът му към Мария е по-голям. Мария, не си ли ти това момиче, за което винаги е мечтал? Ти си и по-умна, и по-зряла от Жана и можеш да говориш за всичко, да бъдеш еднакво интересна. Колко близка вече те чувствува той! Но защо ти, Мария, го напускаш толкова рано? Ето на̀, и ти си отиваш…

Бяха стигнали до входа на една мрачна, тъмна, неприветлива къща и се спряха. Помълчаха малко. После тя им подаде ръка, махна за раздяла и изчезна в мрака на тъмния, дълъг коридор. Той остана сам с Ана. Ана, мила Ана, та ти си била чудно същество, незаменимо съкровище! Откъде е могъл да знае, че ти, по-малко приказлива, сериозна, дори някак посвоему тъжна и замислена, ще имаш такава сила, че изведнъж ще покориш сърцето му? Боже мой, как се случи така, че още при първите стъпки, като тръгнаха редом един до друг за дома й в крайния квартал, ти го спечели повече от другите с думите, които си разменихте! Ти някак не си много красива, едра си, кокалеста, с тежък бюст, но очите ти… О, очите ти, които той видя при светлината на уличната лампа, блеснаха заедно с една усмивка и бяха за него два сини пламъка. Как само го пронизаха те с остриетата на своите зеници, как му вдъхнаха смелост и сили да хване ръката ти на раздяла и да я държи дълго в своята! И колко силно го притисна ти до гърдите си пред малката дъсчена портичка, горещо го целуна по устните и остави в душата му смут и надежда…

Коя от трите, господи мой? И трите са еднакво интересни, и трите са еднакво мили, и трите еднакво го привличат, та се обърква, не знае коя да избере. Ако се спре на Жана, знае, че няма да сгреши, но в същото време сърцето му подсказва, че повече го привлича Мария, а ако отиде при Мария, ще забрави ли целувката на Ана? В тежко положение се е забъркал неговият дух. Как да се оправи? Как да се освободи от мисълта за трите едновременно?…

Владо скочи и неспокойно започна да се разхожда из стаята.

Ами ако и трите са се пошегували с него, а той, глупакът, си е въобразил, че им е направил впечатление и че те с готовност желаят да се свържат с него? И както замислен бе застанал до масата, току-що извадил цигулката от калъфа, той се втурна навън, прекоси бързо хола и влезе при Христина.

Тя седеше до прозореца и гледаше към хълма, увенчан с корона от скали като главата на легендарен герой. Той се спря до вратата, едва ли не онемял от желание да разбере по-скоро какво мисли тя за всяко от трите момичета.

— Христина…

Щом чу гласа му, тя тутакси се обърна и тогава той видя колко тъжно и замислено беше бледото й лице.

— Христина, кажи ми, моля ти се, добре ли познаваш момичетата? — попита той шепнешком, като че ли се страхуваше да я събуди от нейния унес и да не й причини болка. — Ама искам да ми кажеш истината…

— За кои момичета питаш, Владо?

— За тези, които бяха тук миналата вечер. Познаваш ли ги добре?

— Добре? — Тя го погледна учудено. — Трудно е да се каже, че ги познавам добре…

— Но те са твои колежки, приятелки, дружиш с тях…

— Аз не познавам добре близките си, например тебе, Владо, не познавам дори себе си и ще ми бъде трудно да съдя за другите…

— Но аз те моля, Христина.

— Защо? Нещо случило ли се е?

— Не, но искам да зная по нещо за всяка една.

Тя още веднъж го погледна и този път той забеляза в погледа й не само учудване, но и лека насмешка, някаква дързост, с която като че ли го питаше: „Влюбен, ли си в някоя от тях?“ Той се намръщи и каза твърдо:

— Не, не мисли, че съм влюбен, а питам само тъй… Кажи ми, моля ти се.

— Добре, ще ти кажа по нещичко за всяка една от тях — съгласи се Христина и лицето й изведнъж прие сериозен израз. — Най-напред за Жана…

— Да, Жана ме интересува най-много.

Съчувствена усмивка се появи на нейните устни.

— Жана е добра, но лекомислена и гледа на всичко в живота съвсем по детски. Та тя изобщо си е дете и прилича по характер на дете, на едно голямо, не дотам благоразумно дете…

— Стига за Жана! А Мария?

— Виж, Мария е друга! Тя е по-спокойна и по-улегнала, но и тя като Жана не се различава много от палавите деца, с тази разлика обаче, че е по-умна и по-способна от нея…

— Ами Ана?

— Ана е човек, на когото можеш да разчиташ във всичко. Безспорно тя е ни най-възрастна, но и тя като тях гледа на живота през розови очила…

Владо махна с ръка:

— Е, стига, достатъчно! А коя от трите има приятел?

— И трите си имат приятели.

— Кои са те? Какви са? — извика той извън себе си. — Познавам ли ги?

— Не.

— А къде работя?

— В завода. Този на Жана е технолог, другият, на Мария, е инженер и работи в монтажния цех, а на Ана…

— Не, няма нужда ми казваш, достатъчно е! — каза с въздишка Владо и отпусна ръце.

Христина се изправи срещу него.

— Все пак кажи, влюбен ли си?

— Да.

— В коя?

— И в трите.

Тя го погледна изумена.

— Че как така — и в трите?

— Ами че така, и аз не зная как… Христина, можеш ли да ми помогнеш?

— Ако е по силите ми. Какво искаш?

— Да говориш с тях.

— И с трите ли?

— Да.

— Но, боже мой, как?

— Така… поотделно с всяка една, а после…

— После?

— Сам ще реша.

Тя горчиво се усмихна.

— Значи, ти си влюбен безнадеждно?

— Представи си, да. Но в коя — още не мога да кажа. Сега искам и те моля да поговориш и с трите…

— Но това е смешно!

— Моля ти се, Христина!

Гласът му прозвуча тъй отчаяно, че тя почувствува как нещо трепва в нея. Все пак защо не, влюбил се е човекът… Ще поговори, разбира се, не ще й бъде никак трудно… И тя отново горчиво се усмихна, с което сякаш казваше: „Е, къде остана твоята свободна любов, другарю философ? Нали щеше да чакаш онова време, когато ще можеш да прилагаш на практика своите убеждения!“ Но не изказа гласно мислите си, а само поклати глава, което значеше: „Добре. Още утре ще говоря с тях.“