Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,6 (× 7 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2021 г.)

Издание:

Автор: Силвия Кристъл

Заглавие: Сезонът на лунатиците

Издание: първо

Издател: Монт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Монт ООД

ISBN: 978-619-169-072-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14626

История

  1. — Добавяне

11.

Флора се отпусна в люлеещия се стол. Светът, в който живееше, беше разяден от гноящи язви. Тънеше в лицемерие. Даваше се в пороци. Но самата тя винаги бе стояла извън тази помитаща изконните добродетели стихия. Бе гледала с презрение на интригите, ударите в гърба и битките за надмощие.

Флора се изправи и залитна. Потърси опора в рамката на вратата, приплъзна стъклото по релсата и издърпа завесата.

Рамона можеше да говори каквото си иска. И все пак, в света на Карло Леони съществуваха правила, които никой не си разрешаваше да потъпква. Докато ежедневието на трупата на дон Касио беше белязано със знака на спонтанни желания, необмислени постъпки и наложени от обстоятелствата решения. Никой от онези хора не виждаше по-далече от утрешния ден. Не се интересуваше от бъдещето си. Не полагаше усилия да превъзмогне смазващата ограниченост на интересите си.

Флора напълни ваната и се отпусна в горещата вода. Топлината прогони напрежението от тялото й. Тя чу звъна на телефона, но не се изправи. Не притича до апарата. Не вдигна слушалката. Нямаше желание да узнае кога пристига Карло. Нито какви непредвидени обстоятелства го задържат в Лисабон. Или го принуждават да отлети към някой друг град върху картата на света.

Звънът спря и в апартамента се възцари напрегната тишина. Флора издърпа от стената огромна хавлия и уви тялото си. Приведе се към огледалото и огледа тънката паяжина от бръчици, които опасваха изгубилите блясъка си изумрудени очи.

Чувстваше се уморена. От безкрайното очакване на нещо, което никога не се случваше. От безславното шествие на надеждата, че нещо ще се промени. Тя прокара пръст по бледите си устни. Годините се отнасяха благосклонно към външността й. За разлика от душата, тялото й се чувстваше младо. Жизнено. Преливащо от желания. Тя нахлу в спалнята и разтвори гардероба. В миг отвън гръмнаха аплодисменти. Изригнаха гласове. Буйни подвиквания обсипаха края на изпълнението на Бруно Калгари и неговата прелестна любима.

Флора измъкна дълга светла рокля и я захвърли върху леглото. Нямаше да разреши на нагли, безцеремонни и безочливи завистници да я държат затворена в стаята. Да я карат да изпитва неясна вина. Да я заставят да се дави в безсилна ярост. Да й налагат собствените си представи за чест и достойнство.

Тя започна да се облича трескаво. Събра разпиляната коса, пристегна около талията широк кожен колан, уви около раменете тънък копринен шал, изгаси светлините и се спусна по стълбището.

Когато застана в края на алеята, изпита неустоимо желание да се върне обратно в тишината на стаята си. Там се чувстваше защитена. Навън дебнеха опасности. Прелитаха заплахи. Витаеха пагубни страсти.

Флора тръсна глава и се отправи към бара. Поръча шампанско и се настани на маса, скрита под клоните на ниска декоративна палма.

В този миг забеляза, че я наблюдават. Някакъв нагъл тип пиеше уиски и не откъсваше упорития си поглед от лицето й. Флора сбръчка вежди. В съзнанието й пробяга неясен спомен. Приглушен глас й нашепна, че някъде е срещала този нахалник. Тя зарови сред гънките на съзнанието си с надеждата да си спомни къде. Кога? И при какви обстоятелства се е сблъсквала с тези остри черти. С този настойчив поглед. С тази ехидна усмивка.

Непознатият се изправи. Флора изпита неосъзната нервност. Онзи издърпа стола и се настани до нея, без да поиска разрешението й. Наглостта му я изуми до такава степен, че тя се огледа безпомощно. Изправи се, грабна чашата, приглади роклята към тялото си и се запъти към плажа.

Когато стъпи върху ледения пясък, извърна глава. Мъжът бе заковал в нея неподвижния си поглед. Наблюдаваше я, както ловецът дебне жертвата си. Настойчиво. Неотклонно. Безмилостно.

Изведнъж прозрението се настани на повърхността на съзнанието й. Човекът с велосипеда. Непознатият, когото срещна на пътя, преди Бруно Калгари да я откара обратно в комплекса.

Тя закрачи към редицата от шатри. Тази вечер непознатият изглеждаше различно. Бе заменил избелелите работни дрехи с елегантен панталон и безупречно изгладена риза.

Флора усети суровата ласка на вятъра. Загърна раменете си и се отправи към скалите. В миг срещу нея изскочиха вълни. Внезапно течение разлюля водата.

Тя превъзмогна безпокойството си и седна върху грапава шуплеста скала. Стисна чашата между измръзналите си пръсти и се вторачи в тъмнеещата морска пустиня.

Почувства, че я завладява безмерна тъга. Даде си сметка, че нощта без капка нежност е като деня без капка вяра. Бледа. Безцветна. Бездиханна. С нищо незапомняща се. Неоставяща следи. Отлитаща неусетно. Кратка. И неуловима.

Флора отпи малка глътка. Нямаше желание да търси причините за самотата, която все по-често я навестяваше. Нито да рови за измислени вини. Да произнася прибързани обвинения. Да намира утеха в набързо скалъпени оправдания.

Самотата е за предпочитане пред споделената неискреност, помисли си тя и в този миг долови неясно движение. Извърна глава и забеляза фигурата на мъж, който пристъпваше бавно.

Заблуден летовник, решил да открие къде свършва брегът. Отегчен съпруг, почувствал спешна нужда от живителна глътка чист въздух далече от благоверната си. Отдаден на мислите си самотник, изпитващ непоносимост към тълпата. Към измамния блясък. Към суетата.

Флора трепна. Студът пропълзя по тялото й. Тя се изправи. Стисна чашата и закрачи обратно към шатрите.

Когато непознатият приближи, Флора сведе глава. Най-съкровеното й желание беше мъжът да отмине. Без да я заговори. Без да задава безсмислени въпроси. Без да подхвърля ненужни ласкателства.

Флора се размина със странника на по-малко от една ръка разстояние. Не вдигна очи. Не се взря в чертите му. Не потърси причините за усамотението му. Когато фигурата остана зад гърба й, тя си отдъхна.

Загледа се в светлините, които опасваха площадката край бара. Хората се веселяха. Пиеха коктейли. Подхвърляха шеги. Не пропускаха нито една от съблазните на лятото. Флора поднесе чашата към устните си, но не успя да отпие, защото нечия здрава ръка стисна лакътя й. Обладан от нестройни мисли нощен безделник я дръпна грубо и я обърна рязко към себе си.

Флора се оказа заклещена между нечии мускулести ръце. Усети вонящия на алкохол дъх на нахалника. Тя вдигна объркано очи. Примига и се вторачи в изкривеното от необичайна суровост лице.

Мъжът до нея я изгледа студено. Безчувствено. Със смесица от превъзходство и пренебрежение. Флора опита да отблъсне тялото му, но мерзавецът я притисна към гърдите си. Флора почувства, че не й достига въздух. Пусна чашата върху пясъка и задиша с усилие.

— Махни незабавно гнусните си ръце от тялото ми! — изсъска тя.

Устните на мъжа се извиха в снизходителна усмивка.

— Не е необходимо да лицемерничиш. От самото начало мечтаеш за този миг…

Флора преглътна нервно.

— Ти си пиян и не си даваш сметка какво говориш…

— Това няма да ми попречи да ти даря удоволствието, за което копнееш… — Мъжът отстъпи назад и огледа похотливо дългите бедра. Стегнатата талия. Високата гръд. След това доближи лицето си до пулсиращата от вълнението шия.

— Възбуждащо! — прошепна в ухото й.

Флора направи гримаса на отвращение. Бруно Калгари я придърпа отново към себе си. Смъкна шала от рамото й и пое с пълни гърди аромата на изтръпналата от напрежението кожа.

— Опияняващо! — В мътните му очи проблесна диво желание.

Флора го блъсна в гърдите. Бруно политна назад и се засмя.

— Нека ти обясня нещо, малкия — Флора усети, че се задъхва от гняв. — Колкото и да се опитваш да замажеш очите на глупачката Рамона, и двамата прекрасно знаем, че представлявам за теб изкушение…

Тя си даде сметка, че го предизвиква. Че разголва намеренията му. Че бърка безогледно в мислите му. Но Калгари сам беше започнал тази пошла игра. Сега се налагаше да понесе последствията от наглостта си.

— Въпреки необуздания повик на пияното ти съзнание, за теб ще остана само един забранен плод…

Мъжът срещу нея поклати глава.

— Забраненият плод е забранен само за този, който се страхува да опита вкуса му…

Той сграбчи отново лакътя й.

— За мен не съществуват непозволени неща. Ограничения. Забрани. Винаги получавам онова, към което се стремя…

Флора усети как пръстите му потънаха във вкочанясалата й плът.

— Всяко удоволствие се заплаща. Независимо дали сме съгласни с цената или не… — Тя го стрелна с гневен поглед. Бруно прилепи здраво гърдите й към своите.

— Винаги плащам, без да се пазаря, красавице…

Флора усети влажните му устни върху шията си. Тя се опита да го отблъсне, но нахалникът я беше заклещил между здравите мускули на ръцете си.

Бруно я повдигна леко и я понесе нанякъде. Флора надникна безпомощно над рамото му.

— Пусни ме незабавно! В противен случай, ще събера с виковете си всички онези зяпачи, които вечер ти ръкопляскат… — Тя заудря с юмруци по широкия му гръб.

Бруно сякаш не схвана предупреждението. Движенията му издаваха стряскаща непоколебимост.

— Заедно с тях ще долети и твоята любима Рамона. Ще цъфне в компанията на добрия дон Касио. И тогава… — Флора видя как обувките на Калгари оставят дълбока диря в пясъка.

— Рамона и добрият дон Касио спокойно могат да вървят по дяволите — изруга той.

Бруно я хвърли върху мекия кожен матрак на най-отдалечената шатра. След това огледа похотливо разголеното тяло. В кървясалите му очи проблесна див пламък. Едва сега Флора проумя, че този пиян мъж представлява заплаха. Даде си сметка, че се налага да бяга. Да вика за помощ. Да дере с нокти. Да хапе. Да крещи. Но да не разреши на мерзавеца да осъществи грозните си намерения.

Бруно забеляза страха в очите й. Той се надвеси над нея и усети, че красавицата трепери.

Жените, с които бе правил любов, бяха отзивчиви. Сами предлагаха телата си. Съблазняваха го, приласкаваха го, налагаха властта си.

Той се засмя. Не трябваше да се поддава на опитите й да го заблуди. Сеньора Леони със сигурност бе имала куп любовници. Отблъскваше близостта му, защото той не принадлежеше към нейната каста. Нямаше достъп до големите пари. Не беше участник в големите игри.

Тази мисъл отприщи в съзнанието му порой от противоречиви чувства. Бруно постоя няколко секунди неподвижен. След това се нахвърли върху жертвата. Разкъса с нервен жест роклята и усети топлината на тръпнещата й гръд.

Ноктите на Флора Леони се забиха във врата му. Лицето на Калгари се сгърчи. Съпротивата й породи нов прилив на решимост. Той почувства непреодолимо желание да наложи надмощието си. Да я обладае. Да я покори.

— Ще съжаляваш горчиво за това, което се готвиш да направиш… — изсъска Флора в ухото му. Бруно поклати глава.

— Едва ли. Жена като теб е в състояние да оправдае всичките ми очаквания…

Флора усети тежестта на тялото му. Опита да го отблъсне, но Бруно бе заковал ръце до рамене й и не помръдваше.

— Сигурен съм, че го искаш…

Флора почувства как ръката му се плъзна по бедрото й. Тя извърна безпомощно глава. Светлините бяха далече. Хората също. Опита да изкрещи, но от гърлото й не излезе никакъв звук.

Мускулестото тяло на насилника премаза гърдите й. Тежестта не й разреши да вика. Тя стисна челюсти и заби отново нокти в разкървавената плът на мерзавеца.

Всичко до този миг й се струваше безразсъдна игра на замъгленото му от алкохола съзнание. Необмислен каприз на неговата давеща се в пиянство фантазия. Флора започна да рита. Да се мята безпомощно. Да дере с нокти гладко избръснатото лице на насилника.

— Тази нощ ще остане завинаги в съзнанието ти… — прошепна той, облизвайки жадно устни, без да забелязва гнева й. — Ще си спомняш за нея всеки път, когато лягаш до своя предан съпруг…

— На теб животът ти оттук нататък няма да е същият. Ще се разкайваш, докато си жив, че си проявил неблагоразумието да доближиш до мен. Ще изгниеш зад решетките. Младостта ти ще премине във воняща килия. Единствените спътници в живота ти ще са дузина оскотели типове. — Изричаше думите с усилие. Бруно Калгари долепи устни до ухото й.

— Сигурен съм, че ще идваш да ме виждаш. Ще направиш всичко възможно да ме измъкнеш оттам. И ще броиш дните до мига, в който ще се окажеш отново в ръцете ми…

Той я облада напористо, нетърпеливо, невъздържано. Един безкраен миг и двамата останаха неподвижни. Дишащи тежко. Безмълвни.

Бруно Калгари се изправи и огледа разкъсаните й дрехи. Драскотините по шията й. Петната кръв по раменете й.

Гледката породи в погледа му смут. Объркване. И страх. Вероятно едва сега осъзна какво е направил.

Насилникът закопча припряно колана, придърпа яката на осеяната с кървави петна риза, прокара пръсти през късоподстриганата си коса, хвърли празен поглед към свитата на кълбо жертва на нагона, обърна гръб и потъна в нощта.

Флора извърна глава и се вторачи в необятното тъмно небе. Луната беше единственият свидетел на случката. Огромното й облещено око я наблюдаваше безчувствено. Без знак на състрадание. Без капка съпричастност.

Флора усети пронизваща болка в гърдите. Беше убедена, че ако в този миг имаше под ръка оръжие, не би се поколебала да забие куршум в главата на негодника.