Том Грейс
Зловеща паяжина (6)

5

31 януари

„Скайър-98“

— Остават десет минути — обяви ясният глас на пилота от високоговорителите, вградени в шлема на Килкъни.

В товарното отделение на LC-130 отекваше постоянното ниско бръмчене. Четирите масивни двигателя „Алисън“ на крилете биеха студения въздух с комбинираната подемна сила на петнайсет хиляди коня, впрегнати в общото усилие да удържат шестдесеттонния самолет във въздуха. „Скайър-98“ беше от Националната въздушна гвардия на Нюйоркското 109-о въздушнотранспортно крило. Това бе един от малкото специализирани тежкотоварни самолети, обслужващи някои от най-студените и далечни места на Земята. От октомври до март „Скайър-98“ сновеше непрестанно между Нова Зеландия и Антарктида.

Отделението на херкулеса беше празно, като се изключат Килкъни и двамата от екипажа, които стояха от двете страни на сервизната врата. И тримата дишаха с кислородни апарати, въздухът в разхерметизираното товарно помещение беше твърде разреден и студен на тази височина.

Присъствието на Килкъни на борда беше резултат от задействането на определени лостове. А с това се беше заел мъжът, оглавяващ специалните бойни звена на флота — бившият командващ офицер на Килкъни, контраадмирал Джак Доусън. Когато разбра за връзката на Килкъни с проекта на НАСА за езерото Восток, адмиралът използва значителното си влияние, за да добави тихомълком към списъка със задачи допълнително изпитание на оборудването с оглед нуждите на флота.

Килкъни съблече арктическото си яке и застана в центъра на празното отделение, за да се поразгрее. Матираният сив костюм, който покриваше тялото му като втора кожа, беше лек и тънък, подсилен на места с кевларени плочки.

Костюмът, наречен „тюленска кожа“ от компанията, която разработваше специални облекла за флота, използваше най-модерните защитни устройства за неутрализиране на електронни, химични и биологични заплахи, а освен това притежаваше и удивителна терморегулация. При лабораторните изпитания костюмът беше дал добри резултати, но бившият командващ офицер на Килкъни искаше да знае доколко ефективно ще действа в малко по-реални условия. Според Доусън Антарктида беше идеалното място да се провери дали „тюленската кожа“ може да поддържа стабилна телесната температура.

Двамата членове на екипажа в товарното се взираха изумено в Килкъни. И съвсем нормално, защото той се канеше да скочи от 35 000 фута височина и да се приземи с парашут на леда.

— Засичам самолет, който идва насам — обяви радарният оператор.

Съмнър Дюрок хвърли поглед към екрана на радара.

— Разстояние?

— Осемдесет километра.

— Продължавай да го следиш.

Това, което изкушаваше Килкъни да изпълни този скок, както и причината, поради която се съгласи да го направи, беше мястото. Антарктида беше единственият континент, над който не беше скачал с парашут. Само няколко души бяха опитвали подобно нещо и трима от тях бяха загубили ориентация поради височинна болест, не бяха успели да отворят парашутите си и се бяха устремили право към смъртта.

— Шейсет и пет километра и се приближава — провикна се радарният оператор.

— Всички системи готови ли са? — попита Дюрок.

— Всички системи са в пълна готовност.

— Добре. Нека се приближат още малко.

— Пет минути — обади се пилотът.

— Разбрано — отвърна Килкъни. — Включи насочващия маяк.

Гласово активиращият се компютър, привързан към гърдите му, започна да предава сигнал, по който самолетът щеше да го открие в случай на нужда.

— Получаваме силен сигнал — каза помощник-пилотът. — Всичко изглежда наред.

Килкъни направи последна проверка на шнуровете и раницата на парашутите. Потупа бедрото си и напипа закачения боен нож — застраховка, в случай че главният парашут не се отвореше и се наложеше бързо да се освободи от него, преди да отвори резервния.

— Включи измервателите — нареди Килкъни.

Пред него изплуваха графики с данни; лицевото стъкло на шлема служеше и като информационен дисплей.

Килкъни разгледа компактния образ, който изобразяваше посоката, височината, въздушната скорост, географската ширина и дължина — всички тези данни бяха събрани от съзвездието сателити за глобално позициониране, които обикаляха около планетата.

— Петдесет и пет километра и се приближава — докладва радарният оператор на Дюрок.

— Две минути — обади се пилотът. — Сержант Бомър, отворете вратата.

— Вратата се отваря — отговори Бомър.

Струя студен въздух нахлу с рев в товарното отделение и ниското ръмжене на херкулеса стана пронизително, докато пилотът намаляваше скоростта на 135 километра. Килкъни сграбчи стоманените осигурителни въжета и пристъпи към вратата.

— Извинете, сър — опита се да надвика рева на вятъра Бомър, — но защо го правите?

Килкъни се усмихна зад тъмното стъкло на визьора.

— Знаете ли какво означава ВМС, сержант?

— Не ви разбрах, сър?

— Времето за мислене свърши.

Червената предупредителна светлина угасна и светна зелено.

— Това са думите, според които трябва да се живее — извика Килкъни. — Ще се видим на земята.

Той скочи в турбулентната въздушна струя зад самолета и почти веднага усети внезапния тласък на ускорение, когато гравитацията го дръпна надолу. С разперени крака и ръце, той преплава през шестте хиляди фута свободно падане. Високомерът на информационния дисплей бързо отмерваше спускането му. Под него цифровият брояч сочеше скоростта, която наближаваше 140 мили в час.

Сърцето на Килкъни блъскаше в гърдите. Адреналинът нахлу в кръвта му, докато тялото му реагираше инстинктивно на неестественото усещане за падане. Почувства тъпото жилване на носещите се из въздуха частици лед, които се блъскаха в тялото му през „тюленската кожа“. За щастие новият чудодеен костюм на военноморските сили оправдаваше очакванията.

— Разстоянието до самолета е двадесет и пет километра.

— Прехванете целта — нареди Дюрок. Вдигна очи към лазурното синьо небе, опитваше се да открие самолета. Не можа да го види, но знаеше, че е там.

На 29 000 фута Килкъни дръпна шнура на главния си парашут. Погледна над дясното си рамо и видя как правоъгълното параболично платно се развива и издува. Информационният дисплей показваше височина от 27 500 фута, а въздушната му скорост беше почти нулева. Оглушителният рев на вятъра, съпътствал свободното му падане, изчезна и ушите на Килкъни се изпълниха със звънтяща тишина.

— Покажи пътя на полета до целта.

В отговор на командата компютърът изчисли разстоянието по права линия от сегашната му позиция до известните координати на LV-станцията и проектира жълта линия на дисплея, която нагледно показваше най-прекия път на полета. Въображаемата линия, която се актуализираше няколко пъти на секунда, сякаш тръгваше от гърдите на Килкъни и стигаше до точка на няколко мили разстояние.

Той се протегна, стисна контролните ръкохватки, определящи дължината на дясната и лявата свръзка, и дръпна, за да освободи спирачките. Планиращият парашут се изстреля напред готов за летене и започна да набира скорост. Формата на купола позволяваше на Килкъни да направлява полета си с голяма точност. При подходящ вятър можеше да остане във въздуха с часове. Под него набръчканото море от белота се разпростираше във всяка посока, докъдето поглед стигаше.

— Целта е прехваната.

— Огън — заповяда Дюрок.

Нова линия се появи пред Килкъни. Тази беше бяла и се издигаше от LV-станцията.

— Какво, по дяволите…? — изръмжа Килкъни, когато осъзна, че вижда изстрелването на ракета земя-въздух.

— Включи комуникациите — изкомандва той. — Леден скок едно до Скайър девет осем. Предприемете маневра за избягване! Към вас лети ракета! Повтарям, към вас лети ракета! Чувате ли ме? Край.

Пращенето на обратната връзка го оглуши. Едва доловим под електронния шум, се чу гласът на пилота на „Скайър-98“.

— Повторете отново, Леден скок едно. Не сме…

Ракетата се устреми със свръхзвукова скорост към топлината, излъчваща се от четирите двигателя „Алисън“, и се вряза в тромавия Херкулес. Удари третия двигател и взривната й глава избухна. Нажежени метални отломки разкъсаха алуминиевото покритие на „Скайър-98“ и запалиха резервоарите на крилете.