Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,6 (× 7 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2021 г.)

Издание:

Автор: Силвия Кристъл

Заглавие: Сезонът на лунатиците

Издание: първо

Издател: Монт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Монт ООД

ISBN: 978-619-169-072-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14626

История

  1. — Добавяне

7.

На плажа цареше неестествена тишина. От четвърт час Флора държеше томчето в ръка, без да е прочела нито ред. Вниманието й бе погълнато изцяло от сцена, която се разиграваше пред погледа й.

Под един от чадърите дъщерята на дон Касио бе отпуснала загорялото си от слънцето тяло. Любимият й се бе надвесил над своята Рамона и полагаше обилни количества защитен крем върху извивката на гърба й. Красавецът обгръщаше с длани раменете й, приплъзваше бавно ръце към талията й, след това ги спускаше надолу към здравите бедра и стъпалата.

Бруно повтори това упражнение няколко пъти, наслаждавайки се на умението си да доставя удоволствие на жената, която тръпнеше блажено в ръцете му.

Флора придърпа шапката ниско над очите си, вторачи се в текста, но редовете заиграха пред погледа й. Пасажите се разместиха. Буквите заподскачаха.

Тя примига, вдигна очи и се сблъска с насмешливия поглед на нахалника Калгари. Флора захвърли книгата, завърза около талията си тънкия копринен шал и закрачи към бара.

Момчето, което приготвяше коктейлите, й се усмихна подкупващо:

— Какво ще желае уважаемата госпожа Леони?

Флора отвори уста, но в следващия миг чу някой да изрича зад гърба й:

— За госпожата текила с шоколад и мляко.

Флора извърна изумено глава. Бруно Калгари пое чашата от ръката на бармана и добави невъзмутимо:

— За мен текила. Без шоколад. И без мляко — уточни той.

Танцьорът стисна двете чаши и се отправи към масата на терасата, от която се откриваше вълшебна гледка към целия залив. Той остави питиетата и издърпа стола. Флора се поколеба.

— Какво си представяш, че правиш? — попита тя, забивайки гневния си поглед в спокойното лице на нахалника.

— Използвам случая да поръчам коктейла, който несъзнателно разлях върху възбуждащата ви гръд… — Натрапникът посочи с галантен жест мястото. Флора присви очи и остана права.

— Не пия текила — изрече тя с ледена нотка в гласа.

— Тъкмо затова я поръчах. За да ви предложа нови усещания…

Флора си даде сметка, че симпатягата Бруно си играе най-безцеремонно с търпението й. Тя забеляза, че сцената привлича вниманието на летовниците и приседна неуверено на ръба на стола.

Флора потропа с пръсти върху стъклената повърхност на масата. След това посочи с глава мястото, където лъщящата като тюлен Рамона лежеше под лъчите на щедрото обедно слънце.

— Поиска ли разрешение от годеницата си да пиеш текила с мен? — попита ехидно тя.

Бруно се настани на съседния стол и закова проницателния си поглед в лицето й.

— Не искам разрешение от никого за каквото и да било, мадам… — отвърна той, придавайки особен смисъл на всяка дума.

Устните на Флора се извиха в снизходителна усмивка. Познаваше прекрасно тази дързост на мъжете, когато се намираха далече от любимите си. Когато, обаче, стояха близо до тях, бяха най-смирените същества на света.

— Предполагам, че и вие не искате разрешение от съпруга си, за да се отдадете на някое дребно удоволствие… — подхвърли предизвикателно събеседникът й. — Всъщност, кога пристига уважаемият сеньор Леони? Нямам търпение да се запозная с него…

Флора усети отново онзи задушаващ гърдите й гняв, който я връхлиташе винаги, когато натрапникът Калгари се изпречеше на пътя й. Тя преглътна нервно. Изпъна изящната си шия и отвърна отчетливо:

— Карло е изключително зает мъж. Има важни ангажименти, които не му разрешават да се излежава по плажовете. Нито да се налива с текила по баровете.

Бруно кимна.

— И все пак, съпругът ви едва ли е единственият зает мъж на тази земя. На негово място бих загърбил ангажиментите си, за да се насладя на компанията на своята ослепителна и скучаеща съпруга. Освен ако… — той замълча, за да пробуди интереса й към онова, което се готвеше да изрече. — Освен ако не само служебни задължения го задържат далече от вас…

Флора усети как кръвта нахлу в главата й. Тя изпита непреодолимо желание да плисне съдържанието на чашата в лицето на този нагъл тип, който без притеснение се ровеше в живота й. Подхвърляше гнусни намеци. Разрешаваше си да обсъжда отношенията в семейството й.

— Никога няма да бъдеш на мястото на Карло. Нито е по силите ти да проумееш как разсъждават хората с отговорности…

По устните на красавеца пропълзя усмивка.

— Вероятно сте права… — засмя се той. — За сметка на това съм в състояние да разгадая значението на всеки женски поглед. Да схвана неизказания смисъл на всяка дума. Да разбера какво се крие зад всеки жест. Зад всяка отегчена усмивка. Зад всяко напрегнато мълчание.

Флора сбръчка нос в снизходителна гримаса.

— Можеш да гадаеш единствено за причините, променящи настроенията на момичета като Рамона. Но не си в състояние да вникнеш в смисъла на състоянията, които владеят хората извън нейния кръг. С теб живеем в различни светове, Бруно. Движим се по различни пътища. Обитаваме различни планети.

Бруно се приведе над масата и прошепна приглушено:

— Този факт не ми пречи да улавям трептенията на душата ви…

Флора се засмя.

— Нашите две души трептят с различни честоти. Защото са подвластни на различни природни закони.

Бруно се приведе още по-ниско към рамото й.

— Нямам никакво желание да нахлувам във вашия свят, сеньора. Но някакво упорито чувство ми подсказва, че съвсем скоро вие ще се настаните в моя. Там несъмнено ще ви хареса. Защото хората в моя свят живеят без маски. Не крият мислите си. Не потискат желанията си. Не се страхуват да разголват душите си.

Бруно замълча и изпъна назад широкия си гръб.

— Разголването на душата е изключително възбуждащо, когато го правиш пред човек, който само ще съзерцава голотата ти, без да издевателства над нея.

Той отпи от текилата.

— След като опознаете моя свят, няма да имате желание да се завърнете във вашия, сеньора. Защото само лицемерът би заменил преливащата искреност с бляскавия фалш…

Флора повдигна вежди.

— Не знаеш нищо за света, от който пристигам, Бруно. И никога няма да узнаеш…

Бруно бутна встрани чашата с текила.

— Всеки човек на тази земя има по едно сърце, което прелива от чувства. На някои от любов. На други от алчност, завист и омраза. В крайна сметка, щастието се състои в това, да разбереш, че си от първите.

Той зарея поглед към далечната линия на хоризонта.

— Наясно съм, че хората във вашия свят замразяват сърцата си. Препарират чувствата си. Не допускат любовта да нахлуе в живота им. Защото са наясно, че тя е стихия. Ураган, която помита всичко по пътя си. Много от тях възприемат това вихрено чувство като дажба удоволствие. Притоплят я набързо. Изгълтват я на крак.

Бруно замълча и впи настойчивия си поглед в лицето й.

— Любовта отминава страхливите, сеньора.

— Понякога напада именно тях… И ранява доверчивите…

Младият мъж поклати глава.

— На смелите поднася щедро даровете си…

Флора се усмихна.

— Не е достатъчно да си смел, Бруно. Трябва да умееш да предвиждаш и последствията от дързостта си…

Събеседникът й извърна рязко глава.

— Обикновено слушам гласа на сърцето си, а не досадния брътвеж на разума…

Флора прехапа устни.

— Хората на тази земя нямат време за любов — изрече приглушено тя. — Подложени са на напрежение. Преследвани са от страхове. Потопени са в несигурност. Любовта е лукс, който могат да си разрешат единствено безделниците.

— Тази философия е пропита със здрава доза цинизъм, мадам.

— Вероятно — въздъхна Флора. — Но пък е непоклатима. Житейски проверена. И неопровержима.

— Когато човек попадне в плен на любовта, на онази голяма, всепоглъщаща, изпепеляваща страст, тогава проумява, че всяка житейска проверка, на която е подлагал чувствата си, дава много отклонения. Освен това, готовите уроци са пълни с готови грешки.

Флора се усмихна. Нямаше никакво желание да спори с този самонадеян младок. Нито да разбива възгледите му. Животът щеше да свърши тази работа. Бързо. Успешно. И безвъзвратно.

— Целият живот е пред тебе, Бруно. Ще изпиташ на гърба си много проверки. Ще имаш възможност да извършиш и много нови грешки…

„Една от тях е, че си се вкопчил в мен, вместо да се забавляваш със своята Рамона. Или с някоя красавица зад гърба на Рамона“, помисли си Флора и прибра зад ухото немирна къдрица, с която си играеше вятърът.

— Според дон Касио те очаква бляскаво бъдеще… — подхвърли тя. Реакцията, с която мъжът до нея посрещна думите й, я накара да онемее от изненада.

— Дон Касио е стар глупак. Представя си, че е в състояние да сложи в краката на любимата си дъщеря всичко, за което Рамона мечтае…

Флора примигна. Не очакваше такава откровена неприязън към бъдещия тъст.

— Имал ли си доблестта да довериш на уважаемия дон какво мислиш за него? Или дързостта ти стига единствено да злословиш зад гърба му?

Бруно избута отново чашата с текила и изрече с досада:

— Уважаемият дон спокойно може да върви по дяволите…

Флора пое дълбока глътка въздух.

— Мисля, че е време да си вървя… — изрече тя и поиска да се изправи, но Бруно сграбчи китката й.

— Не съм достатъчно обигран в онази лицемерна игра на думи, която хората от вашия свят владеят до съвършенство…

— Думите са маски, зад които крием истинската същност на намеренията си. Въпреки това те притежават изключителна сила. Могат да раняват. Да утешават. Да даряват покой. Да внасят раздор. Да разсмиват. Да убиват… — Флора направи опит да изтръгне ръката си, но Бруно стисна още по-здраво малката й длан.

— Свикнал съм да бъда искрен. Независимо, че хората от обкръжението ви възприемат откровеността като проява на лекомислие. Или дори на безразсъдство…

Флора издърпа ръката си и хвърли бърз поглед към кулата на Фабрицио. Спасителят наблюдаваше напрегнато сцената.

— Откровеността е оръжие, Бруно. С него си служат само смелите. И безразсъдните.

Калгари се огледа трескаво.

— От мига, в който разлях шампанското върху гърдите ви, изпитвам натрапчива необходимост да чувствам близостта ви…

Флора разтри китката си и потисна желанието да се разсмее. Този тип беше по-опитен от всеки нагъл ловец на летни приключения. Беше безочлив. Не страдаше от скрупули. Не познаваше и силата на задръжките.

— Съзря в мое лице средство, което ще ти отвори вратите към успеха, така ли?

Бруно вдигна поглед и я изгледа изпитателно.

— Съзрях във ваше лице жената, която ще осмисли стремежите ми.

— За тази цел вече си заложил на Рамона…

Лицето на събеседника й се сгърчи, сякаш някой го удари.

— Когато си на двадесет, можеш да дадеш на един мъж едно-единствено нещо — невинността си. На четиридесет можеш да сложиш в краката му целия свят… — прошепна замислено той.

Флора присви очи.

— Заложник си на опасни илюзии, Бруно. Заблуди, които си на път да превърнеш в принципи. А това би било пагубно не само за теб самия. Това поведение би ранило и хората около теб…

— Всеки човек е пленник на илюзиите си, мадам…

— Но само глупакът остава цял живот заклещен в този плен…

Флора приглади мекия плат върху загорелите си бедра.

— Всеки от нас двамата ще изживее илюзиите си сам.

Заключен в своя собствен свят. Не трябва да храниш и капка съмнение в това.

Бруно Калгари поклати глава.

— Човек никога не може да е сигурен в думите на една жена…

— Нито пък трябва да приема за чиста монета излиянията на мъж, който наскоро се е врекъл във вярност на друга…

Ударът го завари неподготвен. Бруно преви мускулестото си тяло, сякаш да се предпази от стрелите, които прелитаха край него.

— Всички живеем в рамки, мадам. Разликата е, че някои ги разчупват. Други се зазиждат в тях.

Флора прибра гъстата червеникава коса под шапката си.

— Големите надежди винаги са съпътствани с големи разочарования, приятелю. Умният човек си спестява разочарованията. Глупакът си въобразява, че в тях са заложени безценни житейски уроци.

Флора се изправи и приглади шала към стегнатите си бедра. Изпъна гръб и закрачи по пътеката.

Лицето на Бруно Калгари възвърна обичайното си младежко безгрижие. Той вдигна чашата и изпи съдържанието на един дъх. Тази жена беше непокорна. Своенравна. И високомерна.

След толкова години в света на парите, Флора Леони бе пропуснала да научи един от най-важните житейски уроци. Бруно се засмя. Прелестната сеньора Леони не беше осъзнала простата истина, че в този живот всеки попада в капана на собствената си неосъзната предубеденост.