Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (3)

3.

Карло се обади към обяд. Обясни, че неотложни служебни ангажименти го задържали в столицата. Флора се опита да потисне раздразнението, което я завладяваше всеки път, когато съпругът й изтъкваше доводи, които не се вписваха в очакванията й. Ако не живееше с него от цяла вечност, вероятно би разрешила съмнението да се прокрадне в душата й. Всяка съпруга на нейно място би прехвърлила през мислите си подозрението, че мъжът й използва най-баналното оправдание, за да прекарва част от времето си с млада любовница. Но Карло Леони беше работохолик до мозъка на костите. Съпругът й би се отказал в името на работата си от всяко удоволствие на тази земя, без изобщо да се замисли. Щеше да е ужасно неразумно да подлага на съмнение искреността му.

Флора облече тънка рокля на цветя, обу удобни обувки, намести върху главата шапка с периферия, скри очите зад тъмни очила и блъсна вратата на апартамента.

От пристигането си не беше напускала комплекса. Най-сигурният начин да прогони мрачното настроение, което я връхлетя след обаждането Карло, беше една разходка сред градините в околността.

Тя закрачи по прашния път. Следобедното слънце я дари с груба ласка. Флора се намръщи. Потърси сянка, под която да прислони тялото си, но не забеляза наоколо дърво, навес или тента.

Тръсна глава. Пред нея се простираше безкраен криволичещ път, който отвеждаше в града. Потрепващата мараня насаждаше усещането, че времето е спряло. Наоколо не се забелязваше никакво движение. Вилите изглеждаха необитаеми. Потъналите в зеленина дворове бяха безлюдни. Отникъде не долиташе шум, глас или звук. Всичко наоколо се бе притаило. Животът бе замрял в точката на натрапчиво безвремие.

Флора извърна глава. По пътя не се поклащаха автомобили. Над градините не прелитаха ята от птици. В клоните на дърветата не жужаха пчели. Невидима сила бе прогонила всички живи същества от това покоряващо с красотата си място.

Тя нахлупи шапката ниско над очите. Нямаше представа колко е разстоянието, което я дели от града. Никога не бе ходила там. Не изпитваше и желание да потъне сред тълпите от туристи. Да отвръща на настойчивата любезност на местните търговци. Да се шляе безцелно по тесните калдъръмени улици.

Флора вдигна очи към небето. Вървеше близо час и слънцето бе започнало да потъва зад линията на хоризонта. Трябваше да побърза. И да се върне в комплекса, преди тъмнината да обгърне околността.

Тя спря и се заслуша. Наоколо цареше всепоглъщаща тишина. Флора облиза пресъхналите си устни. Пътят към малкото, сгушено в пазвите на планината градче, приличаше на омагьосан кръг. Самата тя се въртеше в него, без да успее да открие ориентир. Луташе се, без да е в състояние да съзре знак, който да насочи стъпките й в правилната посока.

Флора пое с пълни гърди натрапчивия аромат на изсъхнали треви. Китните градини, пищните фасади и спокойствието, което цареше наоколо, бяха приспали сетивата й. Тя ускори крачка. Спря отново и плъзна поглед по равния криволичещ път, от двете страни на който се простираха редици с мандаринови дръвчета. Стелеха се градини със зреещи ананаси. Долиташе далечният ромон на река.

Флора свали тъмните очила. Беше сигурна, че не се е отклонявала. Въпреки това, изпита усещането, че целта не е пред нея. Че мястото, накъдето се е запътила, се спотайва някъде зад гърба й. Тази мисъл вся смут в душата й. Ако подозрението се окажеше вярно, не беше изключено да замръкне сред градините.

Флора вдигна периферията на шапката и в същия миг забеляза в далечината поклащащата се фигура на самотен велосипедист. Това внезапно човешко присъствие сред заспалата долина я изпълни с надежда. След миг обаче въодушевлението отстъпи място на неосъзната тревога.

Човекът въртеше уморено педалите, без да дава знак, че я е забелязал. Флора облиза устни. Изпита непреодолимо желанието да хукне нанякъде и да се скрие от погледа му. Но си даде сметка, че пред нея се разстила безкраен селски път, който отвежда в безлюдни градини. В пустеещи дворове. В заключени домове.

Велосипедистът спря и закова изпитателния си поглед в лицето й. Беше млад мъж, с избеляла риза, провлачен панталон и протрит каскет.

Флора се запита дали е разумно да му довери, че се е изгубила. Това признание можеше да отприщи у непознатия груби първични инстинкти. Най-вероятно мъжът с велосипеда си представяше, че жената на пътя е отседнала в някоя от вилите наоколо. Че наблизо я чакат. Че не е сама сред тази пустош.

Флора примига и си даде сметка, че този неугледен тип е единственият й шанс да се добере до комплекса. Ако го отминеше, съществуваше вероятност след това да се разкайва за пропуснатата възможност.

Непознатият не откъсваше настойчивия си поглед от лицето й. В очите му нямаше любопитство. Само необяснимо упорство.

Флора задиша учестено. Отвори уста да попита дали се движи в правилната посока, но в същия миг до слуха й долетя ревът на мотор. Тя отмести поглед и се запита дали това ново човешко присъствие не е поредната заплаха. Дали непознатите нямаше да станат двама. Двама мъже, които без скрупули и задръжки щяха да се порадват на компанията й.

Тя тръсна глава. Опита се да прогони грозната мисъл, която се прокрадна в съзнанието й. Присви очи и забеляза летящ по пътя автомобил. Човекът зад волана увеличи скоростта. Флора отстъпи уплашено назад. Кракът й пропадна в плитък ров и тя изпита внезапна болка.

Мъжът с велосипеда не помръдна от мястото си. Ревът на автомобила разтърси околността. След секунда, на крачка от нея, изсвириха гуми. Машината се завъртя. Всичко наоколо потъна в жълтеникави облаци прах.

Флора размаха ръка, за да не разреши на прахоляка да нахлуе в дробовете й. Лицето й се сгърчи, тя се разкашля, после с изненада проследи как предната врата на кабриолета се отвори. От вътрешността излезе млад мъж, който недвусмислено я покани да се настани в колата.

Селянинът с велосипеда се бе отдръпнал към редицата ниски мандаринови дръвчета и наблюдаваше с неподвижен поглед сцената.

Флора размаха отново ръка, за да разпръсне лепкавия прах, който полепваше в ноздрите й. Задръстваше гърлото й. Пречеше й да диша. Тя не успя да се пребори със спазъма, който задуши гърдите й. Преви умореното си тяло. В очите й бликнаха сълзи.

— Добре ли сте? — Нечия здрава ръка стисна лакътя й. Флора се изправи бавно. Примига и се вторачи в чертите на мъжа, който стърчеше до нея. В гласа му прозвуча загриженост. Върху лицето му се откроиха белезите на неподправена тревога.

Бруно Калгари прихвана талията й и я поведе към автомобила.

— В комплекса ли отивате? — попита той, настанявайки я на предната седалка. Флора кимна. Калгари натисна педала на газта.

— Накъде се бяхте запътили? — Мъжът зад волана увеличи скоростта. Флора заби нокти в дръжката над главата си.

— Разхождах се — обясни нервно тя, опитвайки се да овладее объркването си. — Не бих искала да ви отклонявам. Вероятно отивате в града…

Бруно не отговори. Флора зърна огромната табела за разклонението към комплекса.

— Нямах представа, че се намирам толкова близо… — призна с въздишка на облекчение тя. Върху устните на младежа пропълзя усмивка.

— Нямате представа от още толкова други неща… — изрече многозначително той.

Бруно изчака търпеливо плъзгането на тежката желязна врата по релсата. Махна дружелюбно на служителя на пропуска. След това зави по алеята.

— Ще сляза тук. — Флора разкопча предпазния колан, но мъжът зад волана сякаш не чу думите й. Крайслерът изкачи височината към вилата й и спря пред входа.

— Благодаря — изрече сухо тя. Намести очилата върху лицето си и стъпи върху нагорещените плочи. Не чу шума от потеглянето на автомобила, но не извърна глава. Заизкачва бавно стъпалата към апартамента. Бутна електронната карта в устройството. На прага я лъхна хлад. Тя затвори безшумно вратата и пристъпи към прозореца.

Красавецът Калгари бе стиснал волана и не отделяше упоритите си очи от стъклото, зад което обърканата Флора Леони се бореше с хаоса на мислите си.