Робърт Б. Паркър
Обредът (9)

Глава 9

— Ако искаш да пречукам някого — каза Хоук, — трябва да ми дадеш целия долар.

— Харесват ми хората с висок стандарт.

Вървяхме по улица Уошингтън в посока към Бойлстън. Хората ни правеха път, тълпата се разцепваше пред Хоук като водата пред носа на кръстосвач. Бе невъзможно някой да го сбърка с ченге. Нощта беше приятна, не много студена и улиците на ВОЕННАТА ЗОНА бяха претъпкани.

— Та кой беше сводникът, от който трябваше да те пазя? — попита Хоук.

— Казва се Тръмс. Черен, среден на ръст, дълги ръце, кара бял ягуар. Има вид на изтощен от работа. Познаваш ли го?

Хоук спря и ме погледна.

— Тръмс? По-добре да не беше връщал палката. — Той се усмихна и лицето му изглеждаше радостно.

— Опасен ли е?

— Бива го. Почти толкова, колкото си мисли.

— Колкото теб ли?

Лицето му светна още по-радостно, ослепителната му усмивка се разтегли още по-широко.

— Не, разбира се. Никой не го бива колкото мен. Може би само теб, но ти си твърде мекушав.

Продължихме надолу по улицата. Хоук не обръщаше внимание на стоките. Наблюдаваше хората.

— Сам ли си играе игрите или е част от верига?

— Верига. Работи за Тони Маркас. — Хоук познаваше нещата добре.

— Заместникът на Роксбъри?

Хоук сви рамене.

— Познаваш ли Тони? — го попитах.

— Естествено. Поработвал съм за него тук-таме — той се ухили. — Охрана и поддържане на реда. Плаща по-добре от теб.

— Да, обаче не е толкова готин.

Пред нас, на ъгъла на Бойлстън и Уошингтън, се намираше бар с голям светещ надпис „Слийпър“. Надписът бе направен от отделни бели крушки, които произволно се включваха и изключваха, и създаваха ефект, подобен на пулсиращите светлини в дискотеките.

— Значи не търсим Тръмс? — осведоми се Хоук.

— Точно. Търсим един бял тип на име Ред. Или момичето от снимката, или и двамата. Тръмс ме интересува само защото трябва да се пазя да не ме очисти.

Влязохме в „Слийпър“. Беше претъпкано, шумно и тъмно. Зад бара, в розовата светлина на прожекторите танцуваха три голи момичета. Танцуваха, е силно казано. Бях гледал три рецитала по музиката на Пол Жиакоми и бях станал много взискателен. Някои от посетителите се бяха втренчили в момичетата, други не им обръщаха никакво внимание. Двамата с Хоук пробивахме път през тълпата и се оглеждахме за Ред. Едно момиче на бара поиска да й купим нещо за пиене. Казах й не. Започна да спори, но Хоук я изгледа, тя млъкна и се отдалечи. Една минута бе нужна, биячите в бара да светнат, че не сме дошли тук за голите момичета и пиенето. Единият от тях се приближи към нас.

— Търсите ли нещо момчета? — опитваше се да бъде учтив. Беше якичък, вероятно футболист от Нортисън, с бял пуловер и черно спортно яке. На Хоук започваше да му става интересно.

— Един тип — Ред — отговорих. — Казаха ми, че се навъртал тук.

Хлапето посочи бара, препълнен с хора и шум:

— Доста хора се навъртат тук.

— Ред е сводник.

Хлапето вдигна и разпери ръцете си с обърнати нагоре длани:

— Да не търсите дъски?

— Не, ние сме от Търговската камара — каза Хоук. — Дошли сме да му връчим отличие за професионални успехи — трета стенен.

Хлапето го изгледа втренчено. Хоук му се ухили.

— Какъв е минимумът? — намесих се аз.

— Десет.

Дадох му една по двадесет. Той я сгъна на две, после още веднъж надве и я прибра във вътрешния джоб на якето си. Направи неопределен жест, сякаш се опитваше да спре кола, като размаха лявата си ръка на височината на кръста:

— И без лудории.

— Никакви такива — обещах.

Някакъв мъж с очила с рогови рамки се провикна от бара към едно от танцуващите момичета. Тя му отговори, мъжът се изкикоти и се огледа наоколо. Биячът ни кимна и се приближи до него. Погледнах танцуващото момиче. Лицето й бе безизразно, тя се взираше с празен поглед в тъмния бар.

— Тръгвам нататък. Ти обиколи от другата страна… Среща в средата — разпореди се Хоук.

Кимнах и тръгнах през тъмните сепарета отдясно. Във второто подред открих Ред. Той седеше сам в сепаре за четирима, облечен в шлифер и пиеше кафе. Шлиферът му бе сив с черни кадифени ревери. Косата му — червена, силно изтънена на края. Намърдах се в сепарето и седнах срещу него. Той ме погледна над ръба на чашата, както отпиваше от кафето си, след това я сложи внимателно върху чинийката:

— По каква работа?

Лицето му беше бяло и дебело, с пухкави бузи. Над горната му устна бе избила пот. Подадох му моята снимка на Ейприл Кайл. Той я погледна и ми я върна.

— Е? — гласът му беше много нисък, бе почти невъзможно да го чуя сред шумотевицата на бара.

— Познаваш ли я?

— Познавам стотици като тази.

— Не ми трябват стотици като нея. Търся точно нея — поясних.

— Така подочух.

Открих, че се навеждам към него, за да го чуя.

Кимнах. Мълчахме. Отсреща, на подиума над тълпата излязоха три нови танцьорки. Ред отпи отново от кафето си. Той държеше чашата с две ръце като купа, като че ли бе забравил, че тя има дръжка. Гледаше някъде встрани от мен. Обърнах се. Зад мен стоеше Тръмс с още двама черни. Пардесюто му бе разкопчано.

— Той ли ти каза? — погледнах Ред.

Ред кимна.

— Фустата ми каза, че те е пратила насам. Надявах се, че ще се видим.

— Фустата? — започваше да ми става весело. — Какво удоволствие е да те слуша човек, Тръмс. Не съм чувал някой да казва „фуста“ от златните години на Еди Фишер.

— Остави тия глупости. Размърдай се. Трябва да ти набием едно друго в главата.

Ред отново отпи от кафето си и ме погледна с празни, бледосини очи. Единият от хората на Тръмс, широкоплещест мъжага, измъкна пистолет. Държеше го ниско, насочен към мен, като го прикриваше с тялото си. „Берета“. Скъпичък. Само най-доброто.

— Хайде, умнико! — обади се Тръмс. — Да се разходим до едно място и да видим колко ти стиска.

— Това можеш веднага да разбереш. Достатъчно ми стиска, за да не си изляза.

— Добре, копеле, ще те оправим, както си седиш.

Гласът му беше дрезгав и напрегнат. Той бръкна в джоба на пардесюто си, извади автоматичен нож и освободи острието. Хоук се появи зад гърба му, хвана главите на двамата му помощника и ги блъсна една в друга. Звукът ми напомни на удара на бухалка по бейзболна топка. Тръмс се обърна. Улових ръката с ножа, тласнах го към себе си, като внимателно извих острието настрани. Пъхнах лявата си ръка зад лакътя му и натиснах неговата ръка назад. Тръмс изгрухтя от болка. Изпуснатият нож изтрополи по масата. Блъснах Тръмс далеч от себе си, взех ножа и прибрах острието в черната дръжка. Тръмс се опитваше да запази равновесие, като се държеше с една ръка за стената на сепарето. Той се взираше в Хоук.

Хоук му се усмихна вежливо и безчувствено.

— Здрасти, Тръмс. — Хоук държеше беретата свободно в дясната си ръка. Не се бе прицелил. Хората на Тръмс се бяха свлекли на колене на земята. Единият подпираше безсилно главата си в ръба на масата, другият се клатеше напред-назад обхванал главата си с ръце, притиснати към слепоочията.

— Хоук, защо, по дяволите, се месиш? — гласът на Тръмс беше задавен.

— Играя с него — той кимна към мен.

— С това копеле?

— Обикновено му викам „бяла мутра“, но да, с него съм.

— Срещу един свой брат?

— Аха.

Ред седеше мълчаливо в далечния край на сепарето. Биячите отвън си кротуваха.

— Не знаех, че и ти си вътре — продължи Тръмс.

Хоук се усмихна и кимна.

— Той ме насмете пред една от моите курви.

— По някой път ги върши такива. Точно в негов стил.

— Хвана ме в крачка, когато не бях подготвен.

— Това няма никакво значение — усмихна се Хоук — бил ли си подготвен или не. Ти си едно малко подло копеле. Тръмс, но Спенсър е най-добрият. Или почти най-добрият.

— Не знаех, че си с него, Хоук.

— Такова е положението.

Хоук фиксираше Тръмс. Тръмс се размърда неспокойно и погледна автоматичния нож, който лежеше пред мен на масата. После отново погледна Хоук.

— Не знаех — повтори отново.

— Ако получи куршум в гърба или нещо подобно, ще знам кого да търся.

— Такова нещо няма да се случи.

Хоук се протегна, разтърси двамата, изгубили равновесие биячи на Тръмс и ги изправи на крака. Мускулите на ръката му се издуха и напънаха ръкавите на коженото му яке.

— Преди да се разкараш — казах на Тръмс, — да си виждал момичето, което търся?

Тръмс не ме поглеждаше. Той гледаше Хоук така, както преди време го бе гледала неговата курва:

— Тя е от момичетата на Ред. Работи за Ред.

Хоук кимна. Направи незабележим жест с ръка и Тръмс излезе заедно с хората си. Биячите му се отдалечиха в тълпата с видимо клатушкаща се походка.

— Бяла мутра, така ли? — попитах аз.

— В някои отношения съм много традиционен — каза Хоук. Пъхна беретата в колана си и се настани до Ред. Вече няма пот над горната ти устна Ред, помислих си.

— Не са много тия, дето успяват да се справят с Тръмс — поде Ред.

— Крайно време е да станат повечко — отговорих. — Какво ще кажеш за момичето? Ейприл Кайл. От твоите ли е?

— Ти не си ченге, нали?

— Не съм. — Ред погледна Хоук. — И той не е.

Показах му снимката. Тази, която бе правена за завършването, с непоносимо ярките цветове на всички училищни снимки. Ейприл беше усмихната. Косата й, която стигаше до раменете, бе вчесана назад, както на Фара Фосет. В покрайнините модите се задържат доста упорито. На снимката се виждаше бието на пуловера и набраната малка кръгла яка на блузата.

Първата тройка от голи момичета отново излезе на подиума. Въздухът бе горещ и наситен с дим — миришеше ми и на марихуана.

— Беше за малко при мен. После се разкара.

— Кога?

Ред сви рамене.

— Може да е било преди седмица. Не мога да следя за всичко. Имам доста момичета.

— Къде живееше?

— Южния квартал, улица Чандлър.

— Адрес?

— По дяволите, приятел, не мога да си спомня. Беше наела стая някъде там.

— Много добре си спомняш. Знаеш къде живее всяко от момичетата ти. Сигурно там имаш още пет-шест.

— Аз не работя така. Когато пристигнат, тия сополани са толкова неопитни, че не могат да различат задника си от една дупка в земята. Сериозно я загазват. Аз само налагам някакъв ред. Грижа се за тях на улицата.

— И те ти викат чичко Ред и се заливат от смях, когато ги гъделичкаш.

Ред се загледа в празната си чаша.

— Това си е голата истина, приятел — продължи той тихо.

— Твърде съм стар за подобни глупости — поклатих глава. — Дай ми адреса и се омитай.

Ред погледна Хоук, който стоеше до мен. Хоук му се усмихна. Ред отново ме погледна:

— Не ме е страх от теб — кимна към Хоук. — Нито от теб.

— Къде ли го оплескахме? — иронично подхвърлих на Хоук.

Хоук седеше неподвижен с ръце, скръстени върху масата. Когато не му се налагаше да действа, той изпадаше във вцепенение като каменен истукан. На лицето му винаги бе изписано неангажирано с нищо удоволствие. Без да променя изражението си, Хоук заби лявата си ръка в гърлото на Ред. Ред се задави и се свлече на пода. Хвана гърлото си с две ръце и започна да издава дрезгави, свирещи звуци. Хоук въобще не го поглеждаше. Той отново бе изпаднал в своето вцепенение, ръцете му лежаха спокойно сключени на масата пред него.

— Когато можеш да говориш — обади се той, — кажи адреса на Спенсър.

Мълчахме и слушахме виещата музика. Тълпата бе оредяла. Момичетата се влачеха по подиума. Накъсани ивици дим се промъкваха в розовите кръгове на прожекторите. Едно задушно и лишено от радост място, където имаше толкова много хора и толкова малко човечност. Ред все още се присвиваше, сграбчил с две ръце гърлото си. На два пъти се опита да говори, но нищо не се получи. Накрая от устата му излезе някакъв хриптящ грак.

— Триста и осемнадесет и половина… Триста и осемнадесет и половина, улица Чандлър. Апартамент 3B.

Дадох му визитната си картичка.

— Ако случайно видиш Ейприл, обади ми се.

Той кимна, като все още се държеше за гърлото. Очите му бяха влажни. Двамата с Хоук станахме.

— А трябваше да те е страх — каза Хоук на излизане.