Том Грейс
Зловеща паяжина (14)

13

8 февруари,

Ню Йорк Сити

— За съжаление, нямаме повече време — обяви уредникът на семинара за неудоволствие на голяма част от присъстващите, които чакаха да зададат въпросите си. — Така че с това ще завършим днешната среща. Искам да благодаря на нашите лектори, Лесли Сиуик от Мичиганската щатска полиция и Осуалд Иймс и Лойд Сътън от „ЮДжийн“, за техните разяснения за криминалния ДНК анализ и обработката на генетичната информация. Благодаря на всички за присъствието.

Публиката, която запълваше двеста и петдесетте места в конферентната зала, заля Иймс, Сътън и Сиуик с бурни аплодисменти. Следващите няколко минути тримата приемаха благодарностите и похвалите на онези от присъстващите, които отидоха лично да ги поздравят.

Тяхната презентация на тазгодишната конференция за генетични технологии беше резултат от договора, подписан от „ЮДжийн“ с мичиганската щатска полиция, за да им помогне да пресеят огромните полицейски архиви от ДНК проби. Сиуик, който ръководеше подразделението на нортвилската лаборатория за биологични и ДНК изследвания към щатската полиция, служеше като свързващо звено в проекта.

— Мисля, че мина добре — каза Сътън, като събираше записките си.

— Добре ли? — Иймс беше изненадан от реакцията партньора си. — Бяхме неотразими.

Сиуик огледа с усмивка празната вече зала.

— Беше невероятно, Оз. Наистина фантастично.

— Хей, Лойд. Мисля, че на нея й хареса.

Иймс кимна.

— Как сега да върнем тази млада дама в лабораторията, след като усети тръпката на славата?

Сиуик се обърна към двамата:

— Не приличаше на защитата на дисертацията ми.

— Разбира се — кимна Иймс. — Хората тук са твои съмишленици. Те се интересуват какво имаш да им кажеш.

— Вие сте върхът! Научих толкова много от вас, че чак се чудя какво правя тук сега. Благодаря ви, че споделихте блясъка с мен.

— Споделихме? — изненада се Иймс. — Тук сте, защото сте симпатична млада блондинка. Да не мислите, че някой ще даде сума ти пари, за да дойде да слуша мен и Лойд?

— Разбира се, че не — съгласи се Сиуик, като се смееше.

— Приеми го, Лесли, ти си тук само за украса — добави Сътън. — Трябваше ни, за да вкараме хората в залата и да ги задържим по местата им.

Сиуик сияеше. Това беше един от най-силните моменти в кариерата й. Току-що беше представила важен доклад на престижна биотехнологична конференция и това беше безподобен успех. Иймс я беше насърчил да разшири професионалните си хоризонти и й беше помогнал в подготовката на академичната статия. След конференцията тя щеше да бъде публикувана в уважавано научно списание.

— Значи съм само научна кукличка? — пошегува се Сиуик.

— Не — отвърна Иймс сериозно. — „Кукличка“ загатва, че не си умна, а това далеч не е така. Определението е „учена палавница“.

— Наистина трябва да си направиш собствен календар — намеси се Сътън. — На всеки месец да си в различно, разкриващо това-онова лабораторно облекло.

— Отсега виждам корицата — аз само по медала от Нобеловата си награда. — Сиуик се изпъчи и присви съблазнително устни.

Иймс и Сътън се засмяха.

— Оз, сериозно, благодаря ти, че ме накара да го направя — каза младата жена.

— За мен беше удоволствие.

Сиуик погледна часовника си.

— Ще отида да се обадя на съпруга си. Той ще се гордее с мен.

— Задължително, иначе ще си има работа с мен. Предай му, че съм го казал.

Сиуик се засмя, взе куфарчето си и излезе от стаята все още безумно щастлива от триумфа си. В това време един мъж в скъп костюм се приближи към събеседниците й.

— Добър вечер, господа. Отвън ни чака кола, само трябва да ме последвате.

— Кола? По какъв случай? — попита Иймс.

— Имате уговорка за тази вечер с моя работодател, Шарл Лафит — поясни той само за да срещне обърканото изражение на Иймс. — Уговорката беше направена миналата седмица.

— Лойд, знаеш ли за какво говори този човек? — попита Иймс, изненадата му бързо прерастваше в подозрение.

Сътън кимна умърлушено.

— Приех поканата от името на двама ни.

— Защо? Знаеш какво иска и си наясно какво мисля за евентуална продажба на компанията.

— Да, знам. И се извинявам, че ти го сервирах така, но „ЮДжийн“ сега е публична компания и независимо дали ни харесва или не, трябва да оправдаем доверието на нашите акционери, като поне изслушваме предложенията, които ни се отправят. „Виеложик“ е голям играч с дълбоки джобове и ми се ще да чуя какво има да ни каже Лафит.

— Е, хубаво… — Иймс се обърна към изтупания пратеник. — От свое име приемам любезната покана на господин Лафит.

— Отлично, последвайте ме, господа.

Излязоха пред конферентния център, където ги очакваше шофьор, застанал пред тъмносин мерцедес „Гард“ C-50. Мъжът ги откара до Сентрал Парк Уест и там спря пред висока каменна сграда, която гледаше към парка.

Облечен в униформа портиер ги поздрави и след като бяха проверени от охраната във фоайето, Иймс и Сътън се качиха в асансьор с доста футуристичен вид. Слязоха на горния етаж и се озоваха в облицована с дърво зала с мраморен под и кристален полилей. Пред тях се отвори огромна махагонова врата. Появи се един иконом, който поздрави:

— Добър вечер, господа. Може ли да взема палтата ви?

— Разбира се — отвърна Сътън.

— Мосю Лафит ви очаква в салона. Оттук, ако обичате.

Икономът ги преведе през къс коридор в пищно двуетажно помещение, увенчано с малък купол, изографисан с майсторска репродукция на „Създаването на човека“ на Микеланджело.

— Поразително, n’est ce pas^[1]? — чу се плътен баритон.

— Наистина — отвърна Иймс и се обърна към домакина.

Шарл Лафит стоеше близо до един от украсените френски прозорци по източната стена. От тях се откриваше прекрасен изглед към Сентрал парк.

— Тази фреска ми е особено любима. Очарова ме жестът на Бог, протегнал ръка към човека — а между тях искрата на живота.

Лафит излезе от сенките. Беше със среден ръст и телосложение. Най-отличителната му черта беше изпитото, ъгловато лице, увенчано с лъщящ и лишен от коса скалп. Според слуховете и обръснатата глава, и кариерата му в биотехнологиите бяха резултат от борбата му с левкемията в тийнейджърска възраст. През всичките трийсет и осем години оттогава той бе избрал да остане плешив, сякаш да си напомня за крехкостта на човешкото тяло.

— Опитвам се да оставя тази стая сама да се разкрие — обясни Лафит, докато се приближаваше бавно към тях, с ръце, стиснати зад гърба. — Кой знае защо ми се струва, че ефектът ще се намали, ако стоя в средата й, когато някой влиза тук за пръв път.

— Не съм архитект — каза Сътън. — Но трябва да призная, че наистина е впечатляващо.

— Merci. Радвам се, че приехте поканата ми.

— Благодаря ви, че я отправихте — отговори Иймс, докато се здрависваха. — Слушал съм много за вашите вечери.

— Обичам приятната храна и стимулиращият разговор.

Дребна жена в семпла черна рокля мина през арката в далечния край на салона, токчетата на обувките й „Маноло Бланик“ потракваха леко по паркета. Носеше сребърна огърлица и подходящи обици, а дългата й червена коса се спускаше на красиви букли по раменете й.

— А ето и една дама, която ще ни прави компания на масата тази вечер — обяви Лафит. — Моята колежка, доктор Доминик Мартино.

— Добър вечер — поздрави жената. — Радвам се да се запознаем. Доктор Иймс, следя работата ви с голям интерес.

— И аз вашата — отговори Иймс любезно.

— Шарл запозна ли ви вече със своето обяснение за фреската на тавана?

— Направи го — включи се Сътън.

— Доминик — в гласа на Лафит се прокрадваше лек укор.

— О, стига. — Тя придружи думите си с небрежен жест. — Позабавлявал си се, сега ме остави и аз да направя същото. Господа, вярвате ли в искрата, която носи живот?

— Да ви призная, вярвам, че нещо се случва, когато правилните химикали се съберат на едно място — отвърна Сътън. — Но не бих стигнал чак дотам, че да сметна това за доказателство за съществуването на божествен създател.

— А вие, д-р Иймс?

— За разлика от моя съдружник, аз все още поддържам идеята, че животът е нещо повече от правилната рецепта.

— А докато правите откритията си, не се ли чувствате, сякаш надзъртате над рамото на Създателя?

Сътън хвърли поглед към Иймс — на лицето му се беше появила смутена усмивка.

— Да, подобна мисъл ме е спохождала веднъж или два пъти — призна той.

Мартино се усмихна:

— Казах ти, Шарл, той е сродна душа. Има мигове в лабораторията, когато за кратко разбирам, макар и смътно, какво е да си Бог.

Икономът се върна със сребърен поднос, върху който бяха поставени четири високи чаши с шампанско. След като Лафит и гостите му взеха чашите си, икономът обяви, че вечерята може да бъде сервирана.

— Оттук — посочи Лафит с властен жест.

Трапезарията беше елегантна, с множество красиви дърворезби, с изящни украси на стените и старинни мебели. Осветлението бе намалено, за да изпъкват запалените свещи, а от скритите високоговорители се разливаше класическа музика. Иймс реши, че Лафит може без проблеми да събере двайсетина гости в тази зала.

След като седнаха, прислужниците поднесоха първото ястие — супа от фазан с кнедли. След известно време им беше предложено ново кулинарно преживяване: доувърско соле^[2] с винено-маслен сос, поднесено с чаша гевурцтраминер от Пиер Фрик^[3], сотиран фоагра с грозде за шампанско и сос, и сорбе от плодовете на пасифлора.

Иймс отпи с наслада от бялото вино. Храната и цялата обстановка бяха възхитителни.

— Колкото и да плащате на готвача си, си заслужава.

— Има само няколко готвачи в цял Ню Йорк, които биха могли да приготвят ястията, сервирани тази вечер — заяви Мартино.

— Ще предам любезните ви думи — каза Лафит, като наклони леко глава. — А сега е време за основното ястие.

Чиниите от третото блюдо бяха отнесени и икономът се появи с бутилка „От Брион“ реколта 1980. Лафит опита бордото, внимателно прецени вкуса и явно реши, че е приемливо. След малко прислужниците поднесоха основното ястие: кълцано агнешко със сливи и розмаринов сос, със салата от палмова сърцевина, поръсена с отлежало шери.

— Запознати ли сте с гренаш? — попита Лафит, докато посягаше към чашата си.

— Сортът грозде? — попита Иймс.

— Да, невероятно разпространен гроздов сорт.

Сътън завъртя чашата си и вдъхна аромата.

— Това ли пием сега?

Лафит поклати глава.

— Шатото, което е произвело това вино, отглежда три вида червено и два вида бяло грозде, но не и гренаш. Сред лозята на Бордо гренашът би бил не на място, но навсякъде другаде е приветстван. След испанското бяло грозде аирен гренашът е най-масово засажданият гроздов сорт в света.

— Какво го прави толкова популярен? — попита Иймс.

— Приспособимостта. Гроздето гренаш расте много добре в сухи, горещи области, а самата лоза е много устойчива. Затова и се среща на места, където други сортове лози биха повехнали и измрели.

— Звучи почти като плевел — каза Сътън.

— Много е издръжливо и е невероятно плодоносно. Ако се поддържат грижливо, лозята от гренаш могат да носят три до четири тона на акър тъмни гроздове с наситен, превъзходен вкус. — Лафит говореше замечтано, спомняше си възхитителната реколта от Шато Ньоф дьо Папе. — За съжаление същите тези лозя в не толкова грижливи ръце биха могли да удвоят плодородността си, но в резултат да се получи бледо, отвратително питие, най-често продавано в картонена кутия. Употребата на този сорт в масовото производство е помрачила образа му в представите на много любители на виното по света и така е лишила някои от тях от вкусването на наистина невероятни реколти.

— Чувал съм, че във виното се влага много повече, не само грозде — каза Иймс.

— Напълно вярно. Майсторите винари са артисти, които извайват от аромата и вкуса незабравими преживявания. Но дори истински майстор може да бъде ограничен от материалите, с които трябва да работи. Гренашът се адаптира прекрасно към околната среда и ароматите, които ще роди едно лозе в Австралия, ще са доста различни от тези на лозята, отгледани в Испания, Африка или Калифорния.

— Успех на еволюцията значи — подхвърли Сътън.

Лафит кимна.

— Оттам идва и възхищението ми към това скромно грозде. Всяко лозе може да израсне в идеалната среда, но гренашът процъфтява на сурови места.

— Много може да се научи от организми, които притежават подобна черта — добави Мартино.

Иймс се замисли за формата на живот, скрита в тъмните води на езерото Восток, докато преглъщаше последното парче от агнешкото.

— Напълно съм съгласен.

— А сега е ред на десерта — обяви Лафит.

Чиниите и чашите бързо изчезнаха и икономът отново представи последния избор на вино за тази вечер — от Шато Д’Икем Сотерне. След като получи одобрението на Лафит, той напълни чашите със сладкото вино.

На всеки от вечерящите беше поднесен десерт „Печена Аляска“. Сътън и Иймс огледаха изкусно построените етажи от шоколадов кейк, сладолед и глазура и се зачудиха откъде да започнат. Изядоха десерта в мълчание. Беше превъзходен, а виното го допълваше прекрасно.

— Всичко беше просто прекрасно — каза Сътън. — Но наистина се надявам това да е последното ястие.

— Само по едно питие след вечеря.

— Господа, вечерта беше много забавна — каза Мартино, докато ставаше от стола. — Но вече трябва да ви напусна. Приятна вечер.

Тримата мъже се изправиха, докато Мартино излизаше от трапезарията. После домакинът ги отведе в библиотеката. Икономът се появи с три чаши коняк, а Лафит отвори старинна дървена кутия за пури.

— Пури, господа?

— Разбира се — отвърна Иймс.

Сътън кимна.

Лафит избра три ръчно увити доминикански пури.

— Мисля, че тези ще ви се сторят много приятни.

Лафит отряза крайчеца на пурата си, после подаде гилотинката на Иймс.

Ритуалът продължи с паленето на пурите и мълчаливата наслада от първото вдишване на дима.

— И така, за какво искахте да говорим? — попита Иймс.

— За придобиване, разбира се. Много искам да купя компанията ви.

— Петте процента, които вече притежавате, ни подсказват това — каза Сътън.

— И вие ми осигурихте добри дивиденти за това, но моят интерес се простира отвъд парите. Вярвам, че вашите изследвания ще се окажат безценни за други подразделения на „Виеложик“.

— Защо просто не лицензирате технологията ни? — попита Иймс.

— Ако притежавам технологията ви, ще имам пазарно предимство, което лицензът няма да ми осигури.

— Предпочитам да останем независими — заяви Иймс.

— Ти какво мислиш, Лойд? — попита Лафит.

— По-склонен съм от Оз да обмисля предложението, ако сметна, че това е най-доброто за компанията, но нашата независимост означава много и за мен.

— Можеш ли да определиш цена за „много“?

— Да — намеси се Иймс. — Но става въпрос за повече от пари. Искаме да запазил контрол върху посоката на изследванията си и върху собствеността върху патентите върху нашата работа.

— Сигурен съм, че можем да стигнем до споразумение.

— Също така съществува проблемът с етиката.

— Етика? — попита Лафит.

— Оз, не мисля, че е време за…

— Да, етиката — продължи Иймс, без да обръща внимание на Сътън. — „Виеложик“ провежда изследвания върху ембрионални тъкани, нали?

— Да, всъщност, доктор Мартино е един от водещите специалисти в областта. Това е изключително важна работа. Нашите изследвания биха могли да спасяват живот.

— Може би, но в момента заради тях се унищожава живот.

— За какво говорите?

— Плащате на репродуктивни клиники, за да зареждат лабораториите ви с постоянен поток от абортирани ембриони. Създавате човешки ембриони в лаборатории само за да добивате стволови клетки.

Лафит кимна.

— За момента това е единственият начин да се поддържа достатъчно голяма наличност от клетки за изследванията ни.

— За вас може и да е източник на клетки — процеди Иймс презрително, — но аз съм израснал с вярата, че животът започва със зачатието. Досега не съм видял нищо в изследванията си, което да промени този възглед.

Обиден, Лафит пристъпи към Иймс.

— В убийство ли ме обвинявате?

— Предполагам, че да — отговори Иймс.

Сътън огледа Иймс и Лафит. Стояха само на крачка един от друг. Лафит изглеждаше странно дребен в сравнение с Иймс. Сътън разбираше позицията му, но да подлага под съмнение морала на домакина им, му се стори грубо. На мястото на Лафит той щеше да се изкуши да удари Иймс, въпреки разликата в ръста.

— Господа, всички пийнахме тази вечер — намеси се Сътън дипломатично. — Предлагам да си вземем довиждане, преди да сме направили нещо, за което после ще съжаляваме.

Лафит остана неподвижен, гневният му поглед не се откъсваше от Иймс.

— Оз, тръгваме си.

Икономът се появи внезапно на вратата. Все още втренчен в Лафит, Иймс кимна отсечено и излезе.