Робърт Б. Паркър
Обредът (6)

Глава 6

Трудно могат да се намерят по-красиви градски квартали от Бай бей. Бостън. Дългите редици от тухлени градски къщи с характерни контури на покрива и черни метални огради бяха чинно подравнени от двете страни на идеално правите, успоредни на реката улици от Комън до площад Кенмор. Фасади от кафяв камък, гранит, по-рядко мрамор. Но оставаше впечатлението, че тези три, четири или пететажни, долепени една до друга къщи, бяха строени предимно от червени тухли, потъмнели от времето и глазирани от студения ноемврийски дъжд. В малките предни дворове растяха миниатюрни дървета и храсти, имаше оформени цветни лехи. Сега те изглеждаха мрачни и мокри, но през лятото лудуваха в ярки цветове. Въпреки студения, мокър дъжд и падащата тъмнина тук пак беше приятно. Почти всички кучешки изпражнения бяха изхвърлени в канавките.

Номер триста осемдесет и три се намираше на пресечката след улица Феърфийлд, след завоя вляво — къща с ниска ограда от ковано желязо и кована врата. Едно дърво, вероятно магнолия, стоеше в двора като тъмен силует и чакаше пролетта. Три гранитни стъпала водеха до вратата. Зад двойната остъклена врата се виждаше малко, покрито с плочи антре с бяла дървена врата с релефна ламперия. Позвъних.

От покрива, три етажа по-горе, капеше вода. Вътрешната врата се отвори и една жена ме погледна през стъклото на входната врата. Беше облечена в дълга до глезените черна рокля, гарнирана с кожа на маншетите и яката. Косата й бе по-жълта и от лимон, нейните грижливо подредени гъсти къдрици скриваха малкото й лице. Ноктите й бяха лакирани в червено, очите й — силно гримирани, устните й лъщяха алени. На всеки пръст на двете си ръце носеше големи пръстени. Пренебрегнатите палци ми изглеждаха разсъблечени. Когато слизаше към мен, цепката на роклята й се разтвори и откри черни ботуши с много високи остри токове. Тя отвори една от остъклените врати.

— Моля?

Лицето й бе изумително. Останалата част от нея бе толкова крещяща, че не можеше да забележиш лицето й, преди нервите ти да са се успокоили от шока. Отблизо то беше лице на шестнадесетгодишно момиче. Зад сенките и спиралата, зад червилото и ружа, зад останалите непознати за мен цапала се криеше лицето на едно едва навлязло в шестнадесетата си година момиче. Тя се усмихна въпросително, когато ми заговори, и аз забелязах, че предните й зъби бяха леко раздалечени.

— Казвам се Спенсър. Търся Ейми Гурвиц.

— Защо искате да я видите? — попита момичето.

Гласът й отговаряше на лицето. Глас, който можеше да вика „йе! йе!“ и „давай!“. Глас, който можеше да се пали по рокгрупи. Тя говореше внимателно и бавно, сякаш с трудност измисляше това, което казваше.

— Защото нейната приятелка Ейприл Кайл има сериозни неприятности и аз се опитвам да я намеря, за да й помогна.

— О!

Дъждовните капки се стичаха по покрива и пльосваха в локвата, образувала се в пръстта между гранитните стъпала и основата на къщата. Момичето захапа долната си устна, изтегли брадичката си напред, така че устната й леко се отърка о горните й зъби. После я захапа отново.

Накрая, след като направи това пет или шест пъти, тя каза:

— Заповядайте, влезте.

— Благодаря — отговорих и ние влязохме в къщата.

В антрето отляво имаше стълби. Отдясно до стълбите — друга врата. Голям маслен пейзаж с романтични планини висеше вдясно до вратата. Единственият друг предмет в антрето беше една месингова поставка за чадъри, в която имаше пет чадъра. Изглежда, никой никога не ги бе използвал. Те бяха за показ. Както кърпичката в горния джоб.

Минахме край стълбите и излязохме през вратата в дъното на антрето. После още три стъпала до гостната. Големи двойни врати в другия край на стаята извеждаха във вътрешния заграден двор. Отдясно имаше голяма, облицована с мрамор камина, а над нея — друга картина с подобната мораво романтична планинска величавост. В левия ъгъл на стаята, до стълбата се намираше барът, а между бара и двойната врата стояха няколко бежови кресла и едно голямо бежово канапе. Стените бяха бежови, килимът беше бежов. Дървенията беше орехова.

— Моля, седнете — тя внимателно посочи канапето.

— Благодаря — седнах на дивана.

— Ще пиете ли нещо?

Беше ли законно дете да сервира на възрастен бира с негово съгласие, когато са сами в собствения й дом? Може би Комисията за спиртните напитки подслушваше къщата? Имаше само един начин да разбера:

— Една бира, но само ако ми правите компания.

Ако беше агент, вербуван от КСН, можех да предявя иск за преднамерено подвеждане.

— Разбира се — каза тя. — Извинете.

Отиде до бара и се наведе. Чух, че се отваря врата. Когато се изправи, тя държеше бутилка „Молсън Голдън Ейл“. Намери отварачка, отвори я, извади бирена чаша, започна бавно да налива бирата, като се опитваше да изпразни бутилката, без да прелее пяната. Когато напълни чашата до ръба, тя прибра празната бутилка, сложи чашата върху малък поднос от орехово дърво и ми я донесе. Извади от едно чекмедже подложка, сложи я пред мен и внимателно постави чашата върху нея. Усмихна се отново, отнесе подноса на бара и го прибра. После се върна, седна в креслото срещу мен и кръстоса крака, приглаждайки полата по бедрата си.

— Аз съм Ейми Гурвиц — каза тя.

Вдигнах много внимателно чашата си, за да не я разлея, и отпих. Не посмях да я пресуша — можеше да й хрумне, че трябва да ми налее още една, а това щеше да провали целия ми следобед.

— Знаете ли къде е Ейприл Кайл — опитах се да продължа разговора.

Тя леко се намръщи — знак, че се опитва да мисли.

— Може ли да попитам защо искате да знаете?

Ръцете й лежаха неподвижни, сключени в скута й. Тя бе навела деликатно глава, създаваше впечатление, че ме гледа изпод клепките си. Елегантно.

— Родителите й мислят, че проституира и се тревожат за нея.

— Вие сте ченге… полицай?

— По-скоро частен детектив.

Тя повдигна вежди и се усмихна:

— О, колко интересно!

Кимнах и отпих още малко бира. Тя ми се усмихна.

— Мислите ли си? — опитах се да й напомня за себе си.

— Извинете?

— Мислите ли по въпроса, който ви зададох.

— А-а… не.

— Може ли да ме свържете с Ейприл? Знаете ли къде се намира?

Тя се усмихна отново, върхът на любезността:

— Не, ужасно съжалявам. Не знам къде е Ейприл.

Не долових нотка на искреност в гласа й. Нито пък на неискреност. Никакви нотки. Тя приличаше на дете, което играе някаква роля. Ролята на възрастен. Предложи ми цигара с филтър от една кутия върху масичката за кафе.

— Не, благодаря.

— Имате ли нещо против, ако аз запаля? — попита тя.

— Не.

Запали си цигарата с голяма сребърна запалка.

— Не може ли да предположите къде бих могъл да я намеря? — продължих разговора.

Ейми внимателно държеше цигарата между върха на показалеца и средния си пръст. Тя всмукна и издиша дима встрани от мен.

— За бога, наистина не знам. Не съм я виждала, откакто напуснах Смитфийлд.

Кимнах.

— Мислите ли, че е възможно тя да проституира?

— Надявам се, не. Винаги ми е била много симпатична. Мисля, че никога не би направила такова нещо.

— Тук живеете заедно с Мишел Пойтрас?

Тя се усмихна и неопределено поклати глава. Това не значеше нито да, нито не — нещо средно, опит да се избегне отговора.

— Работите ли?

— Засега си стоя вкъщи.

Погледът й бе безизразен и празен. Усмивката — вежлива. Приличаше на кукла Барби.

— И кой плаща наема?

Отново поклати неопределено глава и дръпна от цигарата си.

— Какво работи Мишел?

— Трябва да приготвя вечерята му — тя погледна часовника си. — Боя се, че се налага да ме извините.

Тя се изправи. Пъдеше ме една шестнадесетгодишна хлапачка. Дали да й приложа известната хватка на Спенсър? Бих могъл дори да я посплаша с пистолета си.

— Естествено. Благодаря, че ми отделихте време за разговор. — Извадих визитната си картичка от джоба на ризата и й я дадох. — Ако се чуете с Ейприл, бихте ли ми позвънили?

Тя остави картичката на масата за кафе, величествено бавно се придвижи до вратата и я отвори. Усмихна се. Аз също. Излязох. Тя затвори зад мен. Вдигнах яката на шлифера си и отидох до колата. Продължаваше да ръми.