Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (13)

13.

Флора усети възбудата от срещата с един нов свят, който до този миг не бе подозирала, че съществува. По тесните калдъръмени улички на малкия крайбрежен град се нижеха тълпи от безгрижни летовници, които оглеждаха с интерес витрините със сувенири, усмихваха се дружелюбно на момчетата, които ги канеха да опитат специалитетите в ресторантите, надничаха в избите с вино, ядяха сладкиши с мед и купуваха сламени шапки, пъстри шалове и бижута с корали.

Флора се настани на маса пред малка сладкарничка, от която се носеше аромат на канела. Поръча кафе с джинджифил и се отпусна в дълбокия плетен стол. Почувства, че я завладява безмерно спокойствие. Даде си сметка, че самотата също може да е приятна. Да дарява покой. И да отмива наслояванията от ненужни терзания, разрушителни желания и пагубни страсти.

Флора кръстоса крака. Край нея се влачеше върволица от непознати лица. Кръжаха унесени в леност погледи. Прелиташе любовен шепот.

Тя улови настойчивия поглед на елегантен мъж, който пиеше уиски на съседната маса. Непознатият вдигна чашата си и я поздрави с жест, в който пролича недвусмислена покана. За запознанство. За мимолетен флирт. За кратка хотелска авантюра.

Флора сведе поглед. Обожаваше да се прави, че не забелязва мъжете, които всячески се опитваха да привлекат вниманието й. Годините зад гърба й я бяха научили, че не от всеки напорист ухажор става добър любовник. Нито всеки любовник би се справил успешно в ролята на съпруг. Тя вдигна очи и зърна открехнатата врата на малък каменен храм. Тъмнината, която се процеждаше през пролуката, пробуди интереса й. Приласка я. Притегли я неустоимо. Флора допи кафето и се изправи. Въпреки болката, която разкъсваше тялото й, тя тръгна уверено по калдъръма. Усети забития в гърба си поглед на непознатия.

Застана на прага и надникна предпазливо в преддверието. Бутна тежката, обкована с желязо врата. Пое дълбока глътка въздух и стъпи върху излъсканите плочи на пода.

Отвътре я лъхна хлад. Флора потрепери. Пристъпи неуверено и приседна на ръба на малка каменна пейка.

Във вътрешността на храма се стелеше мрак. Бледи разноцветни петна пълзяха по стените. Немощна струя светлина се прокрадваше през полуоткрехнатата врата и озаряваше изпитите лица на застиналите в драматични пози светци.

Флора облиза устни. Колко защитен, недосегаем за вилнеещата отвън суета може да се чувства човек сред тези студени стени, помисли си тя. Тук страховете потъваха в бездната на всепроникващо утешение. Користта линееше, задушавана от корена на всевластващо откровение. Алчността лежеше бездиханна, стъпкана от озаряващо душата милосърдие. Всички човешки пороци се давеха в океан от смирение, разкаяние и опрощение.

Флора чу шум и извърна глава. Двойка чужденци пристъпиха към каменния съд със светена вода. Жената остави цвете пред олтара. Мъжът се загледа в избелелите фрески на тавана.

Флора почувства как ледена тръпка пропълзя по тялото й. Незнайна сила я тласна навън. Към хората. Глъчката. И светлината.

Тя се изправи. Обходи с поглед стените. Опипа тежката дъбова врата, дръпна обкованото с желязо дърво и стисна очи при сблъсъка със светлината.

Когато повдигна клепачи, изпита натрапчивото усещане, че навън сенките изплуват. Преследват я и тържествуват, пияни от триумфа на страха, който насаждат в сърцето й.

Флора примига и направи крачка назад. Само допреди миг се чувстваше защитена. Недосегаема. Неподвластна на удари. Сега опасността стърчеше пред нея и я наблюдаваше нагло. Дръзко. И безцеремонно.

Флора извърна безпомощно глава. Във вътрешността на храма цареше утешението. Прошката. Смирението. Навън дебнеше користта. Грозното й лице, скрито зад маската на красива младост, правеше опит да я заслепи. Да я заблуди. Да я покори.

Флора видя как недокоснатия от разкаянието Бруно Калгари отдели снажното си тяло от зида и тръгна към нея. Тя изпита паническо безпокойство. Объркване. Страх. Само миг след като душата й се бе отърсила от болката, насилникът пристигаше, за да й причини ново страдание. Миг след като съзнанието й се бе прочистило от пагубните мисли за отмъщение, мерзавецът Бруно ги насаждаше с нова сила.

Флора направи още една крачка назад. Бруно Калгари пристъпи към нея, без да отделя упорития си поглед от лицето й.

Флора изпита неистово желание да изкрещи. От болка. От непримиримост. От гняв. Насилникът беше на една ръка разстояние, а никой наоколо не даваше пет пари за заплахата. Хората отминаваха безучастно. Равнодушно. Безчувствено. Някои дори се смееха.

Флора потърси спасение в храма. Гърбът й се блъсна в ръба на вратата, тя изстена, тялото й се преви. Спусна се към олтара с надеждата светостта на това място да спре мерзавеца. В следващия миг усети как здравата ръка на насилника сграбчи лакътя й. Силното му тяло долепи гърба й към студената каменна стена.

— Това, което се случи снощи, беше истинско… — Дъхът му опари ухото й. — Не съм спрял да мисля за теб от мига, в който те видях. Там. На плажа. Сама в нощта…

Тя вдигна поглед и потърси състрадание в мраморните лица на мъжете, които наблюдаваха осъдително сцената. Вместо думи на разкаяние, нахалникът й подхвърляше нови заблуди. Вместо с молби за прошка, негодникът я заливаше с отблъскващи лъжи.

Бруно отдели гърдите си от нейните. Виновният винаги разполага с повече доводи в своя защита от невинния. Флора го блъсна назад, опитвайки се да се отскубне от ръцете му. Но Бруно я притегли отново към себе си.

— Наел съм квартира наблизо. Бях намислил да се върна в курорта и да те доведа тук. Но ето че случайността те изпрати отново на пътя ми…

Флора почувства, че трябва да спре пороя от неискреност, който се изливаше върху нея. Низостта на този човек я цапаше. Давеше я в неистини. Омърсяваше не само тялото, но и душата й.

Бруно обхвана с длани лицето й. Флора съзря следите от ноктите си върху китката му. Той се приведе и докосна с устни нейните. Флора направи гримаса на отвращение. Целувката, която й дари, не беше напориста. В нея не се прокрадваше настойчивост. Нито желание за взаимност. Ласката му бе лека. Ефирна. Почти неуловима.

Този Бруно не беше насилник. Беше изкусител. И макар в близостта му да нямаше разкаяние, тя бе наситена с тиха завладяваща страст.

Флора стисна очи, опитвайки се да прогони усещането за спокойствие, което неусетно се настани в душата й. Не биваше да се поддава на заблудата за отминала опасност. Нито да насажда в сърцето си увереността, че става съучастник в домогванията му.

— Тази огромна мътна луна, която изпълзя в нощта, е виновна за всичко… — Шепотът му я стресна. — Тя подлуди сетивата ми. Вля в душата ми любовен бяс… — Думите му се забиваха като стрели в съзнанието й. Но някаква сила ги изтласкваше оттам като фалшиви оправдания за непростима вина. — Чувствах се като обезумял. Като лунатик, който не е в състояние да владее мислите си. Желанията си. Страстите си.

Флора примига. Прекрасно знаеше, че думите са маски, зад които човек крие истинската същност на намеренията си. Въпреки това, те притежават изключителна сила. Способни са да раняват. Да утешават. Да внасят покой. Да сеят раздор. Да разсмиват. Да убиват.

Думите, които изричаше Бруно Калгари, не успяха да я накарат да повярва в разкаянието му. Флора блъсна в гърдите мъжа, който нагло се опитваше да облече вината си в безкористност. Отскубна се от ръцете му и хукна навън.

Тича дълго, без да си поема дъх. Спря, едва когато забеляза, че последните къщи са останали зад гърба й.

Флора огледа притихналата околност. Наоколо се стелеше тишина. Пустота. И безвремие.

Тя закрачи бавно край безлюдните градини.

Бруно Калгари проследи фигурата на бегълката. Флора Леони беше живото доказателство, че жените не искат от един мъж само пари. Искат любов, нежност, внимание, вярност. И всичко това, гарнирано с много пари.

Той се усмихна. Беше в състояние да й даде всичко. С изключение на парите. Флора сама щеше да му помогне да спечели и тях. А след това щеше да я потопи в онова море от охолство, сред което всяка жена се чувства единствена. Незаменима. И безпаметно щастлива.