Робърт Б. Паркър
Обредът (5)

Глава 5

В телефонния указател на Бостън имаше 7 души с фамилия Гурвиц. Никой тях не се казваше Ейми. Обадих се на всички, но те не бяха дори чували за нея. В указателя на Смитфийлд имаше само едно име. Обадих се. Госпожа Гурвиц не знаеше нито къде живееше Ейми, нито какъв е телефонният й номер, нямаше вести от нея, след като тя бе избягала, а и не искаше да чува за нея.

— Трябва да се грижа за още три деца, господине — каза ми тя по телефона. — И колкото по-далеч е тя, толкова по-спокойна съм за тях. Сестра й завърши последния срок с грамота за висок успех.

— Някое от децата ви знае ли къде мога да я намеря?

— Не им трябва да знаят, а и на вас не ви трябва да ги замесвате в нейните истории.

— Да, госпожо. Благодаря, че ми отделихте толкова време.

Затворих. После позвъних на Сюзън в училище:

— Името Ейми Гурвиц да ти говори нещо?

— Да. Тя напусна миналата година.

— Разбрах, че е била приятелка на Ейприл.

— Напълно възможно. И двете бяха някак самотни, изгубени. Не знам.

— Някакви братя или сестри в гимназията?

— Като че ли сестра — Мередит.

— Говорих с майка й. Не знае къде живее Ейми и не иска да знае. Би ли могла да попиташ сестра й? Тя трябва да е доста умна. Завършила е срока с похвална грамота.

— Ще говоря с нея и ще ти позвъня. При мен ли ще останеш?

— Да. Знаеш номера, нали?

Тя затвори. Облегнах се на кухненската маса и погледнах през прозореца. В дъжда яворите изглеждаха черни и лигави, голите им клони лъщяха. Цветната леха беше покрита с прогизнали, сплъстени мъртви стебла. В къщата цареше такава застиналост, че чувах как функционират поддържащите живота й системи. Парното се включваше и изключваше циклично според показанията на термостата. Слабото раздвижване на въздуха от вентилационната система. Отнякъде се чуваше ритмично прищракване, може би на газомера. Бях се наслушал на тишина през целия си досегашен живот. С годините тя все по-малко ми се нравеше.

Един лабрадор с тяло, подобно на варел, душеше в задния двор на Сюзън, опашката му бе извита на дъга, докато той търсеше оставени от птиците трохи. Нямаше нищо, но лабрадорът не изглеждаше обезкуражен. Промъкна се през голите форзиции в съседния двор и продължи ритмично и бавно да върти опашка.

Телефонът иззвъня. Беше гласът на Сюзън.

— И тъй, Мередит Гурвиц не знае къде живее сестра й, но има някакъв телефонен номер, на който може да й се обажда. Имаш ли нещо за писане?

— Да.

— Добре. Пиши. — Сюзън ми издиктува номера. — Можеш ли да намериш адреса по номера?

— Забравяш с кого говориш.

— Оттеглям въпроса си — пошегува се тя.

— Преди да затворя, искам да те попитам нещо.

— Да?

— Прекарваш ли голяма част от работния ден, като си мислиш за моето голо тяло?

— Не.

— Ще се опитам да перифразирам въпроса си.

— Опитай се да намериш адреса — каза Сюзън и затвори. Вероятно се смути, че разкрих тайната й.

Прегледах указателя и набрах номера на телефонния отдел в правителствения център. Поисках да ме свържат с отговорника на моя район. Операторът попита:

— Бихте ли ми казали телефонния си номер, господине.

Казах й мистериозния номер.

— Ще ви свържа.

След малко се обади един женски глас:

— Госпожа Фойе. С какво мога да ви помогна?

— Има с какво. Обажда се господин хм-хм… — сложих ръка върху слушалката и смотолевих някакво име. — Вашите хора ми пускат някакви писма, които не са за мен. Какъв адрес са ви дали?

— Много съжалявам, господин Пойтрас. Какви са тези писма?

— Писма, които не искам да получавам. И смятам да се оплача, където трябва. Какъв адрес, по дяволите, сте си записали?

— Улица Бийкън 360, господин Пойтрас.

— Добре, вярно — бях умилостивен. — А правилно ли сте записали името ми? П-О-Й-Т-Р-А-С?

— Да. Така сте записани и при нас — Мишел Робърт Пойтрас.

— Тогава защо ми изпращате онзи боклук?

— Господине, бихте ли ми казали какви точно писма…

— А-а… да, вижте какво, госпожа Фойе, нали? Ще направим следното. Ще ги опаковам и ще ви ги изпратя. Вие сте в правителствения център, нали?

— Да. Площад Болдуин 6.

— Добре. Ще ви ги изпратя и сами ще видите.

— Бихте ли…

Затворих телефона. Мишел Пойтрас, ул. Бийкън 360. Можех да помоля Каталдо да намери адреса, или Франк Белсън от бостънската полиция, но винаги е по-добре да знаеш, че все още можеш да се справяш сам при нужда. Беше далеч по-добре, отколкото да заплашваш седемнадесетгодишни. Госпожа Телефон бе достоен противник.

Предполагах, че ул. Бийкън 360 бе близо до Феърфийлд и Глочестър. Кварталът на собствениците: орехов фурнир, улично осветление, частни градини, частни паркинги, запалени камини, кулинарни деликатеси. Ейми бе взискателна към жизнения си стандарт и след като се бе преместила при Мишел Пойтрас.

Дъждът се усили, когато влязох в Бостън. Гюрукът на моето МГ беше стар и някои от зъбците му не бяха в ред. Водата се процеждаше благовидно през дупчиците и се стичаше приятелски по вратата. Мога да се опитам да спася и Ейми Гурвиц, и без това ми е в квартала. Двете с Ейприл биха могли след това да се кандидатират за похвална грамота. Не помня някога да съм получавал такова нещо. Вероятно за това ми тече покривът.