Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (8)

8.

Флора проследи как слънцето потъна зад хребета на планината. Тя се поколеба за миг и вместо към апартамента, се отправи към залата за фитнес. Изкачи витата желязна стълба, която отвеждаше в света на мъжете. Младите жени в комплекса рядко прекрачваха прага на тази запазена само за мъжаги територия. Не защото нямаха желание да работят над формите си, а защото уредите бяха тежки и недружелюбни към крехките женски тела.

Флора чу трясък на желязо и се закова на място. Преди вечеря залата обикновено беше празна. Тя се върна крачка назад. Беше готова да се откаже от своя четвърт час удоволствие, ако знаеше, че ще върти педалите под насмешливия поглед на някой мускулест здравеняк. Тя тръсна глава и продължи неуверено нагоре.

Когато застана в рамката на вратата, изпита неудържимо желание да хукне обратно. Не можеше да проумее кое безумно желание я отведе тук. Сред миризмата на гума и тропота на желязо.

Флора се вторачи в напрегнатите мускули на мъжа, който държеше над главата си огромна щанга.

— Защо стоиш отвън? — Бруно Калгари остави внимателно тежестта на мястото й и се изправи. — Ела! — махна с ръка той.

Незнайна сила я тласна напред. Флора пристъпи колебливо.

Калгари потупа кожената седалка на масивно приспособление, което приличаше повече на устройство за инквизиции, отколкото на гимнастически уред.

— Седни тук! — нареди той. Флора приседна на ръба. Чу как мъжът зад нея премести с рязко движение няколко тежести. Желязното въже издаде скърцащ звук. Калгари застана зад нея и прихвана лактите й.

Флора не беше в състояние да види лицето му. Долавяше единствено учестеното му дишане. Бруно приближи ръцете й една към друга, регулирайки усилието, с което лактите й се докоснаха.

Флора усети дъха му да пари ухото й. Калгари стискаше китките й и отместваше бавно тежестите, които падаха с трясък зад гърба й.

Тя притвори очи. Почувства, че се задъхва. Вживяващият се в ролята на инструктор Бруно бе струпал прекалено много оловни плочки, които тя трябваше да повдига с крехките си ръце.

Флора усети учестените удари на сърцето си. Поиска да спре, но мъжът зад нея не й разреши. Тя стисна челюсти.

Гърдите на Бруно Калгари докоснаха голия й гръб. Пръстите му стиснаха още по-здраво китките й. Дъхът му опари изпънатата й шия. Флора потрепери.

— Остави ме! — Тя блъсна ръцете му. Бруно отстъпи назад, но не пусна китките й.

— Не сме приключили — прошепна той съвсем близо до ухото й.

Флора отскубна ръцете си и се изправи рязко.

— В този живот аз решавам кога нещата започват. И кога приключват… — В очите й блесна гневен пламък. Тя обърна гръб и се отправи към вратата. В следващия миг се сблъска с внезапно изникналата на прага Рамона.

На годеницата й бяха необходими няколко секунди, за да преодолее изненадата си. Тя измери от глава до пети натрапницата, която отвличаше вниманието на нейния Бруно. Новодошлата първа наруши неловкото мълчание:

— Закъсняваме за вечеря, Бруно.

— Не съм гладен — отвърна нехайно Калгари, оглеждайки съсредоточено щангата си.

— Момчетата от трупата вече са в ресторанта и ни очакват — настоя Рамона.

— Кажи им да не ме чакат…

Флора пристъпи към изхода. На площадката чу как Бруно прибави нови тежести към щангата си.

Калгари беше негодник. Играеше си с доверието на Рамона. В същото време бе решил да се позабавлява, вливайки смут и в нейната собствена отдадена на безгрижие и леност душа.

Флора закрачи по алеята. Бруно беше наивник. Представяше си, че е в състояние да обърка мислите на всяка изпречила се пред погледа му красавица.

Тя заизкачва бавно мраморното стълбище. Самата тя никога не би допуснала един лицемер да всее безпокойство в сърцето й. Да предизвика хаос в представите й. Да наруши равномерния ритъм на ежедневието й. Защото бе проумяла безусловната истина, че човек, който робува на желанията си, не е в състояние да служи на принципите си. А именно принципите бяха стълбът на нейния живот. Те я държаха изправена в един свят на двуличие, бясна надпревара за надмощие, болезнени амбиции, задкулисие и безскрупулност.