Том Грейс
Зловеща паяжина (18)

17

15 февруари, 6:45

Ан Арбър, Мичиган

„Бившият ми съпруг Оз наръга ме. Кървя, кървя отвсякъде. Господи, боли.“ Финк превъртя касетата от 911 и я прослуша отново. С последния си дъх Фей Олсън беше назовала името на убиеца. В мига, в който научи, че жертвата се е обадила на 911, той поиска да направят копие от записа и да му го донесат незабавно на местопрестъплението.

Обаждането траеше само няколко секунди, но даде на Финк доста добра насока. Той извади касетата от касетофона, заключи я в жабката на колата си и се отправи обратно към къщата на Олсън. Вече се съмваше, а екипът за събиране на улики все още продължаваше да сваля отпечатъци и да събира проби.

— Някой да е видял нещо като бележник с телефони или сватбен албум? — попита той.

— Има телефонен бележник в кухнята, в чекмеджето до телефона — отговори един от криминалистите. — Видях кутия в малкия дрешник в спалнята, в която имаше албум със снимки.

— Благодаря.

Финк влезе в по-малката от двете спални и откри кутията. Вътре имаше пет дебели албума. Прегледа първия и видя Олсън с едрия афроамериканец от снимката в дневната. На снимките и двамата бяха млади, най-много по на двайсет и пет.

В третия албум откри снимки от сватбена церемония, извършена на открито — високият мъж беше съпругът на Олсън. Освен това имаше ламинирано копие на гравираната покана за сватбата на Фей Олсън и Осуалд Реймънд Иймс.

Финк се отправи към кухнята и извади телефонния бележник на Олсън от чекмеджето. Отвори го на „И“ и намери името, което търсеше, на първо място в списъка. Иймс живееше в жилищен комплекс в южната част на Ан Арбър. Финк преписа адресите на местоработата и дома на Иймс в малко тефтерче.

— Добро утро, детективе — поздрави съдията, когато Финк влезе в дома му, — какво мога да направя за вас?

— Трябва ми заповед за обиск, сър.

— Мога ли да ви предложа чаша кафе? Жена ми току-що сложи кафеварката.

— Благодаря, сър, но няма нужда.

Съдията заведе Финк в кабинета си и седна зад дъбовото бюро. Дебели книги по право запълваха лавиците из стаята.

— Ваша чест, в къща на територията на Ан Арбър е било извършено двойно убийство — жертвите са мъж и жена. Има съмнение, че жената е била изнасилена. Разполагаме със заподозрян и ми е необходима заповедта, за да изискам кръвна проба.

— Вероятна причина?

Финк кимна.

— Заподозреният е бил идентифициран от една от жертвите, обадила се на деветстотин и единайсет.

— Добре, достатъчно основателна е.

Финк извади заповедта, която носеше в джоба си, и я подаде на съдията. Магистратът прегледа документа, не намери нищо нередно и подписа.

Полицейски патрул от Ан Арбър последва шевролета на Финк, който зави от Елсуърт и се отправи към един от индустриално-изследователски комплекси около общинското летище. Двете коли спряха пред знак, на който пишеше „ЮДжийн“.

— Мога ли да ви помогна? — попита учтиво мъжът на рецепцията, когато двамата униформени полицаи и Финк влязоха във фоайето.

— Да, идваме да се срещнем с Осуалд Иймс — отвърна Финк.

— Мога ли да попитам по какъв въпрос?

— Полицейска работа.

— Изключил е телефона си. Мога да ви заведа до кабинета му.

Мъжът ги заведе до кабинета на Иймс. Финк веднага разпозна тъмнокожия мъж от снимките в дома на Олсън. Иймс се изправи зад бюрото си и се извиси над детектива и двамата униформени полицаи.

— Какво мога да направя за вас, господа? — попита той любезно.

— Осуалд Иймс — започна Финк, — имате право да запазите мълчание…

— Моля? — попита невярващо Иймс. — Арестувате ли ме?

— Да — отвърна Финк. — Точно това правим.

Детективът продължи да изрежда правата му, а погледът му не слизаше от лицето на учения.

Иймс се взираше в него със смесица от гняв и объркване.

— Разбирате ли тези права, така както ви бяха изложени? — попита детективът.

Иймс не отговори. Имаше чувството, че това не се случва с него. Като че ли гледаше всичко отстрани.

— Разбирам правата си, инспекторе. Това, което не разбирам, е причината.

— Арестуван сте за убийство.

— Сигурно се шегувате. Никого не съм убил.

— Има улики, които сочат обратното.

— Значи уликите ви не струват. В чие убийство ме обвинявате?

— На Фей Олсън и Лойд Сътън.

Иймс зяпна Финк сякаш не беше разбрал.

— Какво? Фей и Лойд са мъртви? Но аз видях Лойд вчера. И двамата са мъртви? Господи, Исусе, не!

Хрипливи ридания се изтръгнаха от гърдите му, той политна, сякаш тежко бреме изведнъж се беше стоварило на раменете му и краката му бяха твърде слаби, за да понесат товара. Сложи ръце на бюрото, сякаш да се задържи, после се свлече на стола си. Не спираше да повтаря:

— Исусе, не!

На Финк и двамата полицаи им се стори, че Иймс напълно е забравил за тях, погълнат от скръб, която изглеждаше искрена, или пък беше майсторски изиграна. Финк обаче не се трогна и нареди на полицаите да сложат на Иймс белезници и да го отведат до патрулната кола.