Том Грейс
Зловеща паяжина (10)

9

Килкъни извърна поглед от горящите останки и насочи ледоходната лодка обратно към LV-станцията. Забеляза сферичните контейнери с водородно гориво за станцията. В сянката им се виждаше някаква безформена купчина.

Килкъни остави ледоходната лодка до станцията и изтича до контейнерите. Зад тях лежаха два трупа. Ръцете им бяха вързани зад гърба. Бяха застреляни в тила. Той претърколи телата да види лицата им, въпреки че вече знаеше кои са.

Бързо претърси станцията за нещо, в което да увие труповете, и за място, където да ги остави, докато се намери начин да бъдат откарани у дома. В жилищните помещения откри две одеяла, вече сгънати и опаковани.

След като прибра мъртвите в складовия модул, Килкъни влезе в кухнята и потърси нещо за пиене. Извади пластмасова чаша от един от шкафовете на стената, сипа си вода и бавно я изпи. Наля си още няколко чаши, преди да утоли жаждата си.

Махна ръкавиците и внимателно огледа дясната си ръка. В специално излетият кевлар, който покриваше по-голямата част от тялото му, имаше следи от два куршума — сигурно щяха да разтрошат костта, ако я нямаше бронята. По ръба на панела Килкъни видя разкъсаната тъкан на костюма и кървавата драскотина. Под топящия се леден съсирек вече капеше кръв и той усети болезнено парене.

„Е, щом боли, значи мястото не е измръзнало.“

Намери аптечната за първа помощ и извади превързочните материали на кухненския плот. Прокара пръст по съединяващата тъкан в средата на гърдите си и дръпна направените от велкро части, после внимателно започна да съблича горнището на „тюленската кожа“. В замръзналия съсирек имаше нишки от опърлените краища на тъканта около раната. Когато стигна до десния ръкав, Килкъни го дръпна бързо и обели раната.

— Мамка му… — изръмжа той, ръката му трепереше.

От прясно отворената рана шурна кръв. Той се наведе над мивката и я проми с топла вода, после я превърза плътно със стерилна марля. Сгъна ръката си и марлята се обтегна, без да се развие.

След като временно реши проблема с раната, той облече ризата си и отиде до операционния модул. Оборудването си беше наред. Станцията изглеждаше готова за нормалното за сезона затваряне. Килкъни влезе в компютъра на станцията, осъществи сателитна връзка с компютъра си в консорциума в Ан Арбър и намери телефонния номер на Джаксън Барнет, директора на ЦРУ.

 

 

За първи път се срещна с Барнет малко след като напусна флота и се върна в Ан Арбър. Докато работеше над дисертацията си, Килкъни откри хакер, който крадеше информация през компютърната мрежа на консорциума. В опита си да го залови, той разкри обръч от индустриални шпиони и намери откраднато от ЦРУ разузнавателно устройство с кодовото име „Спай-Дър“.

Пътищата им с Барнет се пресякоха още веднъж, когато един руски олигарх се опита да открадне обещаваща нова енергийна технология от физик, който работеше за консорциума.

— Нолън, какво става в Ан Арбър? — попита провлачено Барнет с типичния си южнокаролински акцент.

— Идея нямам. Обаждам се от Антарктида — отвърна Килкъни. — Стана нещо, за което трябва да знаеш.

— Ясно. Изчакай секунда — каза Барнет. Натисна няколко бутона на телефона, които прехвърлиха разговора на високоговорител и включиха записващо устройство. После взе химикалка и обърна на чиста страница на бележника си. — Слушам те, Нолън.

Килкъни описа накратко работата, извършвана в LV-станцията, после разказа за случилото се след излитането му от Макмърдо. Барнет нахвърли няколко въпроса, докато Килкъни говореше.

— Колко време мина от излитането на самолета? — попита Барнет.

— По-малко от час. Модел LC-130 не е особено бърз, така че сигурно са все още някъде над Антарктида.

— Казваш, че Нюйоркската въздушна гвардия контролира основния въздушен трафик там?

— Мисля, че е така.

Барнет написа нещо на едно листче, отиде до вратата на кабинета си и каза на секретарката си:

— Сали, обади се в Пентагона и виж с кого от това подразделение можем да говорим.

Сали Кърш кимна, взе бележката и започна да набира номера.

— Нолън, а има ли изтичане на информация? Кой друг знае за случилото се?

— Само руският екип в станция „Восток“.

— Възможно ли е да имат нещо общо?

— Съмнявам се. Ако беше така, вече щях да съм мъртъв.

— Джаксън — прекъсна го Сали. — Свързах се с генерал Марк Джоли от Нюйоркската въздушна национална гвардия.

— Благодаря. Прехвърли го. — Барнет изчака, докато не чу изпукване откъм високоговорителя. — Генерале, добре ли ме чувате?

— Високо и ясно — отвърна Джоли. — Току-що получих обаждане от председателя на Съвета за сигурност, който ми нареди да се свържа с вас възможно най-бързо. Какво мога да направя за вас?

— Оценявам вашата отзивчивост, генерале. В момента ни слуша и Нолън Килкъни, който е в Антарктида. Нолън, разкажи на генерала за твоя полет.

Килкъни повтори историята за свалянето на „Скайър-98“.

— Господи Боже, защо някой би направил подобно нещо? — изуми се Джоли. — Та това са военни действия.

— Възможно е, но не знаем причината за атаката — обясни Барнет.

— Генерале — намеси се Килкъни, — хората, които свалиха вашия самолет, в момента летят над Антарктида и съм сигурен, че не са се насочили към Макмърдо. Имате ли идея къде биха могли да отидат?

— Макмърдо е главната входно-изходна точка за Антарктида, особено за тежки самолети като LC-130. За да не минат през Макмърдо, ще им се наложи да открият друго място, където да презаредят.

— Въздушни танкери? — предположи Барнет.

— Възможно е, но това означава, че самите похитители трябва да разполагат с гориво. Най-вероятно е да са оставили верига от скрити запаси по пътя си. Ние сме го правили преди, а добър екип на херкулес може да кацне почти навсякъде.

— А има ли радарно покритие тук? — запита Килкъни. — Може ли някак да открием този самолет.

— Антарктида не е международно летище — отвърна Джоли. — По-голямата част от континента изобщо не е покрита. След като полетите излязат извън обхвата на центъра Макмърдо, ние ги проверяваме с редовни радиосъобщения. Може би някакъв разузнавателен сателит?…

— И на мен ми хрумна подобна идея. Имаме няколко сателита, обикалящи над полюса, но да се проследи летящ самолет е почти невъзможно, освен ако нямаме приблизителни координати къде да търсим. Ако сме големи късметлии, можем да ги хванем как презареждат на земята, но няма да го разберем, преди да са минали няколко часа.

— А дотогава те вече ще са се изпарили — добави Килкъни. — Генерале, на тяхно място вие накъде бихте се отправили?

— С LC-130 има четири възможности: Австралия, Нова Зеландия, Южна Америка или Южна Африка.

— Ще предупредя нашите хора там да следят за такъв самолет — каза Барнет.

— Трудно ще го сбъркат с нещо друго — вметна Джоли. — Килкъни, имаш ли представа къде е паднал самолетът ми?

— Нямам точни координати, но мога да стесня зоната на търсене, генерале. Трябва ни и екип, който да разгледа останките близо до LV-станцията, може сред тях да се намери нещо, което да ни подскаже с кого си имаме работа.

— Нямаме много време, но ще направя всичко по силите си — обеща Джоли. — Изправяме се пред правилото за минус 54.

— Какво е то? — запита Барнет.

— Всяка работа навън спира, когато температурата падне под минус 54 градуса по Целзий. Твърде опасно е за хората да са навън при такова време — обясни генералът. — Нещо друго?

— Нямам много провизии, а останалата част от екипировката ми е в Макмърдо — каза Килкъни. — Ще ми трябва и превоз към дома.

— Трябва да запазим инцидента в тайна за момента, генерале.

— Един от моите самолети е бил свален. Как ще го държим в тайна?

— Като публично го обявим за злополука. LV-станцията е достатъчно далече, за да не изпратят от Си Ен Ен екип за оглед. Ще пуснем съобщение в пресата, че самолетът се е разбил при излитането вследствие на механична повреда. Разкажете на екипа, който ще разследва, истинската история, за да знаят какво търсят, но за всички останали това ще бъде просто злополука.

— Ами вашият човек в LV? Как ще обясним присъствието му? — попита Джоли.

— Не съм тук — обади се Килкъни. — Никога не съм бил.

— Ще прегледам докладите в Макмърдо за печатни грешки — рече Джоли, след като разбра идеята.

— Имам един последен въпрос, генерале — каза Килкъни, — казахте, че добър екипаж на херкулес може да се приземи почти навсякъде? Къде може да са намерили добър екипаж?

— Много хора могат да летят на този тип самолети, но моите пилоти са единствените, тренирани да се приземяват на лед. Военноморските сили изпълняваха преди тази задача, така че сред тях сигурно има някой обучен да лети на херкулес.

— Това е всичко засега, генерале. Благодаря ви за помощта — рече Барнет.

— И аз ви благодаря, генерале.

— Дръжте ме в течение — каза генералът и затвори.

— Не съм тук. Никога не съм бил — повтори весело Барнет. — Нолън, ще направим страхотен шпионин от теб.

— Не, благодаря.

— Така, ясно е какво е станало, сега да се съсредоточим върху мотива. Какво може да се спечели от такава атака?

— Сондата — натъпкана е с последните достижения в областта на изкуствения интелект, роботиката и дълбокоокеанската изследователска технология. Бих казал, че който и да я е поискал, е платил най-малко един милиард долара.

— Твоите изследователи намериха ли нещо в езерото? — попита Барнет.

— Да, откриха форма на живот. Всички проби се съхраняват в сондата. Търговската стойност на това нещо е напълно неизвестна. ДНК-то му може да се окаже доста сходно с по-прости видове на планетата.

— Ами геоложкото проучване?

— Взехме проби от водата и почвата по дъното, за да определим минералното съдържание. Кората там е доста тънка, така че от пукнатините извират интересни неща.

— Може това да е мотивът, Нолън. Няколко държави имат сериозни териториални претенции към Антарктида. Не е направено много по отношение на тези искове, но ако става въпрос за ценни минерали, ситуацията може бързо да се промени. Ако някой сметне, че САЩ са използвали изследователска станция като прикритие за търсене на полезни ресурси, да кажем — ново нефтено находище, — редица други страни могат да решат, че националният им интерес изисква да ни попречат.

— Което ще доведе до военни действия.

— Именно.