Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (10)

10.

Фабрицио я изпрати до вратата на апартамента. Пожела й лека нощ, без да накърни с жест или признание крехкото доверие между тях. След това се отправи към бара. Там го очакваха разголени хубавици с кипяща кръв и разкрепостени нрави.

Флора пусна водата във ваната и отвори балконската врата. Отвън нахлу влажен въздух.

Студеният вечерен вятър облъхна лицето й. Тя притвори очи и се заслуша в тишината, която цареше наоколо. Всепроникващо спокойствие владееше брега. Морето се бе притаило в прегръдката на нощта. По свода проблясваха бледи, гаснещи, уморени звезди.

Флора облегна длани върху парапета и пое с пълни гърди наситения с аромата на треви въздух. В миг до слуха й долетя шепот. Прелетяха откъслечни думи. Нечий глас разбуди тишината.

— Ти си много глупаво момиче…

Флора отдръпна тялото си назад.

— Колко пъти съм ти казвал да не се намесваш в неща, които не разбираш…

Последва дълго мълчание. Флора почувства внезапен студ. Издърпа от стола дебелия кашмирен шал и загърна раменете си. Думите, които долетяха от алеята, я накараха да напрегне слух.

— Откакто онази нахалница започна да се мотае наоколо, не си престанал да я дебнеш…

Обвинението ядоса мъжа в тъмното. Той изсъска пренебрежително:

— Твоята бедна глава изобщо не е в състояние да проумее, че съпругът на Флора Леони притежава власт, която отваря всички врати. Този човек може да промени съдбата ни…

Флора усети неприятен бодеж в гърдите. Поиска да се скрие в тихия уют на стаята си, но някаква незнайна сила бе сковала тялото й и не й разрешаваше да помръдне.

— Аз не се оплаквам от съдбата си… — изрече с упорство момичето. Признанието разяри мъжа до нея. Той направи рязко движение, което разлюля клоните на олеандровия храст, издигащ се до зида.

— Какво си представяш? Че цял живот ще обикалям курортите и ще се превръщам в зрелище за разглезени богаташи?

— Странно, откога ангажиментите ни започнаха да те дразнят… — подхвърли с изнервяща настоятелност момичето.

— Явно е настъпил моментът да се погрижа за бъдещето ни. Ако продължаваме да се водим по акъла на баща ти, ще изгнием в бедност по импровизираните летни сцени.

— Баща ми прави всичко което е по силите му. Уреди ни поредица от добре платени участия. Прекарваме лятото безгрижно и хората ни харесват. Какво повече искаш?

Флора облиза нервно устни. Нямаше желание да чуе претенциите на Бруно Калгари към живота. Беше убедена, че ще са пропити от наглост, алчност и неприкрит цинизъм.

— Изпитвам искрено съжаление към примиренчеството ти. Мислех, че споделяш амбициите ми да се измъкнем от мизерията и да стъпим на големите сцени…

Флора облегна рамо върху стената.

Негодникът Бруно бленуваше за големите сцени. За голямата слава. За големите пари. Тя поклати глава. Нищо не завършва по-безславно от необуздания стремеж към славата. Калгари бе набелязал и средството, благодарение на което да се домогне до целта си. Беше заложил на нея. Очакваше именно тя, съпругата на всемогъщия Карло Леони, да му отвори вратите към света на богатите, известните и успелите.

— Не разбираш ли, че онази безделница иска да разнообрази с дребно приключение скуката, в която тънат дните й. Мога да се обзаложа, че изля шампанското върху гърдите си, за да привлече вниманието ти. Жени като Флора Леони не страдат от скрупули. Нямат задръжки. Представят си, че могат да притежават всичко, което събужда апетита им…

Флора почувства как гневът я връхлетя с неподозирана сила. Тя изпита неудържимо желание да изскочи навън и да залепи звучна плесница върху грубоватото лице на Рамона. Да запуши голямата й уста. Да й даде един добър урок по добри обноски и приличие.

— Ще се позабавлява с теб, ще задоволи дребния си каприз и ще се върне в своя излъскан свят. Там ще продължи да изпълнява виртуозно ролята на предана съпруга. Няма да си помръдне пръста, за да те доближи до мечтата ти. След като си тръгне оттук, няма дори да си спомня за теб…

Флора стисна дланите си в юмруци. Ето тук глупачката Рамона беше абсолютно права.

— Ще останеш излъган, Бруно. Ти си човек, който трудно преглъща разочарованията. Амбицията ти ще те отведе до ръба на пропастта. Флора Леони със собствените си ръце ще те блъсне в нея.

Флора усети, че се задъхва. Тя опита да направи крачка към перилата, за да застави нахалницата Рамона да престане да бълва лъжи. Да сее хули. Да ръси клевети.

Флора опря длан в стената. Краката й трепереха. Цялото й тяло се тресеше. От възмущение. От непримиримост. От гняв.

— Не ми се слушат небивалици… — Гласът на Бруно Калгари разпори напрегнатата тишина. Флора притаи дъх. Някой притича по алеята. Вероятно годеникът реши да сложи край на разправията. Глупачката Рамона хукна след него.

След миг от тъмното долетя глас. Този път силен и отчетлив:

— Вярата в себе си е първото условие за успеха, Бруно… — Рамона се опитваше да дава съвети по самоувереност.

— А второто е някой, от когото зависи успехът ти, също да повярва в теб… — Бруно обърна гръб и закрачи по пътеката.

— Успехът ти не зависи от Флора Леони — извика годеницата.

Любимият й изломоти нещо неразбрано и заизкачва стъпалата към апартамента.

— След малко излизаме на сцената — напомни му Рамона. — Опитай да изтанцуваш поне веднъж танца на страстта без мен… — подхвърли язвително Калгари.

Флора извърна глава. Тъмната фигура на новия й познайник потъна зад вратата. Жената, която чупеше крилете му, остана да стърчи сама в сенките.