Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (6)

6.

Флора прекара предобеда на кортовете за тенис. Обядва няколко резена зряла папая и се прибра в апартамента. Имаше нужда от сън. От дълбок, дълъг и непробуден сън.

Тя се отпусна в широкото легло. До унесеното й в дрямка съзнание долетя звънът на телефона. Но Флора не помръдна. Не протегна ръка. Не вдигна слушалката. Защото беше убедена, че този разтърсващ звън е част от съня.

Телефонът продължи да звъни настойчиво. Флора отвори бавно очи. Заби поглед в тавана, постоя няколко секунди неподвижно, след това посегна към апарата.

Гласът на Карло долетя като от отвъдното. Съпругът й се опита да й обясни нещо, което тя не разбра. Връзката прекъсна за миг, след това в ухото й се разнесе оглушителен сигнал.

— Какво правиш в Лисабон? — попита тя, чувствайки се напълно разбудена. — След два часа трябваше да си тук…

Карло Леони заговори за проблем, чието решение било единствено в неговата компетентност. Флора не слушаше. Единственият проблем в момента беше поведението на човека, с когото живееше от години. Нейната пословична наивност. И онази изнервяща класация на важните неща в живота, в която самата тя винаги заемаше незавидното второ място. Скромната й личност се нареждаше неизменно след работата на Карло. След служебните му ангажименти. След вечно изникващите в предприятията проблеми.

Флора натисна бутона, без да дочака края на обясненията. Захвърли апарата и изпъна тялото си върху широкото легло.

Ролята на скучаеща съпруга не й допадаше. Още утре щеше да събере багажа и да се махне оттук.

Тази мисъл вля в душата й успокоение. Недоловим полъх отвя гнева, който само допреди миг душеше гърдите й. Раздразнението й потъна в бездна от безразличие. Към Карло, към работата му, към вечно изскачащата липса на време. Тя притвори очи.

Разочарованията не ни правят по-силни. Нито по-мъдри. Правят ни по-мнителни. По-сдържани. По-несигурни. По-предпазливи.

Флора повдигна бавно клепачи. Самата тя отдавна бе станала недоверчива. Изпълнена с подозрения. И неспособна да разтвори пред когото и да е душата си.

* * *

Когато се събуди, изпита усещането, че е спала с дни. С месеци. С години. Мракът навън бе погълнал всичко. Огромното, изцъклено око на луната надничаше зад разпокъсан облак. Звездите примигваха вяло върху тъмния свод. Флора се изправи и бутна крилото на прозореца.

Морето изглеждаше мрачно, сърдито и гневно. Високи, прииждащи с тътен вълни се разбиваха с ярост в скалите. Вятърът вилнееше в клоните на дърветата. По алеите не се забелязваше жива душа.

Тя облече тънък панталон, блуза с яка, сложи на краката си обувки с ток, прибра буйната червеникава коса, грабна електронната карта и напусна апартамента.

Когато застана в края на алеята, вдигна поглед към прозорците на съседната вила. От никъде не струеше светлина. Дори бурята не бе в състояние да разколебае желанието на обитателите да изживеят всяко мимолетно приключение. Да се изправят срещу всяко нетрайно изкушение. Да опитат вкуса на всяка лъжлива съблазън.

Флора закрачи към ресторанта. Хапна салата със сьомга, отклони желанието на непознат тип да се настани на масата й, прие със сдържана усмивка комплиментите на управителя и остана дълго пред афиша с програмата за вечерта. В десет някакви младоци изнасяха концерт на малката открита сцена зад плажа. В залата за билярд течеше турнир. След броени минути красавецът Калгари щеше да покаже пред всички колко страстен танц е тангото. В сепаретата любителите на бридж се събираха за вечерната си порция удоволствие. Дискотеката започваше в дванадесет.

Флора огледа още веднъж графика с развлеченията. Надниква в киносалона, спря за минута пред масата за билярд, огледа опашката на бара, след това излезе на терасата и впери поглед в развилнялото се море. Спусна се по широкото мраморно стълбище и не усети как пътеката я отведе към сцената, върху която дъщерята на Дон Касио вече висеше на врата на Бруно Калгари.

Флора се прислони в сянката на ниска декоративна палма. Край нея гръмнаха аплодисменти, плъзнаха шеги, изригнаха смехове. Разгърден млад мъж с черна риза, официален панталон и лачени обувки грабна микрофона и помоли присъстващите да освободят пространството около басейна. След това обяви, че членовете от трупата на уважаемия Дон Касио ще изпълнят няколко танца със свои почитатели.

Флора усети, че е време да се оттегли. Тя видя как облечени в черно момичета и момчета се пръснаха сред множеството. Танцьорите започнаха да увещават летовниците да им се доверят. За едно танго. За поредица от добре премерени движения. За няколко несигурни стъпки. Във въздуха се разнесоха звуците на „Kiss of Fire“. Флора си даде сметка, че настроението й е в пълно несъответствие с мелодията. С кипящото наоколо оживление. Желанията й бяха притъпени. Копнежите — приспани. Трепетите — задушени. Тя закрачи по алеята. Ненадейно пред нея изникна висок смугъл младеж, който попита претенциозно:

— Ще ми подарите ли този танц, сеньора?

Флора се вгледа в сериозното изражение на младока. Забеляза пламъка в погледа му и долови упорство в напрегнатото очакване.

Флора се усмихна. Момчето протегна ръка. Тя поклати глава.

— Благодаря, но отдавна не танцувам…

Доводът, с който червенокосата отблъсна поканата му, го смути. Младежът отдръпна пръстите си и отвърна настойчиво:

— Всяка жена танцува, мадам, когато попадне в подходящи ръце…

Флора се засмя. Младостта си представяше, че доверието е нещо лесно. Вдигна глава и в следващия миг се сблъска с погледа на Бруно Калгари. Новият й познайник наблюдаваше с ледено спокойствие сцената. Той направи няколко крачки напред и се обърна с неприкрито снизхождение към колегата си:

— Дамата обеща този танц на мен, Клаудио…

Клаудио присви очи. Лъжата беше твърде явна и прекалено дръзка, за да крие в себе си дори частица истина. Момчето се загледа в лицето на Флора с надеждата тя да разобличи нахалника.

Бруно не дочака да бъде уличен в измама. Стисна лакътя й и я избута към дансинга. Флора опита да се освободи от пръстите му, но той я обърна рязко към себе си и притисна тялото й към гърдите си.

Флора усети как дъхът й спря. Тя се огледа безпомощно. Край нея няколко двойки отмерваха съсредоточено всеки такт. Следяха за прецизността на всяко движение. Само нахалникът Бруно я притискаше към себе си и не помръдваше. Наблюдаваше я с високомерие. Като човек, решен да стъпче гордостта й.

Флора се опита да отдели тялото си от неговото, но Бруно прилепи гърдите й към своите и я поведе в ритъма на бавно, сластно и чувствено танго.

Флора действително не бе танцувала от години. Колената й се огъваха, стъпалата й докосваха колебливо плочите, раменете й висяха отпуснати. Движенията й бяха сковани и несигурни.

— За първи път танцувам с жена, обладана от смазваща неувереност…

Флора присви очи. В погледа й проблесна гневен пламък. Сеньор Калгари изпъна дланта й, но тя не беше готова да отмине нелюбезността му:

— Самата аз никога не съм попадала в ръцете на толкова дразнещо самонадеян тип… — изсъска тя.

Бруно се засмя. По всичко личеше, че наблюдението й не противоречи на представата, която бе изградил за себе си.

— Наистина съм добър във всичко, което правя — прошепна младежът и пусна небрежно тялото й назад. Флора усети, че пада. Поиска да изпищи, но почувства как здравата длан на Калгари прихвана гърба й. Тя стисна очи. Коленете й трепереха. Лицето й бе сгърчено в гневна гримаса.

Флора изпъна гръб и изрече задъхано:

— Важното е ръката, която те държи, да е по-здрава от онази, която те блъска, за да паднеш…

— Ръката на съпруга ви ли имате предвид? — попита с неприкрита ирония Калгари. — Къде е тази ръка, госпожо? — Той се огледа театрално. — В момента се намирате в моите ръце. И без капка колебание мога да ви уверя, че за вас това е най-сигурното място на света… — Танцьорът разтвори силните си длани и пусна партньорката си в режим на свободно падане. Флора усети как зениците й се разшириха от ужас. Тя политна назад. Само след миг главата й; щеше да се разбие в студените плочи. Камъкът щеше да се обагри в петна алена кръв.

Очаквайки този трагичен миг, Флора почувства как великодушната десница на Калгари й дари поредната доза добре премерена сигурност. Бруно я издърпа рязко, разпери ръцете й като на рееща се във въздуха птица и я бутна леко напред. Флора осъзна, че опасността не е отминала. Тя наистина полетя, но не нагоре, не в простора, а към плочите. Викът й потъна в гърлото. Тя стисна очи.

Здравата длан на Бруно се залепи под гърдите й и спря полета й. Флора задиша през устата.

— Обожавам жените, които ми се доверяват сляпо… — Устните на Калгари докоснаха слепоочието й.

Флора се опита да си поеме дъх.

— Прекрасно е човек да е изтъкан от самоувереност. Но понякога тази самонадеяност му пречи да вижда ясно. И не му разрешава да преценява вярно.

— Виждам прекалено ясно, сеньора… — Бруно я завъртя бавно около себе си, докосвайки единствено върховете на пръстите й.

— Виждам, че скучаете. Че се отегчавате в собствената си компания. Че жадувате за внимание.

Тя сбръчка вежди. Отвори уста да опровергае представата, която мъжът до нея се опитваше да насади в съзнанието й, но той я изпревари:

— Цялото ви същество крещи, че се чувствате изоставена…

Флора направи опит да се засмее, за да разпръсне тази нелепа увереност, но от гърлото й излезе само задавен стон. Тя заби нокти в дланта на партньора си.

— Откъде ви хрумват подобни небивалици? Чувствам се прекрасно и сама. Изживявам блажени мигове и се наслаждавам на безгрижни дни.

Бруно поклати глава.

— Погледът ви говори друго. Усмивката ви е вяла. Държанието ви излъчва стаена горчивина. Високо вдигнатата глава и уверената походка са само прикритие на болка, която се опитвате да потушите…

Флора пое дълбока глътка въздух.

— Не знаеш нищо за мен, Бруно. И никога няма да узнаеш.

— Самотата е емблемата на света, от който пристигате, сеньора…

Флора стисна устни.

— Можеш само да гадаеш какво се случва в света, в който живея. — Гласът й се давеше в гняв. Гърдите й се повдигаха учестено.

— Най-искреното ми желание е никога да не стана част от онзи свят…

От гърдите на Флора изригна гърлен смях.

— Ти, Бруно Калгари, би продал лъскавата си кожа за жълти стотинки, само за да надникнеш зад онези добре заключени врати. Но там не пускат всеки, който скимти на прага…

Флора изтръгна пръстите си, приглади блузата към тялото си, вирна глава, обърна гръб и закрачи към бара.

Бруно Калгари присви очи.

Уважаемата Флора Леони грешеше. Той не беше всеки. И щеше да проникне в онзи свят на богатство и слава, дори ако се наложеше да продаде душата си за това.