Том Грейс
Зловеща паяжина (24)

23

22 февруари

Ленгли, Вирджиния

Роксан Тао слезе от асансьора на седмия етаж на сградата, която беше истинското седалище на ЦРУ. Беше облечена в строг сив костюм, а дългата й черна коса бе изпъната назад с орнаментирана шнола. Приличаше повече на търговски представител, дошъл за среща с важен клиент, отколкото на един от агентите под дълбоко прикритие на Управлението.

— Имам среща с директора на разузнаването — каза Тао безцеремонно на секретарката на Джаксън Барнет.

Сали Кърш вдигна поглед от екрана на компютъра си и се вгледа в снимката на идентификационната карта, закачена за ревера на Тао.

— Моля седнете, госпожице Тао. Директорът ще дойде всеки момент.

Тао хвърли поглед към телефона с много линии на бюрото на Кърш, за да види дали директорът не говори с някого. Никоя лампичка не светеше. Тя се обърна и седна отвън, за да изчака срещата си.

По-голямата част от кариерата си Роксан беше прекарала като оперативен агент. Беше се обучавала във Фермата, както и всеки, който изпълняваше подобна дейност, и беше посещавала тази сграда в Ленгли, където се помещаваше дирекцията за секретни разузнавателни операции. Това обаче беше първото й посещение на свещения седми етаж.

Тао беше по-скоро раздразнена, отколкото смутена от новината, че директорът я вика. Тя гледаше на голяма част от работата на агенцията извън операциите като на бюрокрация — необходимо зло, което трябваше да се избягва, когато беше възможно.

— Директорът ще ви приеме сега — обяви Кърш, след като часовникът в долния десен ъгъл на компютърния й екран показа 14:30.

Кърш се изправи и въведе Тао в кабинета. Барнет седеше на бюрото си и преглеждаше купчина папки.

— Тези са готови за връщане, Сали — каза Барнет и ги подаде на Кърш. — Госпожице Тао, много се радвам най-накрая да се запозная с вас.

Тао стисна ръката на директора.

— И аз също, господин Барнет.

— Да седнем тук — предложи той и посочи двата кожени стола до масичката за кафе. — Желаете ли нещо?

— Не, благодаря. За какво искахте да ме видите?

— Направо на въпроса, много добре. Тук сте, защото отговорният директор на разузнавателните операции, мъж, към когото храня най-голямо уважение, ме информира за искането ви да бъдете върната на оперативна работа.

— Да, и отговорният директор отхвърли молбата ми — каза Тао с горчивина. — Той смята, че най-доброто приложение на талантите ми е да обучавам нови агенти във Фермата.

— Прав е. Предпочитам хора с истински опит да обучават младите. Кой друг би могъл да избие от главите им фантазиите за Джеймс Бонд и да им покаже как да оцеляват.

— Аз не съм учител — възпротиви се Тао. — Аз съм оперативен агент.

— Били сте оперативен агент, госпожице Тао. Един от най-добрите, в интерес на истината.

— Тогава защо не ме върнете там, където ми е мястото.

— Защото ще е фатална грешка.

— Не можете да сте сигурен в това.

— Пребивавахте незаконно в Китай над шест години. Оцеляването ви под такова прикритие е невероятно постижение, но там вече не можете да се върнете.

— Имам нужда единствено от нови документи, от нова самоличност.

Барнет поклати глава.

— Имахме късмет, че ви измъкнахме жива. Министерството на националната сигурност обърна един от собствените ви агенти срещу вас. Прикритието ви беше напълно провалено. Имат старите ви документи за самоличност, ваши снимки, ваши пръстови отпечатъци. Вие сте беглец и враг на държавата. Това прави повторното ви назначение там невъзможно.

— Ами останалите от мрежата ми? — попита Тао. — Чън знаеше само за една клетка.

— Опитваме се да възстановим контакта с тях, но засега е твърде опасно — призна Барнет. — Ще отнеме години, преди да активираме отново операцията, а ако ви изпратим там, само ще влошим нещата. Госпожице Тао, кариерата ви в Китайската народна република приключи.

Тао едва потисна гнева си от тази присъда. Беше оставила твърде много в Китай, не само агенти, а и обикновени хора, с които се бе сближила през годините — приятели и дори любовник. Хора, които нямаха връзка с работата й, но бяха заподозрени от правителството, че по някакъв начин са били корумпирани от контактите си с нея.

— Замислих се над вашия случай — продължи Барнет — и имам предложение за вас. Нова задача.

— Нека позная — подхвърли Тао саркастично. — Отдел за анализи „Западна Африка“.

В мига, в който го каза, Тао осъзна, че е прекрачила границата с Барнет.

— Ако това искате, мога да го уредя.

— Не, сър — отвърна Тао с по-смирен тон, — какво имате предвид?

— Работа в частния сектор.

— Уволнявате ли ме?

— Прехвърлям ви — поправи я Барнет. — Агенцията не държи най-добрия показател по предвиждане промените в технологиите. Комерсиалните изследвания и разработки изникват толкова бързо, че ние не успяваме да следим всички модерни изобретения. За да се справим с този проблем, създадохме малка фирма в Силиконовата долина. Това е частно звено, което инвестира във високотехнологични фирми, работи с университети и влиза в съдружнически проекти, за да държи агенцията в течение на новите идеи.

— Не съм инвестиционен банкер.

— Това е истинска разузнавателна работа и мисля, че вие сте идеална за целта. Разликата е, че ще работите открито. — Барнет усети недоверието на Тао. — Ако искате да останете в ЦРУ, трябва да изберете — или тази нова работа, или Фермата. Изборът е ваш.

— Голям избор, няма що — промърмори Тао примирено. — Кога искате да отида в Калифорния?

— Работата, за която говоря, не е в Калифорния, а в Мичиган.

— Мичиган? Че какво има в Мичиган?

Барнет пренебрегна въпроса й и продължи:

— Искам да отворите клон на тази фирма в Ан Арбър. Отначало ще бъдете сама. Има един мъж там, с когото искам да се срещнете. Няма формални връзки с ЦРУ, но е работил няколко пъти с нас и мисля, че сама ще се убедите, че може да бъде ценен актив.