Силвия Кристъл
Сезонът на лунатиците (18)

18.

Флора се приведе ниско над коленете си, напрегна мускули и изтласка малката лодка напред.

Пред нея се разстла необятна водна пустиня. Морето се полюляваше в тиха дрямка под ярките лъчи на обедното слънце. Брегът отсреща изглеждаше далечен, каменист и неприветлив.

Флора отпусна тялото си назад и постави ръка под тила си. Слънцето заслепи погледа й.

Можеше да остане тук с часове. С дни. С векове. Тишината я упояваше. Спокойствието отмиваше от тялото й наслояванията от болки, белези и страх. Светлината озаряваше душата й.

Флора се усмихна. Тук, далече от хорската суета, лицемерие и корист, не съществуваха терзания, съмнения и страхове. На това място душата беше гола. Рееше се над заспалото море. Прелиташе над брега. Устремяваше се към далечни, невидими и необятни висини.

Тя отпусна ръка и усети ласката на водата. Крепеше се на границата между две безбрежия. На дълбоката морска бездна. И на необятното лазурно небе. И двете можеха да я погълнат за миг. Течението беше в състояние да я повлече в дълбините. Вятърът можеше да я издигне като прашинка във въздуха. А вълните — да я захвърлят на брега.

Флора почувства как над гърдите й прелетя студен полъх. Тя се изправи и огледа свода. Отвсякъде струеше светлина. Небето беше ясно, ведро и чисто.

Тя стисна греблото и в този миг морето се пробуди. Внезапно изскочила вълна блъсна лодката.

Флора усети, че я завладява безпокойство. Тя натисна греблото и се опита да обърне кануто по посока на вилите. Усилието не й помогна да осъществи намерението си. Течението я завъртя в кръг.

Изведнъж наоколо притъмня. Флора вдигна тревожно очи. Издухан от вятъра облак надвисна над главата й.

„Ще отмине“ — помисли си тя и заби отново греблото във внезапно потъмнялата вода. Неусетно вятърът стана по-силен. Морето забуча. Разгневи се и заблъска настървено кануто.

Флора се опита да зърне очертанията на вилите. Чадърите на плажа. Палмите. Така или иначе, Фабрицио щеше да забележи, че се бави прекалено дълго и щеше да долети с моторницата. Тя преглътна нервно. Пред очите й се разстилаше обхваната от внезапна ярост морска необятност. Вълните удряха безмилостно лодката и всеки миг щяха да я преобърнат.

Флора присви очи и потърси скрит сред бушуващата вода остров. Самотно стърчаща скала. Парче земя. „Спасителният остров понякога е просто спасителна мисъл“, тръсна глава тя и измери разстоянието, което я делеше от брега. Не беше толкова опитен плувец, че да го преодолее, борейки се с гнева на това вилнеещо море.

Вятърът се усили и запищя в ушите й. Облакът отлетя, но стихията довлече раздърпани тъмни късове, които покриха свода. Зловеща сянка се надвеси над брега.

Флора си даде сметка, че не бива да се оставя на произвола на вихъра. Трябваше да се съпротивлява. Да не му разреши да я захвърли във водата.

Тя с ужас забеляза как стихията завлече лодката навътре.

Вълните, които се надигаха от дълбините на разбуненото море, я обграждаха като зловещи пипала на свирепо морско чудовище. Пръските мокреха лицето, краката и дланите й. Студът пропълзя по гърба й. Флора почувства, че пръстите й са вкочанясали. Скоро нямаше да е в състояние да стиска греблото.

Тя натисна с усилие върха в тъмната, бушуваща вода. Беше мокра до кости. Ледени струи се стичаха по лицето й. Ръкавите на блузата бяха прилепнали към ръцете й. Стихията вилнееше неукротимо. Сякаш зла сила пробуди всички спящи демони. Нашепна им грозна тайна и ги разгневи. Докара облаци, вихър и студ. Флора потрепери. Брегът изглеждаше безлюден. Сушата стремително се отдалечаваше от погледа й.

Тя заби греблото в пенливата вода. Никой нямаше да я открие сред това разгневено море. Вълните щяха да преобърнат лодката. Леденият вятър щеше да я отнесе навътре. Щяха да я намерят след дни. Вкочанясала от студ. Безжизнена. И бездиханна.

„Какъв нелеп край!“ — помисли си тя. „Жалък и безславен.“ Флора се усмихна горчиво. Човек не е в състояние да предвиди края си. Но тя неволно бе избрала своя. Бе потеглила безразсъдно. Без посока. Без ориентир. Без надежда за връщане.

Флора изтри с длан водата, която се стичаше по лицето й. В миг коварна вълна грабна греблото и го захвърли зад гърба й. Флора изгледа ужасено подскачащия на повърхността спасителен прът.

Морето й бе отнело и последната надежда да се пребори за спасението си. Може би оттук нататък беше най-разумно да легне на дъното на лодката и да гребе с ръце. Да се съпротивлява със зъби и нокти на стихията, която искаше да пречупи волята й. Да сломи духа й. Да я обезкуражи.

Флора потрепери. Притиснати от страха, правим също толкова грешки, колкото и подгонени от сляпата решимост, помисли си тя. От очите й бликнаха сълзи. На безпомощност. На безсилие. На непримиримост.

Тя остави сълзите да се стичат по страните й. Вятърът блъскаше изтерзаното й тяло. Вълните я заливаха, мокреха и плашеха.

Флора извърна глава и в този миг съзря отчупен къс надежда. Над водата се полюляваше неясно светло петно. Тя поклати тъжно глава. На човек, изпаднал в беда, му се привиждат какви ли не неща. Невероятни. Родени от давещата се в отчаяние фантазия. Несъществуващи. Нереални.

Флора разтърка очи. Избърса сълзите, които премрежваха погледа й. Дори зрението да си правеше нелепи шеги, слухът не би трябвало да й изневерява. Тя чу бръмчене на мотор. Звукът стана по-отчетлив. Петното се увеличи пред разширените й от изненада зеници.

Флора почувства прилив на сили. Изпъна гръб и размаха поривисто ръка. Фабрицио пристигаше да я спаси. Или някой местен рибар се прибираше в селото си и случайността го изпращаше да й подаде ръка.

Моторницата летеше с бясна скорост. На крилете й се носеше и надеждата. Вярата, че краят на историята не е тук. Че я очакват още светли дни. Там, в света на живите. При кипящите човешки страсти.

Флора усети, че диша през устата. Възбудата, която я завладя, повдигаше поривисто гърдите й. В дробовете й нахлу кислород. Тежестта, която само допреди миг смазваше раменете й, се стовари с трясък и потъна в дълбоката вода.

Моторницата беше съвсем близо. Мъжът зад кормилото не отделяше напрегнатия си поглед от лицето й.

Флора усети как вълна на объркване и изненада заля мислите й. Машината се завъртя. Кануто започна да се тресе. Огромни бели кръгове пяна закипяха по повърхността. Флора заби нокти в ръба на лодката.

Мъжът издърпа греблото и заби върха му в дъното, само на педя от стъпалото й. След това ловко привлече лодката към моторницата.

Флора се изправи. Протегна ръка и се вкопчи в здравата длан на човека, който я наблюдаваше изпитателно. Рязкото движение разлюля кануто. Флора усети как полита към тъмната вода.

Мъжът обви с ръце талията й. Флора впи пръсти във врата му. Цялото й същество трепереше. От напрежение. От студ. От страх.

Мъжът я повдигна леко, притисна тялото й към своето и започна да обсипва с целувки косата й. Устните му докосваха лицето й. Шията й. Рамене й.

— Ти си най-неразумното момиче, което съм срещал…

Флора се взря в очите му. Съзря в тях сълзи. На радост. На безпокойство. На облекчение.

Бруно Калгари избърса сълзите, които напираха в очите му. Пое дълбока глътка въздух и стисна кормилото. Носът на моторницата се повдигна. Машината изрева и разпори морската бездна.

Флора се отпусна върху седалката. Загледа се в широкия му гръб. Ролята на спасителя му отиваше. Бруно Калгари беше по-убедителен в това превъплъщение, отколкото в изпълненията на бруталния тип. На циника. На нахалника. На насилника.

Флора съзря в далечината поклащащите се клони на палмите. Разтворените чадъри на плажа. Редиците от луксозни вили. Тя вдигна очи. Небето над главата й беше ясно. Окъпано в лазур. Светло и приветливо.

Тя извърна глава. Тъмните буреносни облаци се бяха скупчили зад гърба й. Някъде там, сред онова разгневено море, бе останала и тревогата. Там се бе спотаил и страхът, че краят е близо. Че никога повече няма да се върне в света на хората. Че няма да усети топлината на нечие тяло. Няма да зърне отново светлина. Няма да чуе плисък на вълни. Приглушен любовен шепот. Смущаващи признания, изповеди и разкаяния.

Флора се усмихна. Бруно Калгари я беше върнал към живота. И единствено в нейната власт беше да реши какво да прави оттук нататък с него.