Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (17)

17.

Флора отвори очи и първото нещо, което съзря през открехнатата врата на спалнята, беше проснатото върху дивана тяло на натрапника. Тя напрегна паметта си, за да си обясни как негодникът се бе озовал в апартамента й. В съзнанието й изплува сцената с противния тип, който се опита да я изнудва. Флора стисна очи, за да прогони спомена за случката.

Тя скочи и дръпна завесата. В стаята нахлу светлина. Огледа бунгалото, където предишната вечер момчетата на реда бяха търсили виновника за побоя. Отмести очи към вилата на Рамона. След това обходи с поглед окъпаните в слънчеви лъчи алеи.

Наоколо не се забелязваше жива душа. Дори безделниците, които вечно се мотаеха край бара, се бяха изпокрили на сянка.

Флора навлече тънък сатенен халат и се отправи към банята. Спря на прага и се вгледа в спокойното лице на спящия Калгари. Беше благодарна на Карло, че не пристигна предишната вечер. Тя се взря в стрелките на часовника върху стената. Наближаваше десет. Опасността изобщо не беше отминала.

Флора се върна крачка назад и побутна рамото на неканения гост.

— Време е да се изнасяш оттук, Бруно — изрече твърдо. Мъжът върху дивана се размърда. Повдигна бавно клепачи. По устните му се разля усмивка.

— Добър ден, красавице — прошепна ласкаво той.

— Добрият ден е този, в който срещаш добри хора. А ти не принадлежиш към тази категория. — Флора го изгледа студено. Калгари продължи да се усмихва, за да покаже, че язвителността й не е в състояние да го засегне.

— Нямах представа, че си толкова ранобудна…

— Наближава десет — отвърна троснато Флора.

— Развали ми изненадата. Бях намислил да изтичам до ресторанта и да ти поднеса закуската в леглото…

Флора нацупи устни в ехидна гримаса.

— Усилията ти са напразни, Бруно…

— Нищо, което бих направил за теб, не е напразно, красавице… — Той протегна ръка и прокара пръсти по коляното й. Флора усети непозната тръпка и побърза да отдръпна крака си.

— Най-искреното ми желание е, когато изляза от ваната, да не те намеря тук…

Бруно се засмя и поклати глава.

— Най-искреното ти желание е да дойда с теб във ваната… — Той се изправи бавно и огледа помещението. — И това ще стане, красавице. Само че не тук. И не сега… — Калгари закопча ризата и потърси сакото си. — Днес съм намислил да ти предложа пиршество от удоволствия…

Флора го изгледа намръщено:

— Днес се постарай да не се мяркаш пред погледа ми.

Бруно приближи и постави длан върху бузата й.

— Оттук нататък вечно ще съм пред погледа ти. Няма да излизам от мислите ти. Ще ме срещаш дори в сънищата си…

— Тук си прав. Кошмарът ще ме преследва, докато съм жива…

Бруно присви очи. Докосна синините по китките й. Повдигна бавно ръка и свали с върха на показалеца мекия плат от рамото й. Флора побърза да прикрие голата си гръд.

— Да — въздъхна той. — Ще ми е необходимо време, за да залича тези белези…

Той заби поглед в лицето й.

— Не от тялото, а от душата ти… — Бруно се приведе и долепи устни до нейните. Целуна я леко. Нежно. Ефирно. Без страст. Почти неуловимо.

— Днес ще взема от Фабрицио моторницата. Ще те разходя до съседните брегове. Ще обядваме на някой скалист остров. А вечерта ще ти изпека миди на плажа.

Флора пое дълбока глътка въздух.

— Днес трябва да се погрижиш за собствената си кожа. Карло пристига. Ще види тези грозни белези по тялото ми. И тогава нямаш представа какво те очаква, малкия…

По лицето на Бруно пробяга обичайната небрежност, с която посрещаше всяка заплаха.

— Очакват ме много вълнуващи дни и нощи с тебе, красавице.

Флора стисна дланите си в юмруци.

— Изчезни оттук, Бруно! Който си играе с чувства, рано или късно бива сразен. Победен. Разгромен.

Мъжът срещу нея поклати глава.

— Не, красавице. С теб ще изживея триумфа на най-красивите си очаквания. — Той се усмихна с онази своя нехайна усмивка, която го превръщаше от насилник в изкусител. От натрапник — в ласкател. От негодник — в съблазнител. Караше гнева й да се топи. Желанието за отмъщение да потъва в бездна от забрава и опрощение.

Бруно посегна към дръжката. Флора стъпи върху ледените плочи в банята. Напрегна слух. Чу прищракването на външната врата и долепи гръб до стената.

Бруно Калгари си играеше с огъня. Тя завъртя крана. Водата заплющя във ваната.

Нахалникът си въобразяваше, че с няколко сладникави уверения ще я заблуди. Флора се усмихна тъжно. Престоят й в света на славата и парите я бе научил на няколко безценни урока. Един от тях гласеше: Човек, който се доверява на всеки, рискува да изгуби вярата в себе си. А ако съществуваше нещо, на което Флора държеше повече от всичко в този живот, то това бе именно тази вяра.

* * *

Малко преди единадесет сеньора Леони вече крачеше към шатрата на Фабрицио. Бе облякла къс панталон и блуза с дълъг ръкав, която прикриваше белезите по ръцете и раменете й. Стройната й фигура привлече вниманието на група кибици, които се наливаха с бира на бара.

Флора отмина с ледено изражение поканата да изпие нещо освежаващо в компанията им, стъпи върху горещия пясък и надникна в шатрата на спасителя.

— Очаквах да ви видя на закуска. — Фабрицио захвърли в ъгъла половин дузина гребла. — След като не се появихте в ресторанта, притеснението се загнезди в душата ми. Реших да ви потърся в апартамента, но си помислих, че съществува вероятност съпругът ви да е пристигнал…

Флора въздъхна. Не искаше да си представя сцената как спасителят намира спящия Калгари върху канапето й.

— Полицията прибра ли онзи нагъл тип? — попита с неприкрита нервност тя, оглеждайки безредието, което цареше наоколо.

— Градинарят ли? — Фабрицио изтръска ръце. — Скри се, мерзавецът. Но няма да се измъкне. Случаят тепърва ще се разнищва…

Флора отмести поглед към проблясващата под лъчите на слънцето морска безбрежност.

— Бих искала да взема едно кану и да се разходя… — изрече задъхано тя. Фабрицио я изгледа озадачено.

— В състояние ли сте да гребете?

— Разбира се — отвърна с укор към съмнението му тя.

— Ако можех да напусна поста си, щях да дойда с вас…

Флора размаха ръка.

— Нямам желание да пораждам нов прилив на завист у всички онези хлапачки, които те зяпат похотливо.

Фабрицио я изгледа под вежди.

— Винаги изравяте най-неубедителните доводи, за да ме отблъснете…

Флора облиза устни.

— В момента наистина се нуждая от час неприкосновена свобода…

Спасителят я измери с поглед.

— Единствената свобода, която изживяваме без ограничения, е свободата на илюзиите. — Той измъкна нова спасителна жилетка, закопча каишите пред гърдите й, огледа изпитателно жената пред себе си, след това й подаде тежкото гребло. Нагази във водата, избута малка островърха лодка, настани Флора върху седалката и изрече строго:

— Разполагате с двадесет минути…

Флора примига.

— Няма ли да направиш едно приятелско изключение за мен, Фабрицио? — попита умолително тя.

Спасителят закова поглед в лицето й.

— За вас съм в състояние да направя много неща…

Флора се усмихна подкупващо.

— В такъв случай, не поглеждай часовника, докато не се върна…

Мъжът срещу нея присви очи, обмисляйки слабите страни на сделката.

— Вероятно се досещате, че ще поискам нещо в замяна… — Той захапа долната си устна. Флора се засмя. Този мъж беше ненаситен. Радваше се на вниманието на десетки разкрепостени момичета, но не се отказваше и от нейното. — Времето, с което пресрочите определените в правилника минути за разходка, ще го прекарате с мен. В ресторанта. На бара. Или в кратко пътешествие в морето.

Флора пое дълбока глътка въздух. Мъжете бяха непоправими изнудвачи.

— Ще вечерям с теб, Фабрицио — изрече примирено тя. Нахлупи шапката ниско над очите си и стисна греблото.

— Ще очаквам с трепет мига, в който ще се насладя на компанията ви.

Флора поклати глава. Мъжете бяха странни същества. Имаха в краката си тълпи от момичета със свободни нрави, а копнееха за жена, изтъкана от задръжки.

Тя заби с усилие върха на греблото в тъмната вода. Фабрицио погледна часовника върху ръката си.

— Не се отдалечавайте от брега. Времето е тихо, но… знае ли човек…

Флора му махна приятелски с ръка и усети как лодката се плъзна върху равната повърхност.

Прав си, приятелю, помисли си тя. Човек никога не знае. Нито може да предположи какви изненади замисля случайността. Животът е непредсказуем. Неочакван. Непредвидим. И именно в това се крие очарованието на дните.