Робърт Б. Паркър
Обредът (25)

Глава 25

Дойдоха двама полицаи и един човек от службата за кучета. Единият от полицаите беше Каталдо. Откараха кучето и другият полицай отиде да съобщи на стопаните му. Сюзън каза на Каталдо, че не знае защо е било убито кучето.

Каталдо ме погледна.

— И ти също не знаеш, нали?

— Да.

— Странни неща правят хората, без каквато и да е причина. Кучето дори не е твое, Сюзън.

— Знам, Лони. Знам. Нещастното животно. Може да са били крадци и да са го убили, защото са си мислели, че то ще ги издаде.

— Затова са го завели в кухнята и са го застреляли, така ли?

Сюзън сви рамене.

— Трябва да отида на работа. Би ли я наглеждал? — помолих Каталдо.

Той кимна:

— Ще я закарам до училище и ще я върна, когато свърши.

— А след това?

— Ще се навъртам наоколо. В случай че крадците се върнат.

— Как ще уредим заплащането? Поне докато успея да се срещна с някои хора.

Каталдо поклати глава.

— Познавам Сюзън отдавна. Както и повечето от съседите тук. Няма нужда да ни се плаща.

— Напълно те разбирам.

— По този въпрос ще си замълча — каза Сюзън и те се качиха в полицейската кола.

Седях в кухнята и гледах кървавото петно на килима. След това позвъних на Хенри Цимоли.

— Кажи на Хоук, че се нуждая от него. След половин час съм при вас и искам той да е там възможно най-бързо.

— Ще му предам — каза Хенри.

Затворих телефона и тръгнах към колата си. Когато стигнах до спортния клуб „Харбър“, Хенри ме чакаше в офиса си заедно с Хоук. Пиеха кафе. Хенри бе облечен в бяла тениска и тъмносин клин с ципове на глезените. На тениската имаше надпис със сини букви: „Мениджър“. Хоук носеше маратонки „Пума“ в сиво и черно, бели дънки и бял вълнен пуловер с остро деколте, без риза отдолу.

— Кафе? — попита Хенри.

Той беше не много висок. В миналото се бе боксирал успешно в леките категории, а сега беше собственик на спортния клуб „Харбър“ и тренираше два пъти на ден. Приличаше на кукла — супермен. Той ми подаде голяма бяла порцеланова чаша с кафе. Хоук се бе изтегнал в един от фотьойлите за гости с крака върху бюрото и с две ръце държеше чашата си.

— Някой е застрелял едно куче и го е оставил в кухнята на Сюзън — казах аз.

— Тя добре ли е?

— Да. Предполагам, че зад тази работа стои Тони Маркас.

Хоук кимна. Отпи от чашата си, остави я върху бюрото, свали крака и скочи прав.

— Да се захващаме за работа.

— Знаеш ли къде да го намериш?

— Да, има едно ресторантче в Южния квартал — „Бъдис Фокс“, на Кларъндън и Тремонт.

— Имате ли нужда от трети човек? — попита Хенри.

— Не. Ако с нас се случи нещо лошо, обади се на Куърк и се погрижи за Сюзън.

Хенри кимна. Хоук отвори едно чекмедже на бюрото и извади кобур с „Магнум“ 357. Закопча го под мишница и отгоре облече бежово яке с цип. И ние тръгнахме.

„Бъдис Фокс“ се намираше срещу центъра за изкуства. Хоук маркира черния си ягуар пред ресторанта и ние излязохме. Той отвори багажника и извади 12 калиброва пушка с пневматично нагнетяване. Затвори багажника и каза:

— Ресторантът е дълъг, не по-широк от фасадата. Сепарета от двете страни. Бар в дъното. Наляво от бара има малък коридор. Надясно са тоалетните, в дъното — кухнята, отляво — вратата на офиса му.

Хоук небрежно бе облегнал пушката на рамото си, с вдигнат предпазител, сякаш бяхме тръгнали да обстрелваме яребици по каналите.

— Непрекъснато стои тук, грижи се за бизнеса си. Закусва тук всяка сутрин. Отива си, след като е вечерял.

— Винаги ли е сам?

— Не.

На витрината имаше надпис: „Сервираме закуска“. Извадих пистолета си. Влязохме. Всичко вътре изглеждаше старо, като че ли съвсем преднамерено. Вътре закусваха четири — пет човека, един висок негър с къс врат и сплескан нос лъскаше чашите зад бара. Забеляза ни, когато бяхме стигнали до средата на ресторанта, след десет стъпки видя и пушката. Погледна вратата в дъното на бара, остави чашата, която лъскаше, и отпусна ръце. Вдигнах пистолета.

— Ако не виждам ръцете ти, стрелям. — Барманът замръзна. — Сложи ги върху бара!

И двете му ръце се появиха отгоре. Посетителите започнаха да разбират, че става нещо нередно. Шумът от разговорите и тракането на приборите стихна. Без да премества пушката, Хоук пристъпи зад бара и като тласна напред приклада, сякаш набиваше клин, удари мъжа по челото. Тъпият звук отекна във внезапно замлъкналия ресторант. Барманът се свлече безшумно. Заобиколих бара и тръгнах по коридора. Хоук ме следваше. Някъде по средата ни видя една сервитьорка, която носеше поднос с хемендекс, пържени картофи и препечена филия.

— Обратно в кухнята, миличка, и кротувай! — казах й.

Тя погледна пистолета в ръката ми, после погледна Хоук и неговата пушка и отстъпи заднешком по коридора към кухнята.

Малко преди последната врата, отляво, имаше друга, с дъбова ламперия, без табелка. Хоук кимна. Натиснах бравата. Беше заключено. Отвътре се обади глас:

— Да. Кой е?

Хоук се раздвижи зад мен.

— Хоук — извика той, — отваряй.

Ключалката щракна, дръжката се завъртя и двамата с Хоук едновременно напънахме вратата с рамо. Тя зейна отворена, а човекът, който я бе отключил, залитна назад и се стовари в един стол. С ритник затворих вратата зад себе си. Хоук застана отляво на вратата, зареди един куршум и хвана пушката, като я насочи неподвижно хоризонтално. Наляво от него мъжът, който бе отворил вратата, се опитваше да се изправи на крака. От носа му шуртеше кръв. Друг мъж стоеше облегнат до стената — ръцете му отпуснати надолу и леко разтворени. Срещу мен на бюрото, седнал зад един поднос с остатъци от закуска, с натикана в яката салфетка, бе Тони Маркас. Той беше симпатичен мъж с прошарена къдрава коса и гъсти мустаци. Кожата му бе матова, по-светла отколкото на Хоук. Вратът и брадичката му бяха ясно очертани. Костюмът, който се виждаше под салфетката, сигурно струваше около 1000 долара и бе правен по поръчка. Ноктите му лъщяха.

Той спокойно ни изгледа. После поклати глава:

— Хоук — тъжно попита той, — ти минаваш на негова страна? Срещу братята си? — отново поклати глава. Хоук си подсвиркваше тихичко през зъби — Янки Дудъл, джаз кавър.

— На пода! — казах на двамата телохранители. — По корем! — Двамата легнаха. — Ръце зад тила! Така. Ако някой от вас мръдне, и двамата сте мъртви.

Прибрах пистолета си и казах на Маркас:

— Застани пред бюрото.

Маркас махна салфетката, избърса устата и мустаците си, пусна салфетката върху подноса и се изправи. На лицето му бе изписана мека тъга.

— Това е много лошо. Това е твърде лошо.

Заобиколих бюрото, с лявата си ръка го ударих в стомаха, а с дясната — по брадичката. Залитна върху бюрото и се сви, но не падна. Ударих го отново и този път той падна. Залитна наляво и се свлече на една страна. Двамата телохранители не помръдваха. Хоук продължаваше да си подсвирква. Хванах с две ръце реверите на Маркас, вдигнах го, сложих го да седне върху бюрото и го придържах изправен. Кръв се стичаше по брадичката му.

— Ако не те чуя да обещаеш, че вече никога никой няма да се доближава до Сюзън Силвърман, след десет секунди ще си мъртъв.

Кръвта продължаваше да тече, вероятно от прорез вътре в устата му, и съсипваше скъпата му риза и вратовръзка.

— Не знам за кого ми говориш.

Отново го ударих по лицето, като с лявата си ръка го придържах за реверите.

— Изпратил си някой да я подплаши. Нея или мен, или и двама ни, защото съм започнал да ровя под някой от твоите камъни.

— Тоя човек е луд, Хоук! — Маркас трудно успя да каже „луд“, защото долната му устна бе започнала да подпухва.

— И така да е, Тони, не виждам това с какво може да ти помогне.

Маркас се обърна към мен:

— Какво искаш?

Пуснах го и отстъпих назад. Маркас хвърли бърз поглед към вратата. Знаех, че очаква помощ.

— Ако през тази врата влезе някой, ще те убия, така че не се надявай твърде много.

— И какво от това? Аз ще умра. Ти ще умреш. Хоук ще умре. Все ми е тая. Ако се страхувах от смъртта, нямаше да натрупам пари.

— Добрал съм се до нещо, което ти не искаш да знам. Какво е то?

Маркас поклати глава:

— Опитай още един юмрук. Поне ще си имаш занимание, докато те очистят.

— На теб не ти пука. На мен също не ми пука. На Хоук също. Е, добре! Да престанем да се правим на безстрашни и да поговорим като разумни хора.

На вратата се почука леко. Извадих пистолета си и допрях дулото му до врата на Маркас. Той не трепна. Някой отвън попита: — Тони?

Кимнах. Маркас каза:

— Да, Бъстър?

— Отвън е спряла една полицейска кола, Тони.

— Върни се на бара, Бъстър, и продължавай да си лъскаш чашите.

Кръвта се стичаше по брадичката му. Маркас не се помръдна да я избърше.

— Какво си намислил? — попита ме Маркас.

Прибрах пистолета и отговорих:

— Организацията ти е доста добра: проститутки, наркотици, салони за хероин, изнудване, контрабанда на алкохол, пропуснах ли нещо?

— Защита — допълни Маркас. — Някой и друг счупен крак, някой труп.

— Страшно забавно. Не искам да преча на бизнеса ти. Ако не си ти, друг ще е. Правя, каквото мога, не каквото трябва.

Маркас кимна.

— Това, което искам — продължих, — е Мишел Пойтрас и едно момиче — Ейприл Кайл.

Маркас сви рамене:

— Какво толкова си се загрижил за нея?

Маркас направи един неопределен жест.

— Да кажем, че не искаш да се разбере за връзката ти с Пойтрас. Имаш добър запас от малолетни бели курви от покрайнините, а те вървят най-добре. Стока с големи цифри на етикетите, както би казал. Разбираш, че съм по следите на една от вербуваните от Пойтрас курви и решаваш, че ще е по-лесно да ме подплашиш, вместо да рискуваш да пресъхне извора.

— Да кажем, че е така. По-нататък?

— Само че не е лесно да бъда подплашен. И няма да стане по-лесно. Може да намериш достатъчно биячи в крайна сметка, но няма да ти е лесно. Ще си имате работа с мен, ще си имате работа и с Хоук.

— Не съм сигурен, че ще му стигнат хората — загрижено отбеляза Хоук.

— Ако успееш да ме премахнеш, мен или и двама ни, тогава ще се намерят ченгета, които ще вземат цялата тази история много присърце, ще поразтърсят сводниците ти, ще се поразровят из книжата ти, ще започнат да те привикват всяка седмица на рутинен разпит. Тогава случайно можеш да паднеш по стълбите. Правиш голяма грешка, като се опитваш да ме подплашиш. Само повече неприятности за теб.

— Да предлагаш нещо по-добро? — каза Маркас.

— Обзалагам се, че има нещо предвид — измърмори Хоук.

— Вземам Пойтрас и момичето и те оставям на мира. Не мога да го оставя да действа.

— Една курва в повече или по-малко, не ме е грижа.

— Знаеш ли, че Пойтрас прави и порноснимки на деца — момчета и момичета?

Маркас се намръщи:

— И на момчета ли?

— Да.

— Нямам нищо общо с това.

— Вземам Пойтрас и ти си вън.

— А ако това не ми се харесва?

— Така или иначе ще го направя. Ако не се съгласиш, ще пострадат много хора и бизнесът ти отива по дяволите — обясних на Маркас.

— Да разбирам ли, че говори и от твое име, Хоук?

— Да.

— Оставаш с него до края?

— Да.

— Той би ли направил същото за негърската ти мутра?

— Послушай го, Тони. Него може да не го познаваш, но мен ме познаваш. Ще му видите сметката също толкова трудно, колкото и на мен. Той е също толкова опасен. Направи к’вото ти казва или ще ти съсипе живота.

— Не можеш да ме принудиш да правя неща, които не искам. Нито с оръжие, нито с юмруци, с нищо. Не съм от хората, които могат да бъдат принуждавани.

— Сделката е разумна — казах аз.

— Когато сключвам сделка, държа на думата си. Хоук може да ти каже. Правиш сделка с мен и съм бетон. Разбираш, нали? Никакви грешки, никакво измъкване. Като обещая, че ще направя нещо, правя го.

Погледнах Хоук. Той кимна.

— Вземам Пойтрас и момичето, с което той живее. Ти оставаш вън, а Пойтрас си затваря устата, защото знае какво ще му се случи, ако пропее.

Маркас кимна.

— И ако някой се доближи до Сюзън Силвърман, ще го убия. Теб също.

Маркас раздвижи подпухналата си устна. Помислих, че се опитва да се усмихне:

— Знаех си, че ще се върнем на думата.

— Затова той също говори и от мое име — каза Хоук.

Маркас кимна. Погледна проснатите на пода телохранители.

— Лесно се справихте с Бъстър. И с тези двамата палячовци — промърмори почти на себе си.

Взе салфетката от бюрото си и внимателно започна да попива кръвта от брадичката си.

— Не съм сигурен, че щяхте да се измъкнете без ченгетата отвън.

Спря да изтрива кръвта и притисна салфетката до устата си.

— Да нямаш случайно някое ченге в джоба си? — салфетката правеше гласа му неясен.

Двамата с Хоук мълчахме. Като притискаше все още салфетката до устата си, Маркас завъртя глава и се опита да разхлаби вратните си мускули. После ме погледна и махна салфетката от устата си — тя беше кървава и мокра.

— Добре. Ти се оправяш с Пойтрас да си мълчи, за каквото трябва. Ако той си отвори устата, ти носиш последствията.

— Добре — казах аз, — на чисто ли сме?

— Почти — каза той и ме удари с опакото на ръката си. Фрасна ме с цялата си тежест, загуби равновесие и падна от бюрото. Добър удар. Трябваше бързо да пристъпя назад, за да не падна.

— Вече сме на чисто. Приятен ден, умнико. На теб и на госпожата.

Ушите ми пищяха:

— Добър удар. Никак не е зле за един сводник.