Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нолън Килкъни (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twisted Web, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Том Грейс

Заглавие: Зловеща паяжина

Преводач: Петър Василев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 23.04.2007

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-781-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6138

История

  1. — Добавяне

24

24 февруари

Крайстчърч, Нова Зеландия

— Вие ли сте Килкъни? — попита един капитан от военновъздушните сили с черно авиационно яке, когато Килкъни слезе от „Скайър-92“.

— Да.

— Сър, аз съм капитан Паркър. Генералът ме помоли да ви посрещна. Загасихте ли лампите в Макмърдо, преди да си тръгнете?

— Затвориха пистата, след като излетяхме.

Килкъни и екипите, разследващи катастрофата, бяха сред последните хора, напуснали Антарктида в края на летния сезон. Продължиха с работата в LV-станцията до падането на температурите, съпътстващо наближаващата промяна на сезоните, което ги накара да напуснат мястото на катастрофата. Успяха да съберат достатъчно отломки, за да потвърдят, че самолетът е C-130, но това беше всичко, което научиха. Идентификационната пластина остана скрита под леда. Екипът на Сандърс докара каквото успя и фотографира всичко останало с надеждата, че лабораторният анализ ще изчопли още някое съществено късче информация.

— Сър, има промяна в летателния ви план обратно към Щатите.

— Защо? — поинтересува се Килкъни.

— Не ми беше дадена такава информация, сър. Знам само, че трябва да ви посрещна и да ви кача заедно с багажа ви на самолет за Москва.

 

 

Щом пристигна на международното летище „Шереметиево 2“ на следващата сутрин, Килкъни беше посрещнат на портала от човек от ФСБ, руската федерална служба за сигурност. Мъжът показа картата си на митницата, преведе Килкъни през гишето и го поведе към една кола. Четиридесет минути по-късно Килкъни пристигна на „Лубянка“ и беше въведен в кабинета на директора на ФСБ Игор Сергеевич Фьодоров.

— Добре дошли отново в Москва, Нолън Сеанович — поздрави го сърдечно Фьодоров.

— Благодаря ви. Този кабинет изглежда по-голям от предишния.

Фьодоров кимна; новият офис подхождаше на положението му.

— След като се справихме с онази свиня Орлов, бях забелязан от висшестоящите и бях повишен. Предполагам, че трябва да благодаря или да виня теб за това, като се имат предвид тоновете бумащина, които се изсипват на бюрото ми.

— Малка цена за това, че се отървахте от оня паразит.

— Съгласен съм. И съм ти благодарен. Казаха ли ти защо си тук?

— Не.

— Получихме информация относно ракетната установка, която сте открили на Антарктида. С Барнет сметнахме, че ще е най-добре някой от вашата страна да присъства на срещата.

— Може би не съм подходящо облечен за случая — каза Килкъни. Беше с дебел ирландски пуловер, джинси и туристически ботуши и изглеждаше по-скоро като рибар от остров Аран, отколкото като служител на американския държавен департамент.

— Не се притеснявай, облечен си съвсем подходящо — ухили се Фьодоров.

— С кого ще се срещнем?

— С един генерал. Ще бъде доста интересно. Поради високия му чин аз ще трябва да проведа разпита.

 

 

От курса по руска история в колежа Килкъни знаеше, че преди революцията в сградата на „Лубянка“ се е помещавала застрахователна компания. След това беше станала щаб на тайната полиция и всъщност затвор за враговете на държавата. Килкъни не беше сигурен дали някой все още не гние в подземията, затова почувства облекчение, когато асансьорът им спря на втория етаж.

Фьодоров го въведе в добре обзаведена заседателна зала. В стаята имаше четирима мъже, трима, от които цивилни. Четвъртият беше в парадна униформа на руски генерал.

— Вашето посолство ни отпусна преводач, за да можете да следите заседанието — каза Фьодоров, като кимна към млад мъж, който стоеше малко встрани от останалите. — Ще седнеш тук до мен.

— Кои са тези с генерала?

— Охрана.

Фьодоров помоли присъстващите за тишина. Генералът седна в единия край на заседателната зала, а Фьодоров, Килкъни и преводачът се настаниха в другия. Двамата мъже от охраната излязоха навън.

— Моля, кажете името си — започна Фьодоров.

— Генерал-лейтенант Анатолий Дубински.

— Какво е сегашното ви назначение, генерале?

— В момента съм в административна отпуска до края на това разследване — заяви Дубински ехидно.

— Предишното ви назначение тогава?

— Командир на Северозападната област.

Фьодоров погледна записките си.

— Със седалище в Санкт Петербург — престижна длъжност, нали така, генерале?

— Да, така е — отвърна Дубински. Гласът му не издаваше никакви емоции.

— Доколкото разбирам, областното командване е важна стъпка към издигането в Министерството на отбраната, нали така?

— Подозирам, че е така.

— Избройте някои от частите под ваше командване?

— Шеста армия с комбинирано въоръжение, Тридесети армейски корпус, Шестдесет и четвърти тренировъчен полк и няколко по-малки части. Да продължавам ли?

— Не е необходимо — отвърна Фьодоров. — В някоя от тези части използват ли се защитни системи с ракети земя-въздух?

— Разбира се. Северозападната област граничи с Финландия, Естония и Балтийско море. Намираме се в обхвата на НАТО.

— За да поддържате готовност, вашите войски провеждат редовни учения, нали?

Дубински сви рамене.

— Доколкото средствата ни позволяват.

— А в това включва ли се изстрелване на ракети тип земя-въздух?

— Да, но предвид цената на ракетите не го правим често.

Фьодоров извади напечатан лист хартия от една папка и го плъзна по масата към Дубински.

— Можете ли да ми кажете какво е това?

Дубински прегледа листа и отговори:

— Това е доклад до министерството относно разрушаването на установка „Урал“ по време на учение в края на миналото лято.

— Спомняте ли си подробностите около загубата?

— Една от ракетите експлодира, докато все още беше прикрепена към машината, и взриви останалите три. Екипажът загина.

— Трагедия. Какво стана с останките от машината?

— Не знам. Предполагам, че са били дадени за претопяване.

Фьодоров надраска няколко бележки, после измъкна тесте цветни разпечатки и ги сложи на масата пред Дубински. Само един поглед бе достатъчен на Килкъни, за да ги разпознае.

— Генерале, знаете ли какво е това?

Дубински разгледа образа на машината с гъсенични вериги, замръзнала в леда, и пребледня, но бързо се окопити.

— Не съм сигурен. Трудно ми е да преценя.

— Не се тревожете. Мой колега вече премина през доста големи трудности, за да идентифицира това оборудване. Нолън, ще осветлиш ли генерала какво е това и къде си го открил?

— Това е една от вашите установки „Урал“. Намерихме я в Антарктида малко след като беше използвана, за да свали американски военен транспортен самолет.

— Генерале, наясно ли сте, че присъствието на това оръжие на Антарктида е пряко нарушение на международните спогодби? — попита Фьодоров. — Също така на употребата му като чисто нападателно средство за разрушаване на чуждестранен самолет може да се гледа като на провеждане на военни действия?

— Не знам нищо по въпроса.

— Наистина ли? — настоя Фьодоров. — Надявах се, че ще можете да отговорите на въпроса на моя колега. Виждате ли, генерале, серийните номера на тази машина съвпадат с тези на установката, за чието разрушаване сте докладвали миналото лято.

— В какво ме обвинявате?

— Естеството на обвиненията, повдигнати срещу вас, ще зависи до голяма степен от отговорите на въпросите ми. Друга работа е дали ще живеете достатъчно дълго, за да се изправите пред съда.

— Другарю директор, заплашвате ли ме?

— Не, но по някое време може да ми се наложи да изляза за малко. Моят колега ще остане да ви прави компания, разбира се.

Фьодоров млъкна, за да даде време на преводача. Килкъни бързо схвана, че домакинът му се опитва да разиграе пред генерала стандартния номер за доброто и лошото ченге. Кимна на Фьодоров да продължи.

— В случай че това стане, мисля, че трябва да ви предупредя за две неща. Първо, този мъж представлява могъща нация, която съвсем разбираемо е засегната и търси кого да обвини. Второ, ако вече не сте се досетили от начина, по който е облечен, той не е дипломат.

Очите на преводача се разшириха, докато повтаряше последните думи на английски.

— Извинете — вметна нервно той, — но не мога да ставам съучастник в нарушаването на човешки права.

— Никой не те кара да ставаш — отвърна Килкъни.

— Какъвто и разговор да проведа с генерала за неговата установка и убитите с нея осем американци, той няма да се нуждае от превод.

Фьодоров преведе това на генерала.

— И така, за да ви помогна да видите нещата ясно — продължи Фьодоров, — бях упълномощен от нашия президент да използвам всички необходими средства, за да разбера истината по този въпрос. Това включва и възможността да оставя този мъж да ви разпита насаме.

— Блъфирате! — процеди Дубински.

— Нима? — Фьодоров избута стола си назад и стана.

— Явно не гледате на този случай с нужната сериозност.

— Време е да си тръгвате — подхвърли Килкъни на преводача.

Без да каже и дума, преводачът изтича към вратата след Фьодоров и остави Килкъни насаме с генерала. Двамата започнаха да се изучават внимателно. Килкъни предположи, че Дубински е в средата на петдесетте години. Беше нисък и набит, и по-тежък от Килкъни с около петнадесет килограма. Генералът се изправи, опря длан на масата и заяви бавно на английски:

— Не ме плашиш. — После прибави на руски: — Мамицата ти.

Секунда по-късно Дубински вече падаше назад. Килкъни го изправи и го провеси над масата. Задържа го достатъчно дълго, за да се увери, че мъжът наистина се страхува за живота си, преди да го стовари на плота.

Дубински лежеше зашеметен, едва си поемаше дъх, очите му се бяха разширили от панически ужас. Килкъни натисна с два пръста тлъстата шия на генерала точно под адамовата ябълка. Дубински започна да се задушава.

— Не знам много руски — каза Килкъни студено. — Но разбрах какво каза току-що и не ми хареса. Ясно ли е?

Дубински закима отривисто.

— Сега ще отговориш ли на въпросите ми?

Генералът отново закима. Килкъни отслаби малко натиска върху гърлото му.

— Продавате оборудването си, нали?

— Да — призна Дубински. — На черния пазар.

— Кой купи установката?

Килкъни видя, че руснакът се поколеба, затова натисна малко по-силно.

— Ако това ще ви помогне да решите, генерале, помислете си за следното: в момента аз съм най-големият ви проблем. Ако ми кажете име, ще стана най-големият проблем на купувача ви.

— На черния пазар — изхъхри Дубински. — Търговец… Степан Агабашян.