Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,6 (× 7 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2021 г.)

Издание:

Автор: Силвия Кристъл

Заглавие: Сезонът на лунатиците

Издание: първо

Издател: Монт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Монт ООД

ISBN: 978-619-169-072-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14626

История

  1. — Добавяне

20.

Седяха в малък ресторант, сгушен между стари каменни сгради. Край тях се нижеха тълпи от туристи. Бруно държеше ръката й. Върху масата догаряше свещ.

Всичко наоколо напомняше декор от романтичен филм. Сцена, в която Флора участваше за първи път.

— И за мен всичко това е непознато… — Бруно сякаш разчете мислите, които притичваха през съзнанието й. — И аз съм дебютант в ролята на влюбения…

Флора се усмихна. Бруно би изпълнявал убедително тази роля пред всяко нежно създание, способно да го изведе към върха.

— Не е необходимо да се давим в заблуди, малкия. Нито да насаждаме у другия илюзии…

— Лицемерно е да се правим и на безразлични. На безчувствени. На безсърдечни.

Флора се приведе над масата.

— Свикнала съм да се разминавам с разочарованията, Бруно. Да ги прескачам. Да ги заобикалям. Огорченията не ни правят по-силни. Нито по-мъдри. Правят ни по-сдържани. По-мнителни. По-несигурни. По-предпазливи.

Мъжът срещу нея се засмя.

— За нищо на света не бих допуснал да те разочаровам, красавице. Най-съкровеното ми желание е да те накарам да ми се довериш. Да те спечеля. Да те завоювам единствено за себе си.

Той протегна ръка и погали зачервеното й от виното и възбудата лице.

— Твоето сърце е изтъкано от страхове. От съмнения, които разяждат душата ти. От колебания, които не ти разрешават да се отдадеш на малките удоволствия в живота. Които ти пречат да дишаш с пълни гърди. Да живееш така, сякаш всеки миг е единствен. Последен. Безценен. И неповторим.

Флора въздъхна. Животът й беше низ от правила. От норми. От канони. От вечни забрани, които никога не потъпкваше. Тя тръсна глава.

— Понякога да си задаваш въпроси е за предпочитане пред това, да си видял края… — изрече с горчивина тя.

— Зависи от края. Този, който съм намислил да изживеем, е щастлив. — Бруно се приведе към нея. — Никоя жена не би устояла на изкушението да участва в роман с щастлив край. Дори ти, Флора Леони, не би се отказала от тази роля.

Събеседникът й отпи от виното.

— Краят често пъти е само ново начало. — Той стисна малката й длан. — Единственият принцип, на който е подвластна любовта, е този на безумието. На отърсването от веригите на разума. На отдаването. Без резерви. Без задни мисли. Без страхове.

Оглушителен камбанен звън разбуди околността. Флора отброи осем равномерни удара.

— Време е да се прибирам… — прошепна задавено тя.

Бруно направи знак на момчето да донесе сметката. Загърна жената до себе си в сакото си и я привлече към гърдите си. Двамата закрачиха по тясната калдъръмена улица.

Флора усети топлината на тялото му. Онази непозната тръпка, която я нападаше всеки път, когато Бруно беше до нея, отново пропълзя в стомаха й. Тя притвори очи.

Наоколо се нижеха тълпи от непознати лица, които никога повече нямаше да срещне. Прелиташе шепот. Изригваха смехове. Въпреки това, тя се чувстваше удивително сама с този млад мъж, който се опитваше да насади в съзнанието й заблудата, че е искрен. Да я убеди, че това, което се случва в момента, е част от ненаписан житейски сценарий, който ще има продължение.

Бруно блъсна малка желязна врата и я поведе по тясно каменно стълбище. Ръцете му притискаха тялото й. Дъхът му пареше страната й.

Той я въведе в сумрачна мансарда и без да я освобождава от прегръдката си, смъкна сакото от раменете й. Пръстите му издърпаха трескаво ципа на роклята.

Флора забеляза в дъното на помещението петно приглушена светлина. Бледият лъч заигра пред погледа й като сигнал за опасност. Тя усети устните на Бруно върху рамото си.

Цял живот се опитваше да набележи опасностите. Да отблъсне заплахите. Да предвиди развръзките.

Ръцете му я повдигнаха леко и я отнесоха в просторна спалня, по стените на която пълзяха причудливи фигури мрак. Бруно потърси в тъмното малко устройство и в миг пред очите й лумнаха пламъци. Флора примига и се загледа в бумтящата под напора на огъня камина.

Мъжът до нея захвърли устройството и я положи върху дебело рунтаво руно, с което бе постлан подът. Допирът създаде у нея усещането, че се намира в ръцете на ловец. На човек, който най-безмилостно ще изтръгне сърцето й. И най-безцеремонно ще го захвърли в огъня.

През премрежения си поглед Флора мерна чертите му. Ловецът беше млад. Красив. И пращеше от сили. Тя се усмихна. Злото невинаги е с отблъскващо лице.

Флора изпита усещането, че това, което се случва в момента, е част от нечий друг живот. Нейният делник беше подреден. Подчинен на правила. Нижещ се в релси. Без отклонения. Без изблици на страст. Без разточителство на чувства.

Тя облиза устни. Мъжът над нея не бързаше да я превърне в жертва на желанията си. Искаше да я заслужи. Да я завоюва. Да я запази в колекцията си като безценен трофей.

Флора се отпусна в ръцете му. Бруно Калгари можеше да прави с нея, каквото пожелае. Щеше да го остави да се наслади на усещането, че е негова. А след това щеше да го накара да осъзнае по твърде болезнен начин, че никой на никого не принадлежи в този живот. Наши са единствено заблудите ни.

Тя почувства влажните му устни върху изтръпналата си плът.

Удоволствието, което изпита, разтърси тялото й. Изригна като гейзер, който пръсна в съзнанието й парещи капки наслада.

Бруно я притисна към гърдите си. Дари й дълга целувка, в която пролича нетърпението му да я покори.

Беше й обещал да заличи следите от насилието. От грубия напор на инстинкта. От бруталния подтик да й отнеме правото на избор. От пиянския порив да я направи своя.

— Повече нищо не може да те отдалечи от мен… — Бруно погали страната й. — Нито времето. Нито разстоянията. Нито разклатеното ти чувство за дълг към някой друг. — Той я дари с поглед, в който проблесна възбуда. — Мисълта за теб ще ме изпълва с копнежи. Срещите с теб ще осмислят дните ми. Любовта ми към теб ще краси живота ми.

Флора се усмихна. Младостта беше времето на илюзиите. На големите надежди. На красивите заблуди. Тя пое дълбока глътка въздух. Големите надежди в този живот обаче често пъти са съпътствани с големи разочарования…