Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (12)

12.

Събуди се със съзнанието, че само преди миг се е изтръгнала от душещите пипала на смразяващ сетивата кошмар. Флора се изправи бавно. Огледа с ужас синините по китките, лактите и раменете си. Прокара пръст по издраната на хълбока кожа. След това се огледа за знак, който да разпръсне усещането за зловеща реалност.

Тя издърпа крилото на балконската врата и отстъпи назад. Погледът й се сблъска с гледка, която беше част от съня.

Пред входа на съседната вила Рамона плачеше неутешимо. Добрият дон Касио галеше нежно косата на любимата си дъщеря и шепнеше в ухото й думи на утеха. Рамона размазваше сълзите върху грубоватото си лице и не искаше и да чуе мъдрите съвети на баща си.

Флора дръпна пердето и се отправи към банята. Движението предизвиква в тялото й разкъсваща болка. Тя завъртя крана и остана неподвижна под ледената струя.

Струваше й се, че стои цяла вечност под ударите на блъскащата раменете вода, която трябваше да измие мръсните следи от насилието. Да заличи в съзнанието й спомена от преживяното. Да изтрие от душата й покълващото чувство за вина.

Флора спря крана и се ослуша. Почувства неосъзнат страх. Изпита внезапна тревога, че телефонът може да иззвъни. И точно в този момент Карло да я извести, че пристига. Че е наблизо. Че само след час ще я стисне в прегръдката си.

Тя тръсна глава. Карло трябваше да стои далече от това място. Самата тя се нуждаеше от време, за да обмисли случилото се. И да предприеме вярната стъпка.

Флора попи водата от тялото си. Налагаше се негодникът Бруно да си плати. За наглостта да я преследва. За дързостта да я докосва. За мерзостта да я превърне в жертва на дивия си първичен инстинкт.

Флора се изкуши да надникне отново навън, но в този миг през съзнанието й пробяга внезапна мисъл. Съществуваше вероятност Бруно да не е действал спонтанно. Да е замислял постъпката си. Само преди няколко часа бе доверил на годеницата си, че смята да използва влиянието на семейство Леони, за да се прости с незавидната слава на никому неизвестен танцьор. Да се освободи от онези дребни претенции към живота, които му пречеха да изживее триумфа на мечтите си.

Флора прехапа устни. С годините претенциите на човек към живота ставаха все по-нищожни. За сметка на нарастващата неудовлетвореност. Но Бруно беше още в началото на пътя. А единственият начин да разбереш дали си на прав път, е като стигнеш до края.

Флора развърза хавлията и я захвърли върху леглото. Ако пиянството на Бруно е било само повод да събере смелост, за да извърши замисленото, ако случилото се на плажа е част от сценарий, роден в размътения от пагубни стремежи мозък на Калгари, ако сцената е началото на една безумна връзка на зависимост между насилника и жертвата, тогава наказанието му трябваше да е белязано със знака на безусловна и безкомпромисна безпощадност.

Флора извърна глава и се сблъска с отражението си в огледалото. Тя се приведе напред и докосна колебливо отблъскващите следи от насилието. Прокара пръст по бледите си устни. Вторачи се в тъмните сенки под очите. Огледа ужасено драскотините по врата. За нищо на света Карло не трябваше да види белезите. Разчистването на сметките трябваше да стане тихо. Внезапно. И чисто. Без предупреждения. Без предисловия. И без следи.

Флора огледа отпуснатите си рамене, разпиляната коса, осеяната със синини плът. Карло не трябваше да пристига. Нито днес, нито утре, нито когато и да било. Съпругът й държеше заключен в куфарчето си своя малък магнум. Точно в този момент оръжието би представлявало ужасна заплаха, ако попаднеше в нейните ръце.

Флора сбръчка вежди. Съществуваше по-жестоко наказание от един куршум в гърба. Тя стисна челюсти. Бруно трябваше да страда. Да изгуби почвата под краката си. Да се влачи по корем. Да вие от безпомощност. Да моли за милост.

Флора се изправи и дръпна рязко вратата на гардероба. Отмъщението трябваше да е съвършено. Обмислено до най-незначителната подробност. Предварително разиграно в съзнанието й. И безупречно осъществено.

Тя издърпа от закачалката бяла сатенена блуза с дълъг ръкав. Като начало се налагаше никой да не заподозре, че в душата й зрее зловещ план. Затова не трябваше да изневерява на навиците си. Всяка промяна в поведението й би събудила подозрения.

Флора закопча старателно блузата. Първата стъпка беше да прикрие белезите от насилие по тялото си. Втората — нито за миг да не забравя за тях. Тя обу широк панталон, нахлузи ниски обувки и пусна буйната червеникава коса да пада свободно от двете страни на лицето. Огледа изпитателно образа си в огледалото. Преживяното бе сложило отпечатъка си не само върху тялото й. Бе насадило горест в погледа й. Бе наслоило тъга в усмивката й. Бе прогорило всяко ъгълче от съзнанието й.

Флора затвори леко вратата на апартамента и заслиза безшумно по стълбите.

— Тази жена е виновна за всичко… — Извисилият се в истеричен фалцет глас на Рамона я удари в гърба. Флора извърна бавно глава.

Годеницата издържа погледа й. След това насочи дебелия си показалец към лицето й.

— Откакто тя се появи, Бруно започна да пие. Да се държи грубо. Да пренебрегва приятелите си.

Дон Касио изгледа смаяно дъщеря си. Усмихна се неловко и потърси разбиране в погледа на жената, която обхванатата от неукротим пристъп на ярост Рамона обвиняваше във всички земни грехове.

— Моля да извините моето слънчице. Рамона е дълбоко разстроена. Бруно не се е прибрал тази нощ. Какви ли не мисли се въртят в главата на малкото ми момиче…

Дон Касио се загледа в земята.

— Дъщеря ми си представя, че му се е случило нещо лошо… — изрече глухо той.

„Лошото тепърва предстои…“ — помисли си Флора и измери от глава до пети годеницата. Дон Касио забеляза гневните пламъчета в погледа на госпожата и побърза да потуши яростта й:

— Моето слънчице се притеснява, че Бруно е отпрашил към града. Тревожи се да не се е случило нещо по пътя. Вчера цял ден се е наливал с текила.

Изведнъж лицето на Флора се просветли. Чертите й изгубиха нервната напрегнатост. По бледите й устни пропълзя усмивка.

Ако мерзавецът Бруно лежеше мъртъв в някоя морга, нямаше да се налага самата тя да си цапа ръцете. Тази мисъл вля в душата й успокоение. Флора придърпа яката на блузата. Съществуваше вероятност случайността да е свършила мръсната работа вместо нея.

Тя огледа без капка съчувствие давещата се в хлипове Рамона. След това обърна хладнокръвно гръб и закрачи към ресторанта.

* * *

Усещането, което я владееше, й беше непознато. Съзнанието й се давеше в океан от безразличие. Гневът се бе притаил в дебрите на душата й. Бушуващата непримиримост бе приспана от тайната надежда, че Бруно е получил вече онова, което му се полагаше.

— Самотните вечери карат хората да осъзнаят, че са пропилели възможността да се позабавляват…

Флора огледа с вял интерес изникналия пред нея Фабрицио.

— Пропуснатата възможност често пъти е само спестено разочарование… — отвърна глухо тя.

Спасителят се взря в лицето й. Флора Леони имаше тяло на морска сирена. Разхождаше се из комплекса изкусително разголена. Пристъпваше гордо. Приковаваше всички погледи. Фабрицио примига. Видът й в момента издаваше стряскащо несъответствие с представата, която тази жена създаваше за себе си.

— Пристигането на съпруга ви ли е причината да закусвате в този целомъдрен вид?

Флора не схвана шегата. По всичко личеше, че мислите й препускат в друга посока.

— Явно днес сте решили да ме лишите от удоволствието да съзерцавам как се излежавате на плажа…

Флора въздъхна.

— Курортът гъмжи от хлапачки, които на драго сърце ще ви осигурят това зрелище… — Тя направи опит да отмине, но Фабрицио препречи пътя й.

— Накъде сте се запътили?

Флора изгледа недоволно мускулестия здравеняк.

— Смятам да изпия един коктейл на бара. Виждате ли нещо лошо в това?

— Виждам, че някой се е погрижил да помрачи настроението ви…

— Привиждат ви се несъществуващи неща. Чувствам се прекрасно.

Спасителят се взря изпитателно в чертите й:

— Сигурна ли сте, че не искате да ми доверите какво точно се е случило? — Фабрицио огледа бледите й страни, отмести поглед към драскотината върху лявата буза, след това се взря в изгубилите цвета си устни.

Жената пред него нямаше нищо общо с красавицата, с която бе вечерял. Онази беше жизнена, искрена, словоохотлива. Тази тук изглеждаше ранена.

Флора долови проницателната настойчивост, с която я изучаваше спасителят. След това се постара да разпръсне подозренията му:

— Не успях да мигна през цялата нощ. Вероятно онова ужасно пълнолуние е причината. Нуждая се от здрава порция сън — размаха ръка тя.

„Нуждаеш се от здрава порция внимание, скъпа“, помисли си Фабрицио, но само се усмихна подкупващо.

— Искате ли да закусим заедно? — предложи ведро той. Флора поклати глава.

— Изпитвам натрапчива необходимост да прекарам няколко часа, отдадена на празните си мисли…

— Празните мисли пълнят главата на човек с опасни намерения…

Флора трепна. Налагаше се да е по-предпазлива. След като бе успяла да породи подозрения у първия срещнат, значи, не бе прикрила добре болката си. Раните си. Гнева си.

Фабрицио протегна ръка и посочи чадърите на бара.

— Настанете се удобно. Ще ви донеса кафе.

Флора въздъхна. Мъже, които се грижат за всичко. Които отгатват желанията ти и ги задоволяват на секундата. Които са щедри на обещания, внимание и грижи, докато не попаднеш под властта им.

Тя се отправи към бара. Карло Леони принадлежеше към същата категория ловци на скъпи трофеи. Беше я преследвал неуморно. Беше й дал свобода. Беше й предоставил неограничени възможности.

Флора проследи как един от пикапите, които зареждаха кухнята с провизии, зави по алеята и се отправи към изхода. Тя размаха ръка и хукна към него. Шофьорът намали скоростта.

— В града ли отивате? — попита задъхано.

Момчето кимна.

— Ще ме откарате ли? Искам да купя някои неща…

Младокът я изгледа с любопитство. След това отвори вратата.

Флора се настани на седалката до него.

— Дълго ли ще се бавите? — попита шофьорът.

— Нямам представа. — Флора се загледа в прашния криволичещ път.

— Мога да ви изчакам и да ви докарам обратно.

Флора пое дълбока глътка въздух.

— Много сте мил, но ще намеря начин да се прибера сама — отвърна сухо тя.

— След час ще съм пред кафенето в края на града. Ако все пак решите да се възползвате от услугите ми, съм на ваше разположение…

Флора кимна. Днес бе решила да се възползва единствено от услугите на инстинкта си. И да бъде на разположение само на своята бродеща сред хаоса на мислите си личност.