Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (9)

9.

В ресторанта кипеше обичайното вечерно оживление. Флора се огледа за свободна маса. Постъпи страшно неразумно, като остана още един ден на това място. След обаждането на Карло бе решила да си тръгне незабавно. Не беше в състояние да проумее какво я задържаше на този бряг.

Тя огледа насядалите край масите летовници. Сред тези непознати хора нямаше нито една близка душа.

Флора забеляза управителя на заведението, който се стрелна към нея, приветства я любезно и я настани на малка маса за двама. Запали свещта до ароматния букет от свежи цветя и сипа във висока кристална чаша няколко пръста каберне.

— Надявам се и тази година сеньор Леони да ни уважи с присъствието си — изрече той, давайки знак на младеж от персонала да поднесе вечерята.

Флора въздъхна и изрече примирено:

— Карло е пристрастен към работата си. За него почивките са лукс, който рядко си разрешава…

— Убеден съм, че ще намери време да прекара няколко дни в компанията на своята очарователна съпруга…

Флора се засмя. Само преди няколко часа Бруно Калгари бе изразил същата увереност. Бе дръзнал да й напомни, че един любящ мъж винаги намира време за съпругата си. Бруно, разбира се, беше изрекъл забележката със зъл намек. Опитвайки се да я убеди, че е изоставена. Пренебрегната. Може би дори измамена.

Управителят се поклони галантно и се отдалечи. Младеж с набола брада постави в чинията й задушени зеленчуци. Пожела й добър апетит и се устреми към кухнята.

Флора посегна към чашата с вино, но в този миг долови до себе си нечие присъствие. Вдигна очи и се взря в лицето на мъжа, който стърчеше до масата.

— Бихте ли споделили скромната ми компания?

Флора примига и посочи свободния стол. Фабрицио се настани и протегна ръка към бутилката с вино.

— Ще ми разрешите ли?

Флора кимна и огледа с интерес мускулестите рамене на спасителя.

— Колко живота спасихте днес? — попита тя, наблюдавайки как тъмната течност се излива в двете кристални чаши.

— За щастие, не се наложи да се боря за нито един… — отвърна с облекчение Фабрицио. Той вдигна чашата и изрече приглушено:

— За живота, който не се налага да спасяваме…

Флора сведе поглед:

— Нищо не свързва двама души по-здраво от акта на спасението. — Тя закова пъстрите си очи в лицето на събеседника си:

— За хората, които се грижат да си тръгнем невредими оттук…

Фабрицио отпи малка глътка и избърса устни в бялата ленена салфетка.

— Намирате ли достатъчно развлечения в комплекса? — поинтересува се той, отмествайки поглед от разтвореното деколте на жената насреща.

— Човек трудно се забавлява, когато е сам… — Флора придърпа несъзнателно яката на дрехата.

— Повечето от летовниците идват тук, за да прекарат няколко безгрижни дни сами. Отдадени единствено на страстите си. На това място задръжките отпадат…

Флора поклати глава.

— Който чупи задръжки, изгражда бариери…

Тя набоде на върха на вилицата парче ухаещ на розмарин мексикански картоф и го поднесе към устните си.

— Човек трябва да се отнася отговорно дори към забавленията си… — Флора притвори очи от удоволствие, усещайки вкуса на задушения зеленчук.

— Бих казал, преди всичко към тях. Забавленията са създали на хората много повече главоболия от задълженията. — Фабрицио благодари на момчето, което постави в чинията му порция печена херинга. Флора посегна към чашата.

— Разкажете ми за опасностите, които дебнат наоколо — помоли с младежка възбуда тя.

Спасителят спря поглед върху проблясващите тюркоазени води на басейна.

— Опасностите са навсякъде. За съжаление, повечето летовници нехаят за тях…

— За морето ли говорите? — Флора извърна очи към тъмнеещата водна пустиня.

— Не само. Тук гостите се наливат с алкохол до умопомрачение. Много от тях се качват в колите и отпрашват към града в нетрезво състояние.

Флора поклати неодобрително глава.

— Опитвам се да убедя управата на комплекса да забрани предлагането на алкохол на плажа. Не са един или двама онези, които поръчват коктейли на бара, а след това се хвърлят сред вълните. — Фабрицио отряза малко парче от рибата и се приведе над масата.

— На този бряг са погребани много любови… — прошепна със странна поверителност той. Флора се взря в лицето му. — Край нас са разпръснати парчетата на стотици разбити сърца. Пясъкът под краката ни е напоен с капещата кръв на ранени до смърт души.

Флора облиза устни. Спасителят изричаше всяка дума като човек, видял края на много неуталожени страсти. Станал свидетел на купища бурни раздели. Изживял отблизо планини от чужди страдания.

Тя огледа изумено десетките усмихнати лица. Светналите от възбуда очи. Лениво отпуснатите тела.

— Човек остава с впечатлението, че наоколо цари безгрижие… — Флора се заслуша в изригващите смехове. В прелитащите над масите закачки. В кипящото веселие.

Изражението върху лицето на събеседника й стана сериозно.

— Безгрижието е само прикритие. Всъщност, въздухът наоколо е наситен с огорчения. Тишината кънти от стонове. Гърчи се в спазми на стаена болка. На ранено доверие. На гнетяща непримиримост.

Флора остави приборите в чинията си. Трудно можеше да си представи тези усмихнати, волни и разкрепостени хора като мъченици. Като грешници. Като страдалци.

Тя усети, че я завладява безпокойство. Изведнъж й се стори, че долавя лицемерие в широките усмивки. Корист в думите. Стаени помисли в погледите.

Фабрицио разгада посоката на мислите й:

— Всяка любов трябва да преодолее три основни препятствия. На проглеждането след първоначалното заслепение. На навика след удавянето в делника. И на изкушенията, които кръжат край нея. — Той отпи разточителна глътка от виното. — Тук витаят много изкушения, мадам.

Флора поклати глава.

— Светът на чувствата е изграден от късове несигурност… — изрече замислено тя. По лицето й пропълзя сянка на стаена тъга. Събеседникът й побърза да разведри мислите й:

— Готвачът е магьосник. Държа да опитате това… — Спасителят поднесе набодено на върха на вилицата парче херинга. Флора се приведе напред и в мига, в който разтвори устни, забеляза на входа озъртащата се фигура на Бруно Калгари.

Тя пое бавно хапката, задържа я върху езика си, сдъвка я бавно и преглътна нервно.

Погледът на Калгари се закова върху разтворените й устни, отскочи върху лицето на спасителя, след това се плъзна по съседните маси.

Момче от трупата помаха с ръка и Бруно се отправи към мястото, където се веселяха колегите му.

Фабрицио проследи погледа на жената срещу себе си и се почувства задължен да обясни:

— Бруно е волна птица. Обича да лети. Да върши лудории. Да погазва забрани. Рамона е човекът, който го държи прикован към земята…

Флора примига:

— Искате да кажете, че Рамона чупи крилата му?

Фабрицио се вторачи в лицето на събеседницата си.

— Искам да кажа, че Бруно изпитва крещяща нужда някой да го държи завързан здраво за дървото на разума…

Флора поклати глава:

— Артистичните натури линеят, когато ги заставят да живеят без полет. Те изпитват живителна необходимост от простор, от небе, от въздух, от светлина…

— Не можеш да си стъпиш на краката, ако вечно летиш в облаците. Бруно притежава невероятен талант. Но е буен, невъздържан и лекомислен. Три качества, които биха съсипали всяка кариера.

Флора проследи как Рамона се изправи и се вкопчи в ръката на годеника си.

— Странно, какво намира в него това момиче… — подхвърли небрежно тя, наблюдавайки как Бруно се освободи от близостта на любимата си и се приведе към рамото на един от танцьорите. Размени няколко думи, огледа стола, който приятелите му домъкнаха, след това махна с ръка и се отправи към изхода. Рамона се спусна след него.

— Бруно е луда глава. Кръвта му кипи. Понякога не мери и думите си. Но мисля, че е отворена книга. Всеки може да прочете какво става в душата му. — Спасителят се загледа в кратката сцена, която се разигра между двойката. Рамона хвана китката на любимия си и се опита да го убеди да се върне. Бруно изтръгна грубо ръката си, изломоти троснато нещо и се спусна към градината. Рамона остана да стърчи сама пред входа на ресторанта Фабрицио почувства, че е бил прекалено строг към своя познайник, затова побърза да уточни с неприкрита доза благосклонност:

— Бруно не умее да крие чувствата си. Винаги е искрен. Дори когато тази откровеност накърнява интересите му…

— Всеки човек вярва в идеи, които обслужват интересите му… — Флора облиза устни. — Освен това, докато казваш истината, винаги ще има недоволни… — Тя видя как съкрушената Рамона се присъедини към компанията. Фабрицио напълни отново чашите.

— Често пъти Бруно не си дава сметка за последствията от действията си…

„Бруно е пресметлив лицемер, нагъл нахалник и безскрупулен лъжец“ — помисли си Флора, наблюдавайки как кипящото веселие около масата на танцьорите отстъпи място на неловко мълчание.

— Отдавна не съм се чувствал толкова приятно в нечия компания… — Спасителят се опита да отклони разговора от Бруно Калгари и да го насочи към себе си.

Флора огледа залата. Едва сега си даде сметка, че всички хлапачки в ресторанта я зяпат. Момичетата бяха забили в лицето й недоволните си погледи и я наблюдаваха със смесица от завист, враждебност и неодобрение. Вероятно всички тези малки досадни създания се питаха какво прави изкусителят Фабрицио в компанията на омъжена жена, преминала възбуждащата възраст на младежката непосредственост.

Флора завъртя чашата между пръстите си. Младите момичета се стремят да имат успехи сред мъжете. Зрелите мечтаят мъжете да жънат успехи пред тях. Да ги впечатлят. Да ги покорят.

Тя се усмихна загадъчно. Младостта не е граница на възрастта, а сезон на душата. Отмести поглед към ведрото лице на спасителя. Странна е мъжката природа. Фабрицио беше обект на неустоимо желание от страна на красавици с буйна кръв и свободни нрави, а се бореше за вниманието на жена, изтъкана от задръжки.

— Какво ще правите след вечеря? — Въпросът я накара да извие устни в закачлива гримаса.

— След вечеря, скъпи приятелю, ще се опитам да не попадна в капана на нито една от заплахите, които имахте добрината да споделите, че дебнат наоколо…

Спасителят се засмя.

— Нямате вид на жена, която върши неразумни неща…

Флора въздъхна.

— Животът ми е поредица от правила, които спазвам неотклонно. Безропотно робувам на страхове, ограничения и самозабрани.

— Най-силният ни страх понякога е най-мощната ни защита. — Фабрицио отпи от виното и я изгледа със светнал поглед. — Създавате впечатлението на жена, която знае какво иска от живота. И винаги го получава. Независимо от цената, която трябва да плати.

Флора поклати глава.

— Не правя сделки с живота, скъпи Фабрицио. Взимам това, което ми предлага и се опитвам да не искам нищо, което би ми било излишно…

— Прекрасна философия!

— Единствената, която ни разрешава да изживяваме кратки мигове на илюзорно щастие…

Фабрицио попи устните си с бялата ленена салфетка.

— Искате ли да ви разходя с моторницата до отсрещния бряг? — Той посочи към парчето земя, което се простираше от другата страна на морската бездна. Флора усети как очите й се разшириха от изумление.

— Мисля, че се споразумяхме да не бъдем лекомислени…

— Няма нищо неразумно в една кратка вечерна разходка…

Флора поклати глава.

— За нищо на света не бих прекосила това тъмно, дълбоко, заспало море.

— Дори в компанията на морски вълк като мен?

Флора се засмя:

— Не бих го направила, дори да ме покани самият Посейдон.

Върху лицето на Фабрицио се изписа разочарование.

— След като не бихте се доверили дори на владетеля на моретата, значи шансовете да тръгнете с мен наистина са мизерни…

„Ето в това е разликата да си на двадесет и на четиридесет“ — помисли си Флора, оглеждайки тълпите от дръзки хлапачки, които я наблюдаваха сърдито. Всяко едно от тези малки неразумни създания би тръгнало с Фабрицио, без изобщо да попита накъде.

— В такъв случай, какво бихте искали да правим след вечеря?

Въпросът я изненада и Флора отговори с цялата искреност, на която беше способна:

— След вечеря, скъпи приятелю, смятам да се отдам на занимание, което напълно отговаря на възрастта ми. Да почета, например.

Спасителят посегна към чашата си.

— Възрастта добива власт в живота ни, единствено когато започнем да й обръщаме внимание…

Флора кимна.

— Тази нахалница изобщо не заслужава нашето внимание. Но тя прави всичко възможно да напомни за себе си. Оставя грозни белези по тялото. Прониква в мислите. Засилва страховете ни.

Фабрицио вдигна бавно поглед.

— В града има едно местенце, където вечер хората се веселят. Слушат музика, пеят и танцуват до изнемога…

Флора се усмихна вяло.

— Смятам да се лиша от всички изкушения, които кръжат наоколо. — Тя се изправи. Фабрицио скочи и отмести стола й.

Лятото беше сезонът на лунатиците. На бродещите нощем. На безумците. На обхванатите от необуздана страст. От натрапчиво безсъние. От лудост.

Флора Леони имаше вид на жена, способна да покори сърцето на всеки мъж върху тази земя. Да го накара да я следва навсякъде. А след това да сложи целия свят в краката му…