Том Грейс
Зловеща паяжина (3)

2

24 януари,

LV-изследователска станция,

Антарктида

Колинс не беше виждал такова небе — ясносиньо, окъпано в най-ослепителната бяла светлина. Силно компресираните ледени кристали по платото на глетчера грееха като слънце. Ако не бяха очилата с жълти лещи, които Колинс носеше, снежната слепота щеше да го порази в мига, в който излезе от станцията. Оттук, на по-малко от седемстотин мили от Южния полюс, той виждаше как слънцето описва още една безкрайна елипса в небето. Безкраен ден.

Щрак.

Ансел Адамс^[1] би сътворил чудеса тук, помисли си Колинс, докато настройваше светочувствителността на фотоапарата си.

Днес вятърът, температурата и небето се бяха съюзили, за да създадат една от най-редките и най-пленителните гледки на света: пархелийните кръгове. Слънчевата светлина, пречупена от летящи из въздуха ледени кристали, създаваше илюзията за светещи ореоли, дъги и пламтящи параболи в небето. Колинс преброи двайсет различни формации, танцуващи около слънцето.

Щрак.

Тук, на най-южния континент, разстоянието беше просто една илюзия, като в картина на сюрреалист. Смяташе се, че неземният облик на това място се дължи в равна степен на екстремните температури, надморска височина и липса на живот. За петдесет години измервания руснаците от изследователската станция „Восток“ — най-близките съседи на Колинс, само на някакви си четиридесет мили на юг — бяха определили амплитудата на температурата между –40 градуса и –90 градуса по Целзий.

Доволен, че е успял да направи поне една прилична снимка от тази позиция, Колинс премести камерата си от другата страна на станцията. LV-станцията беше дом както за него, така и за жена му Недра от ноември насам — сглобяемите й модули бяха изработени в САЩ по подобие на базата, която НАСА бе разработила за Марс. В центъра на комплекса имаше ниска кула, увенчана с купол. Около него, под формата на кръст се издигаха четири цилиндрични модула — всеки с размерите на товарен вагон. В тях бяха изследователските лаборатории, помещенията за екипа, енергийните и поддържащите системи, както и складовата част.

Слоят глетчерен лед под LV-станцията се издигаше на 11 500 фута над морското равнище. Благодарение на катабатичния леден вятър, който нахлуваше от близките възвишения, тук въздухът бе дори по-разреден, отколкото на което и да е друго място със същата надморска височина. Този вятър носеше беден на кислород въздух от горната част на атмосферата. Когато пристигнаха тук, Колинс и жена му трябваше да се аклиматизират в продължение на няколко дни и все още се пазеха от пренатоварване.

Колинс бе напълно съгласен, че температурата и надморската височина тук са екстремни, но не смяташе, че това място е лишено от живот. Той, както и някои други учени, се опитваше да обори това твърдение. До втората половина на двадесети век енергията на слънчевата светлина се смяташе за определяща за възникването на живота, но по-късно бяха открити форми на живот и в най-дълбоките недра на океана. Бяха открити колонии микроорганизми, които не само живееха, но и процъфтяваха в свръхгорещите минерални води на гейзерите и хидротермалните кухини — смъртоносна среда за повечето форми на живот на Земята. Това накара учените да преразгледат схващанията си за условията, при които може да се зароди живот. Животът се беше оказал много по-упорит, отколкото предполагаха. Той като че ли имаше нужда само от три неща: топлина, минерали и течна вода.

Като минаваше покрай металните сфери с течен азот за отоплителната система на станцията, Колинс се приближи до причината, поради която НАСА и няколко партниращи й компании бяха финансирали този проект. На петдесет фута от станцията се издигаше кобалтовосин тетраедър, който изглеждаше също толкова не на място над глетчерните ледове на Антарктида, колкото и монолитът на Артър Кларк на луната: сондата „Пикел“.

Колин скъси краката на триножника и наведе камерата, за да заснеме и първата секция на сондата, и светещите пархелийни кръгове. Доволен от композицията, той нагласи блендата и снима.

— Хей, Филип, как върви? — разнесе се в слушалките му ясният глас на Недра.

— Невероятно е. Трябва да го видиш.

— Хвърлих поглед през прозореца. Обаждам се само да ти кажа, че сме готови за следващото потапяне в езерото.

Дълбоко под LV-станцията, сгушено между глетчер и скалистата повърхност на Антарктида, лежи едно от най-големите езера на Земята — езеро с течна вода, което лесно би могло да се съзре от космоса, стига да не беше покрито от пласт лед. Когато през 1996 година британските и руските учени потвърдиха съществуването на езерото Восток, те издигнаха теорията, че топлината от земните недра, процеждаща се през цепнатините в кората, пречи на водата да замръзне. Сеизмичната активност в областта увеличаваше вероятността в езерото Восток да има хидротермални кухини, което означаваше, че в него са налице водата, топлината и минералите, необходими за поддържането на живот. Каква форма щеше да приеме животът на това изолирано от останалия свят през последните двадесет милиона години място беше доста сложен въпрос.

През 1610 година Галилей насочил телескопа си към Юпитер и открил четири луни, които обикаляли около гигантската планета. Това откритие било направено във време, когато цялата западна цивилизация вярвала, че Земята е център на Вселената. Новината за съществуването на езерото Восток, в чиито скрити вода може би имаше живот, съвпадна със съобщението, че космическата сонда, която носеше името на великия астроном, е кацнала на Юпитер. Докато преминаваше над една от луните на Юпитер — покрита с лед скала, наречена Европа, — сондата предаде серия изображения, които разтърсиха толкова силно учените от Лабораторията за реактивна тяга, колкото вероятно откритието на самата луна бе потресло Галилей преди четиристотин години.

Европа бе кръстена на митичната финикийска принцеса, отвлечена и съблазнена от Зевс. Детайлните снимки от сондата разкриваха определено сходство в пукнатините по повърхността на заледената луна с ледените течения в Антарктическия океан — доказателство, че под замръзналата обвивка на Европа лежи огромна маса течна вода, по-голяма от всички океани на Земята. Тъмните петна по повърхността на Европа говореха за вулканична и сеизмична активност, която вероятно бе резултат от силното влияние на гравитацията на Юпитер върху разтопеното ядро на луната. С наличието на минерали и течна вода, Европа се бе оказала най-обещаващото място в Слънчевата система, където учените можеха да се надяват да открият извънземен живот.

Подготовката на мисия до Европа беше изключително сложна, съвсем различна от всичко, с което инженерите на НАСА се бяха сблъсквали. Досега набезите до други небесни тела се бяха изчерпвали с докосване до повърхността им. На Европа обаче НАСА планираше сондата да пробие поне шест мили лед, за да изследва мистериозния океан. Подводницата робот, създадена да проникне в скритите води, трябваше да издържи не само на пътуването през космоса, но и на ужасяващото налягане, което в най-добрия случай щеше да е поне колкото това в най-дълбокото място в земните океани.

Екипът на НАСА, който работеше по този проект, бе ръководен от Колинс и жена му. В него участваха най-добрите специалисти в областта на роботиката, биологическите изследвания, изкуствения интелект и дистанционно управляемите дълбоководни апарати. Тяхната задача бе да разрешат техническите проблеми, свързани с мисията. Съоръжението, което щеше да кацне на Европа, трябваше не само да изпълни редица сложни задачи в екстремна среда, но трябваше и да е в състояние да взима самостоятелни решения, поради огромното разстояние, което щеше да го дели от Земята.

В ранните етапи на проекта на Колинс му беше хрумнало да изследва езерото Восток като своеобразна репетиция за мисията на Европа. След изтощителни тестове на различни подсистеми прототипът най-после бе конструиран. В сондата „Пикел“ бяха включени всички освен три от главните системи, разработвани за съоръжението, което трябваше да кацне на Европа. „Пикел“ нямаше устройство за комуникация в дълбокия космос, защото първата секция на сондата нямаше да е на повече от петдесет фута от контролния пункт. Добре беше да има вграден модул за генетичен анализ, но учените от „ЮДжийн“ още си играеха с настройките и затова пробите от езерото, щяха да се анализират в тяхната лаборатория впоследствие. Ядреният източник на енергия — радиоизотопен термоелектрически генератор — също не беше включен, защото международните спогодби изрично забраняваха внасянето на термоядрени устройства в Антарктида.

 

 

Вятърът смени посоката си и пархелийните кръгове бавно избледняха. Доволен, че все пак е успял да заснеме нещо, Колинс прибра камерата и тръгна към станцията. Следваше дебелия оранжев свързващ кабел, който осигуряваше захранването и комуникациите на сондата „Пикел“. Хвърли бегъл поглед наоколо и влезе във въздушния шлюз на кулата. Бързо се съблече и остана по джинси и жилетка — в станцията беше с тридесет и осем градуса по-топло. Докато сваляше вълнената качулка от главата си, прескочиха искри от статичното електричество; черната му коса и брадата му бяха сплъстени от защитното облекло.

— Искаш ли вода? — попита Недра, докато Колинс тромаво изкачваше спираловидната стълба към главното ниво на станцията и почесваше брадата си.

— О, да. Устата ми е по-суха от камилски задник.

— Ох, дано тази метафора не изплува в ума ми, когато ме целунеш — засмя се тя, напълни висока пластмасова чаша и му я подаде.

Трябваше да внимават да не се обезводнят. В тази част на света липсваше влага, средното количество на валежите беше по-малко и от това в пустинята Сахара. Колинс седна до жена си на дългото, отрупано с компютри бюро. Мониторът на Недра показваше информация, която тя се надяваше да получи след години от космическа сонда на повърхността на Европа.

— Статус? — попита Колинс.

— Капсулите с образци от последните мисии са прибрани. Нова партида празни са качени на борда на хидробота. Батериите са заредени на сто процента.

— Тогава нека видим дали днес ще имаме късмет.

Прикрепена с подвижни котки на долната част на пласта глетчерен лед над хлъзгавата повърхност на езерото Восток, втората секция от сондата „Пикел“ очакваше инструкции. Бяха необходими пет дни, за да успее сферата с диаметър три фута да разтопи пътя си през две мили глетчер. Криоботът втечняваше леда под себе си с нагревателните панели в долната си полусфера и докато потъваше, изместената вода замръзваше над него, за да не се допусне замърсяване на скритото езеро от повърхността. Влакна от свръхпроводими жици, втъкани във въглеродна нанотръба, излизаха от горната част на сферата като сплетени паяжинни нишки и се устремяваха нагоре по пътя на спускането на криобота към първата секция на повърхността.

По команда на Недра кръглата нагревателна плоча в долната част на криобота се отдръпна на около половин сантиметър в сферата и се плъзна встрани, за да открие ирисова диафрагма.

— Изравняване на налягането в тръбата — обяви Недра.

Поредица регулаторни клапи бавно се отваряха една след друга, за да позволят на потока вода от езерото да навлезе постепенно в цилиндричната камера зад диафрагмата. След като въздухът в камерата бе изтеглен и водното налягане в нея се изравни с това на езерото, клапите се затвориха.

— Тръбата е пълна и налягането — изравнено — отбеляза Недра.

Колинс включи монитора пред себе си и стисна лостовете за управление.

— Пуснете рибката.

Пръстените на ирисовата диафрагма се завъртяха и в основата на цилиндричната камера се появи двадесетсантиметров отвор. През него чрез сгъстен въздух бе изстрелян дългия два фута, подобен на торпедо хидробот, който проби размекнатия лед и се насочи към водата отдолу.

Когато хидроботът потъна, от дъното на криобота се разгънаха три телескопични мачти. Предварително зададена поредица трансмисии потвърждаваше, че връзката между втората и третата секция на сондата „Пикел“ е осигурена.

— Хидроботът е във водата — каза Недра. — На твое разположение е.

Графичните изображения в различен мащаб и картите върху монитора на Колин започнаха да се оцветяват, щом потокът информация от хидробота бе приет.

— Всички системи работят нормално — обяви Колинс. — Включвам светлините, камерата и витловата система.

Халогенните лампи в предната част на хидробота осветиха кристалночиста вода. Плавното му спускане се забави, после спря, когато витлото на опашката се завъртя в леденостудената вода, за да противодейства на гравитацията. Три малки двигателя за маневриране, скупчени около центъра на тежестта на хидробота, се активираха по зададена от Колинс команда и бавно го завъртяха.

— Силата на сигнала е добра. Хидроботът реагира на подадените команди — каза Колинс. Изображението на монитора му се въртеше бясно.

— Трябва ли да правиш това всеки път? — попита Недра, като затвори очи и потърка слепоочията си. — Знаеш, че ми се завива свят.

Колинс спря въртенето на хидробота.

— Да набележим курс към следващата зона за изследване.

Носът на хидробота се устреми надолу в плавно спускане към дъното. Водата в горните нива на езерото Восток беше кристалночиста — нямаше вятър, течения или приливи, които да вдигнат мътилка. През първите неколкостотин фута от спускането си хидроботът беше отчел незначителни разлики в температурата.

— Мисля, че виждам нещо — каза Колинс, когато хидроботът навлезе в набелязаната за изследване област. Тук водата беше сиво-черна мътилка. — Видимостта пада.

Недра хвърли поглед над рамото на мъжа си:

— Къде е дъното?

— Дълбокомерът отчита още седемдесет и пет фута вода надолу. Доста по-дълбоко, отколкото е наоколо. Може би има разлом в дъното. Мътилката изглежда по-гъста. Мисля, че открихме гейзер.

Щом хидроботът стигна мътилката, Колинс забави спускането му.

— Температурата се покачва.

— Да го задържим тук и да вземем проба.

От носа на хидробота изникна малка пипета. Помпата засмука малко вода в стерилна капсула. След като капсулата бъдеше запечатана, системата за взимане на проби се почистваше и пипетата се прибираше.

— По дяволите, иска ми се да имахме лабораторно оборудване, за да разберем открили ли сме нещо живо.

— Е, налага се да почакаме. Ще научим, като се приберем вкъщи.

Колинс възобнови спускането. Шестнайсет фута по-надолу водата пред камерите стана значително по-чиста. Светлините на хидробота пронизаха плътен облак прашинки, увиснал над дъното. Частиците просветваха в мощния лъч бяла светлина.

— Ще го задържа на трийсет фута над дъното, за да поразгледаме наоколо — каза Колинс. — Температурата на водата сега е към двадесет и четири градуса.

— Сякаш сме в кълбо от сняг.

— Само дето това не са снежинки, а вулканична пепел.

Колинс придвижи хидробота напред, за да огледа песъчливото дъно за някакъв признак, че на него съществува живот.

— Температурата на водата се покачва. Някъде тук трябва да има пукнатина.

— Ако я намериш, не приближавай хидробота прекалено, че ще изпържиш електрониката — предупреди го Недра.

— Знам какво правя — сопна й се Колинс.

Той спря хидробота и бавно го завъртя. На четиридесет и три градуса вдясно Колинс видя как струя частици се издига от грозна скална маса, щръкнала на дъното като счупен зъб на праисторически звяр. Пепелявосивият пейзаж около горещия извор беше осеян с бели петна.

— Боже! Дали е това, което си мисля? — попита Недра.

Колинс преглътна тежко, гърлото му внезапно пресъхна и се сви. Той поведе хидробота напред, като внимателно го плъзгаше към най-близкото поле дъгоцветна белота. Докато скъсяваше разстоянието, сред привидно безформената маса започнаха да се различават дълги и тънки нишковидни израстъци. Колинс спря хидробота точно на един фут над тях. Завъртането с помощните двигатели раздвижи водата и влакната се разлюляха, сякаш вятър минаваше през житно поле. Малки прозрачни същества, подобни на медузи, се стрелнаха пред светлините на хидробота.

— Май засега ще минем и без лабораторно оборудване — каза Недра смаяно.

Колинс не можеше да откъсне очи от екрана.

— Изпратете съобщение на Лабораторията за реактивна тяга: Езерото Восток е живо.