Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (16)

16.

Думкането се повтори и стана още по-напористо. Момчетата, които се грижеха за реда в района, нямаха търпение да изяснят подробностите около инцидента.

Флора издърпа от стената дълъг халат и зашляпа с босите си крака към вратата. Завърза колана и прибра назад мокрите кичури коса. Посегна към дръжката, но в следващия миг отдръпна ужасено ръката си.

— Флора, отвори! — Гласът отвън я накара да отстъпи назад. Тя се огледа безпомощно. Изведнъж се почувства в капан. Затворена между четири стени. Набутана в клетка. Изправена срещу дебнеща опасност.

Флора напрегна слух. Не долови звук, глас или шум. Усети как сърцето заблъска гърдите й. Най-съкровеното й желание беше натрапникът да се разкара. Да не виси пред вратата й. Да не привлича вниманието на ченгетата.

— Флорааа! Ако не отвориш, цяла нощ ще вися под прозореца и ще крещя името ти! — Флора се спусна към терасата. Закова уморените си очи във фигурата на мъжа, който стоеше отвън и не откъсваше поглед от петното светлина, което се процеждаше през стъклото. Тя издърпа балконската врата. Пристъпи неуверено и се надвеси над перилата.

— Прибирай се, Бруно!

— Отвори! — настоя мъжът в храстите.

Флора огледа ужасено тъмнеещите прозорци на съседните вили.

— Ченгетата още се въртят наоколо. Какво искаш? Да те приберат ли?

— Ченгетата спокойно могат да вървят по дяволите… — Гласът на Бруно разпори тишината. Флора прехапа устни.

— Помоли Рамона да ти свари кафе и легни да се наспиш — прошепна с упорство тя.

Мъжът отдолу разпери ръце.

— На Рамона също й дойде времето да я вземат мътните…

Флора хвърли неспокоен поглед към вилата, в която живееха годеницата и почтеният дон Касио.

— Прибери се, Бруно! — Флора видя как мъжът под балкона залитна, подпря рамо върху зида, откъсна цвят от олеандровия храст и се усмихна нехайно.

Калгари хвърли последен поглед към жената на терасата и закрачи по алеята. Флора въздъхна с облекчение. Затвори плътно балконската врата, дръпна завесата и стъпи върху студените плочи на банята. В следващия миг се сблъска с отражението си в огледалото.

Имаше вид на жена, претърпяла катастрофа. Лицето й бе бледо, страдалческо и изпито. Очите гледаха трескаво. Устните бяха изгубили цвета си. Косите стърчаха разпилени.

Флора пристъпи към ваната, но внезапен удар разтресе отново външната врата. Тя извърна ужасено глава.

— Ако не отвориш, ще остана да спя на стълбището като бездомно псе…

Флора стисна дланите си в юмруци. Скандалът набираше скорост. На сутринта хората от съседните вили щяха да намерят пияния Бруно да се въргаля пред прага на апартамента й. Тя зарови из съзнанието си с надеждата да измисли някакъв много убедителен довод, с който да го отпрати.

— Не ме принуждавай да извикам охраната, Бруно… — Флора облегна гръб върху стената. За цялата тази безумна ситуация беше виновен Карло. Ако съпругът й бе проявил добрината да пристигне навреме, нито една от бедите нямаше да я връхлети.

— Няма да си тръгна, докато не ти доверя защо съм дошъл…

Флора въздъхна отегчено.

— Не искам да чувам нито дума от лъжите ти — отвърна троснато тя.

— Отвори, красавице! — Бруно задумка отново. Ударите отекнаха в напрегнатата тишина.

Флора отблъсна тялото си от стената. Протегна ръка и натисна дръжката. Калгари нахлу и я избута от прага. Блъсна вратата, подаде й цветето и се спусна към хладилника. Извади бутилка вино и наля пълна чаша. Отпи и огледа със светнал поглед жената пред себе си.

Флора загърна хавлията около гърдите си.

— Дошъл съм да ти кажа нещо важно… — Неканеният гост вдигна чашата и изпи съдържанието до дъно. Пусна шумно стъклото върху полираната повърхност и заби мътните си очи в лицето на домакинята. Флора издържа погледа му.

— Не можеш да измиеш с думи онова, което направи с гнусната си постъпка…

Категоричността на уверението го накара да трепне. Бруно остана няколко секунди неподвижен. След това тръсна глава и пристъпи към нея.

Флора направи крачка назад. Гърбът й опря в студената стена.

Калгари постави топлата си длан върху бузата й.

— Онова, което се случи в шатрата, беше истинско… — прошепна съвсем близо до ухото й.

Флора усети, че диша с усилие.

— Разбира се, че беше истинско. Няма нищо по-неопровержимо от един грозен акт на насилие.

— Искахме го и двамата…

Тя блъсна ръката му.

— Нелепо е да се опитваш да ме направиш свой съучастник… — Флора бутна Бруно в гърдите и се отправи към прозореца. Облегна длани върху перваза и изрече през зъби:

— Съвсем скоро ще усетиш горчивия вкус на наказанието. Ще страдаш, Бруно. Ще изгубиш всичко. Ще се влачиш безпомощно. Ще виеш от болка. Ще молиш за милост. Няма да ти спестя нито едно унижение. Нито едно терзание. Нито едно страдание.

— Ще страдам единствено, ако ме отблъснеш. Ако ме държиш далече от себе си. Ако не ми разрешиш да ти даря любовта си…

Флора поклати глава.

— Безочието ти няма граници…

Бруно пристъпи към нея.

— В състояние си да ми причиниш най-голямата болка на света. Но не по начина, по който си представяш. Не давам пет пари каква ще е съдбата ми оттук нататък. Единственият ми страх е, че можеш да избягаш. Да се скриеш. Да ме лишиш от удоволствието да те съзерцавам. Това би ме смазало. Би ме завлякло на дъното. Би ме убило. — В налетите с кръв очи на късния гост проблесна зъл пламък.

Флора сбръчка вежди.

— Ти си най-големият подлец, лицемер и негодник, когото съм срещала. Чух с ушите си как изповяда користния си замисъл пред твоята любима Рамона. Очакваш някой да ти даде билет за рая. Да ти отвори вратите към успеха. Това, което не си проумял е, че израстваш, когато стъпваш на собствените си крака. Не върху раменете на друг.

— Нищо не си разбрала, красавице… — Бруно издърпа вратовръзката и я захвърли върху дивана. — Рамона е една малка глупачка. От години се влачи по петите ми. Представя си, че е щастлива, щом старецът й осигурява по няколко минути мизерна известност върху импровизираните сцени на летните курорти.

Бруно заби поглед в пода.

— Рамона не мечтае — изрече глухо той. — Не преследва възвишени цели. Няма смислени стремежи. С нея не съм в състояние да летя. Обречен съм единствено да пълзя…

Флора пое дълбока глътка въздух. Мъжът срещу нея беше живото доказателство, че когато човек обича някого, не забелязва недостатъците му. Когато не обича, забелязва само тях. Бруно се бе вторачил в слабостите на любимата си и съзираше в нейно лице единствено пречка. Тежест, която го дърпа надолу. Въжета, които задушават амбициите му.

— Една от най-опасните комбинации в този живот е съчетанието между амбиции и посредственост. Рамона олицетворява именно това отблъскващо единство — между необуздания стремеж и ограничените възможности. — Калгари повдигна завесата и огледа тъмнината отвън.

Флора заби поглед в широкия му гръб. Мъжете търсят в една жена това, което не могат да получат от друга. Докато жените искат от един мъж онова, което са свикнали да получават от друг.

— На хората, които обичаме, пришиваме крила, не ковем вериги — изрече със стаена тъга в гласа тя. Бруно извърна рязко тялото си.

— Не съществуват неща, които една жена не може да даде на един мъж. Съществуват само такива, които не иска да му даде. Ти, красавице, ще ми помогнеш да се измъкна от лабиринта, в който се лутам…

Флора отвори уста да разпръсне заблудите му, но Калгари размаха ръка.

— Съпругът ти може да е фрашкан с пари и думата му да отваря всяка врата, но той не ме интересува. Вълнуваш ме единствено ти… — Натрапникът посегна към бутилката и напълни отново чашата. — Ти ще ме научиш да летя. С теб ще изживея най-красивия полет на мечтите си. Ти си единствената жена на тази земя, която е в състояние да ме преобрази. Да пробуди поривите ми. Да ме подтикне да разчупя рамките на мизерното си съществувание. И знаеш ли защо никоя друга не е в състояние да направи това? — Той отпи разточителна глътка. — Знаеш, разбира се. Защото съм влюбен в теб. Един мъж се чувства окрилен, когато обича до полуда. А аз, красавице, не съм преставал да мисля за теб от мига, в който те видях.

Флора почувства, че се задъхва от негодувание:

— Това, което направи в шатрата, е най-красноречивият израз на твоето жалко влюбване… — Лицето й се изкриви в гримаса на отвращение. Погледът на пияния Бруно стана суров.

— Исках да усетя, че си моя. Да оставя отпечатъка си върху тялото ти. Върху мислите ти. Нелепо е да вярваш, че съм имал намерение да те нараня…

Флора размаха ръце.

— Остави мръсните си отпечатъци не само върху тялото ми, но и в душата ми. Не зная дали някога ще съумея да изчистя следите оттам…

Бруно промуши топлата си длан между мокрите й къдрици.

— Аз ще залича спомена от предишната нощ. Ще го заменя с нов. Красив и вихрен — прошепна той. — Няма жена, която би устояла на постоянния изблик на нежност. На искреност. На любов.

Флора вирна глава:

— Наистина ли имам вид на наивница? Какво си представяш? Че ще захапя накиснатата в лъжи стръв, която ми подхвърляш?

— Имаш вид на неземно създание, Флора Леони. На покорителка на сърца. На повелителка на желания. Няма по-красива жена от онази, която е повярвала в любовта…

Бруно се усмихна замечтано.

— Заплени душата ми от първия миг. Заслепи ме. Завладя мислите ми. Доби власт над волята ми.

— Престани да ме заливаш с лицемерието си, Бруно! — Флора изпита непреодолимо желание да го накара да млъкне. — Време е да си вървиш…

Неканеният гост завъртя чашата между пръстите си.

— Преследването на целите е най-безсмисленото нещо, ако човек няма с кого да сподели радостта от победата. С теб ще изживея триумфа на мечтите си, красавице. — Той се приведе леко и я целуна бавно, нежно и разточително по разтворените от изненада устни.

Калгари я приласка към себе си. В ласката му нямаше страст, нетърпение или упорство. Прозираше единствено желанието да задържи мига.

Флора си даде сметка, че трябва да го отблъсне. Но някаква незнайна сила я държеше в плен на признанията му и не й разрешаваше да помръдне.

— Слабият човек заради любовта си е готов да се откаже от всичко. Силният в името на любовта си е решен да постигне всичко. С теб се чувствам решителен. Непоколебим. Непобедим. И докато си до мен, никой не може да ми отнеме тази сила. — Бруно отдели влажните си устни от ухото й. Обърна гръб и се отпусна в мекото канапе.

Флора почувства, че я връхлита нов прилив на гняв.

— Не можеш да останеш тук! — Тя се спусна към него и разтърси раменете му.

— Ужасно съм уморен. И искам да остана. Не само тази нощ, а завинаги. Искам да съм част от живота ти. Да имам свое място в сърцето ти. Да населявам мислите ти. Да обитавам сънищата ти… — Той отпусна глава назад и притвори очи. Флора се огледа безпомощно.

— Не е изключено ченгетата да душат наоколо. Карло също може да пристигне всеки момент. А и Рамона със сигурност обикаля комплекса и те търси под дърво и камък…

По устните на Калгари пропълзя нехайна усмивка.

— Бъди така добра, кажи на всички да вървят по дяволите… — изрече с блажено спокойствие той.

Флора примига невярващо. Негодникът Калгари наистина се готвеше да прекара нощта в апартамента й. А самата тя не разполагаше с нито едно разумно обяснение, което да предложи на момчетата с униформите, когато цъфнат пред вратата й. Съзнанието й отказваше да измисли дори някое зле скалъпено оправдание, което да представи на Карло, ако съпругът й точно тази вечер реши да кацне в курорта.

Флора закрачи нервно из помещението. Бруно Калгари трябваше незабавно да напусне вилата й. А всички останали, наистина, спокойно можеха да вървят по дяволите.