Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (14)

14.

Флора забеляза малка автобусна спирка и се устреми натам. Изкорубената пейка и килнатият от ветровете навес бяха недвусмислен знак, че няма да й се налага да върви с часове по безкрайния криволичещ път. Да диша обгръщащия я като вихрушка прахоляк. И да излага изтерзаната си плът на безмилостните лъчи на слънцето.

Тя се вторачи в очуканата табела. Върху изкривения къс метал нямаше никакви означения кога точно минава автобусът. Не беше изключено мястото да е забравена спирка от друга епоха.

Флора приседна на ръба на пейката. Почувства се като човек, напразно чакащ спасение. Загледа се в разстилащото се пред погледа й зелено безбрежие. Можеше да се върне и да вземе такси. Или да изчака търпеливо случайността да й изпрати отзивчив пътник, който да я откара в комплекса.

Тя се приведе напред и огледа пустеещия път. Вероятността в края на виещата се жълтеникава ивица да се зададе кабриолетът на мерзавеца Калгари я изпълни с безпокойство. Изправи се, прибра разпиляната коса и закрачи по посока на вилите.

Все някога щеше да преодолее проклетото разстояние. След час, два или три щеше да е в апартамента си.

Флора разкопча горните копчета на блузата. Тук нямаше кой да види белезите й. Тя облиза устни. Усети по тях странен вкус. На мъжко желание. На страст. На вина. Флора избърса с настървение следите на негодника, който предишната нощ брутално я бе обладал.

Насилникът бе оставил отпечатъка си върху всяка частица от тялото й. Самата тя нямаше представа от кого се страхува повече. От злосторника Бруно. Или от изкусителя Калгари.

Флора тръсна глава. И двамата бяха опасни. Подвластни на низки и необуздани страсти. Заслепени от пагубни амбиции. Непоколебими в желанието си да се доберат до онова, към което са се устремили. Без да подбират средствата. Без да мислят за последствията. Без да се интересуват от пораженията.

Флора спря и се ослуша. До слуха й долетя бръмченето на мотор. Мисълта, че само след миг ще се изправи отново очи в очи с нахалника Калгари, я накара да стисне юмруци.

Би предпочела да издъхне на този безлюден път, но нямаше да разреши на злодея да се прави на спасител.

Тя чу приближаването на автомобила. Ноктите й се забиха в разкървавените длани.

— Пеша ли сте намислили да стигнете до курорта?

Флора примига и извърна глава. Зърна в очертанията на прозореца зачервеното лице на младежа, който я бе откарал в града.

Момчето отвори вратата и Флора се настани до него.

— Нищо ли не купихте? — попита то, оглеждайки озадачено спътницата си.

Флора поклати глава.

— Хареса ли ви градът?

Флора въздъхна. И най-вълшебното място на света губеше очарованието си, когато на него се подвизаваше мизерникът Калгари. Тя се загледа в безбрежието от зеленина, което се разстла пред погледа й. Повечето хора не се взират в грешките си, защото знаят, че не само няма да ги поправят, но и ще ги повторят. Не трябваше да се доверява на лицемерната настоятелност на красавеца Бруно да заличи вината си. И да я замени с фалшива искреност. С чувства, накиснати в корист.

Флора видя как пикапът премина през високата желязна врата и зави по алеята. Младежът я остави пред вилата. Тя изкачи стълбите и нахлу в апартамента. Захвърли дрехите и се отправи към банята.

Когато се изправи пред огледалото, се сблъска отново с грозните белези от насилието. Флора отстъпи назад. Пътуването й бе помогнало да загърби за кратко зреещия план за отмъщение. Да се освободи от нетърпението да види виновника наказан. Смазан от угризения. Гърчещ се в спазми на разкъсващо разкаяние.

Флора напълни ваната и се отпусна в горещата вода. Силният човек търси решения. Слабият — оправдания. Не трябваше да се отказва от намеренията си. Бруно трябваше да бъде смазан. Стъпкан. Лишен от правото да се защитава. Тя притвори очи.

Налагаше се да обмисли кога да действа. Къде да нанесе удара. И как да извърши акта на отмъщението. Предстоеше й да намери и оръжието, което щеше да помогне на справедливостта да възтържествува.