Робърт Б. Паркър
Обредът (19)

Глава 19

Тъкмо започваше да пее Каръл Слоан, когато със съжаление изключих радиото и се измъкнах от колата. Извадих от багажника един сак „Спийдо“, пресякох Феърфийлд, свих по алеята, която минаваше зад къщите и започнах да ги броя, докато стигнах до къщата на Ейми. Малкият заден двор бе ограден с чугунена ограда, една врата водеше към гаража, на ливадата имаше три зелени пластмасови кошчета с капак, а в дъното се виждаше двойната врата, която бях видял в гостната.

Прекрачих ниската ограда и отидох до вратата. Беше заключена. Почуках, после се усмихнах и махнах към празната гостна. В случай че някой ме наблюдаваше. После посочих вратата, кимнах и сложих сака на земята. Извадих от него чук и длето и много внимателно започнах да изчуквам халчията от стъклото на едното крило. Стъклото до бравата. Това ми отне около половин час. Маджунът беше стар и много втвърден. Изкъртих го, прибрах чука и длетото, извадих от сака клещи с удължени накрайници и отвертка, за да измъкна малките V-образни клинове, които поддържаха стъклото под халчията. Извадих ги, без да ги окривявам и ги пуснах в сака. След това взех лейкопласт, отрязах едно дълго парче, залепих половината за свободния край на стъклото, другата използвах като дръжка и като си помагах внимателно с отвертката, свалих стъклото, без да го счупя. Подпрях го настрана, промуших ръката през отвора и успях да отключа вратата. Оставих вратата отворена, поставих стъклото обратно в рамката, заковах клиновете на местата им, извадих предварително приготвената халчия и обмазах стъклото. Когато свърших, всичко бе на мястото си — човек трябваше много внимателно да огледа стъклото, за да разбере какво се бе случило. След това прибрах инструментите си в сака, вдигнах го от земята, влязох в гостната затворих зад себе си вратата и я заключих.

Къщата беше подредена така, както си я спомнях. Съблякох шлифера си, метнах го на един стол и тръгнах да се поразходя наоколо, за да се уверя, че няма никой. Стъпвах предпазливо, ослушвах се, а пистолетът успокояващо тежеше в десния ми джоб. Бях се вмъквал може би в стотина домове, но всеки път изпитвах едно и също чувство — ужасяващото усещане за вмешателство. Несигурен, концентриран, заслушан в тихите звуци на къщата, които долавяш само когато нахълтваш в нея с взлом. И неизменното очакване да чуеш всеки момент високия писък на полицейските сирени. В къщата нямаше никой.

Върнах се в гостната и започнах да претърсвам. Не бързах, преглеждах всяка стая внимателно. Ако не искаш да оставиш следи, след като си тършувал, не трябва да бързаш. Аз обаче разполагах с много време и не исках никой да научи, че все още се интересувам от Ейми или от Ейприл. Това, което Тони Маркас не знаеше, не можеше да ми навреди.

Мястото изглеждаше страхотно — винени чаши и панери за хляб, медни готварски съдове, ирландски покривки и английски порцелан, шотландско уиски и готварски книги на Джулия Чайлд, гледжосани и изпечени глинени съдове, месингова поставка за чадъри, сребърни кофички за шампанско и кристални полилеи, дървена скара, наблъскана с френски вина и бани с теракота.

На втория етаж беше кабинетът, в който имаше едно бюро и голям черен кожен въртящ се стол, диктофон и електрическа пишеща машина IBM. Върху една масичка бе оставено черно кожено куфарче, на което бе изписано със златни букви името Мишел Пойтрас. Отворих го. Беше пълно с писма на бланкови формуляри с надпис: „Масачузетс, Министерство на образованието“. Писмата бяха пълни с неясни бръщолевения за глава 762 или наредба №9, програми за учениците, разпоредби за хората, заети в разработване на педагогически стратегии и още много вълнуващи неща. По-голяма част от писмата бяха адресирани до Пойтрас. В тях той бе титулуван „Изпълнителен координатор. Дирекция «Съвети и консултации за учениците»“. Почувствах се съвсем невзрачен. Бюрото му беше пълно със същия боклук, включително и изпитни листовки, някои от които бяха попълнени с различно по цвят мастило. Имаше някакви сметки и чекова книжка, която показваше наличност от 23000 долара. Не беше никак зле за държавен чиновник. Нито пък къщата. В средното чекмедже намерих ключодържател с няколко резервни ключа. Прибрах ги в джоба си.

Главната спалня бе тапицирана в розова коприна, кадифе и сатен, с огромно легло с балдахин. Останалата мебел беше в бяло и златисто. Приличаше ми на спалня в някой курорт от типа на „Рай на младоженците“. „Къща на брачната нощ“ — липсваше само ваната във форма на сърце. В долното чекмедже имаше комплект вибратори. Започнах да се притеснявам. Намерих и едно тесте със снимки на голата Ейми. Приличаше на участничка в конкурса за двойница на Брук Шийлдс. Високо напрежение!

Когато излязох от спалнята и тръгнах към третия етаж, изпитах нещо подобно на облекчение. Надявах се, че най-накрая ще намеря нещо по-интересно за вкуса на познавачите — комплект дърворезбарски инструменти или колекция от модели на влакове. Това, което видях, в първия момент ми се стори окуражаващо. Стаята приличаше на фотостудио. Разочарованието дойде бързо — оказа се, че това бе студио за правене и проявяване на порноснимки. Около час и половина газих из купища лъскави снимки, видеокасети, осеммилиметрови ленти. В стаята имаше всичко — видеокамера и касетофон, кинокамера и стар, поставен на триножник, фотоапарат „Ролифлекс“ за обикновени снимки и натрупани папки с готовия материал.

Човешката изобретателност има граници и порнографите бяха успели твърде рано да ги достигнат, но освен липсата на въображение в колекцията имаше и друга обединяваща тема. Всички действащи лица бяха млади — от гимназия или по-долните курсове, от двата пола, избрани, за да задоволят всички сексуални вкусове. „О, сладка, млада птичко!“, казах на глас. Опитвах се отново да изпитам смущение. В празната къща гласът ми прозвуча дрезгаво. Очевидно някои от снимките бяха направени тук. Някои — в балдахиненото легло на втория етаж. Някои — в гостната, където Ейми толкова изрядно ми бе сервирала бира върху поднос от орех. За други ми беше трудно да кажа. Прегледах всички снимки, за да видя дали Ейприл се бе снимала. Нямаше я. Наслуки взех няколко касети и филми — и там я нямаше. Трябваше ми цяла седмица да прегледам всичко останало.

Върнах всичко по местата, излязох и тръгнах надолу по стълбите. Повече нямаше какво да правя тук. Върнах се и проверих дали съм заключил двойната врата. После облякох шлифера си и излязох през входната врата, която щракна зад гърба ми. Отидох до „Сиърс“ и направих дубликати на ключовете. После се върнах в къщата на Пойтрас, отключих вратата с дубликатите, оставих обратно резервните ключове в чекмеджето и си отидох.

Когато излязох, вече се бе стъмнило. Бях прекарал в къщата около шест часа, но имах усещането, че съм стоял там цяла зима. Влязох в колата, включих двигателя и го оставих на празен ход, докато си подреждах мислите. В тъмната ноемврийска нощ в колата бе студено и когато двигателят загря, включих отоплението. Замислих се върху факта, че Пойтрас бе вложил много в порнобизнеса с малолетни, а в същото време работеше като „Изпълнителен координатор. Дирекция «Съвети и консултации за учениците»“. Замислих се и върху това, че той сигурно имаше и други източници на доходи, освен държавната заплата, за да си позволи такъв стил на живот. В Масачузетс това бе обикновена практика. Тук никой не разчиташе само на държавната заплата. Странични облаги — от плячкосване и грабеж — винаги са привличали най-умните и кадърните.