Робърт Б. Паркър
Обредът (23)

Глава 23

Ейприл влезе в стаята. Беше съблякла износеното яке и сега носеше дрехите, с които я бях видял последния път край тъмната гора на магистрала 95, само че сега те изглеждаха по-невзрачни. Тя погледна Сюзън и каза:

— Вие какво търсите тук?

— Дойдох да те видя — каза Сюзън.

— Няма да се върна вкъщи.

— Никой не иска да се връщаш. Исках само да се уверя, че си добре и че можеш сама да се издържаш.

— Глупости. Даскалски тъпотии. Да се издържам сама.

— Родителите ти искат да се върнеш.

— Как ли не!

— Наистина искат. Те наеха Спенсър, за да те намери. Това не ти ли говори нещо?

— А баща ми?

— Какво баща ти?

— И той ли иска да се върна?

— Мисля, че той още не знае какво иска. Една част от него сигурно иска да се върнеш, друга — не. За нещастие той дава израз на отрицателните си чувства.

— Той не иска да се върна.

— Баща ти е объркан. Боли го. Не може да обясни какво точно чувства.

— Много добре знам какво чувства. Мисли, че съм боклук. Мисли, че съм курва. Да върви на майната си, разбираш ли? Няма да се върна!

— А майка ти?

— Тя е ревла. Само му се умилква.

— Значи искаш да останеш тук?

— Да.

— Защо?

Ейприл сви рамене.

— А защо не? Хубаво място. Била съм в много по-гадни места.

— Това не е място за теб, Ейприл. Не те задължаваме да се върнеш вкъщи. Не мога да те принудя, а и да мога, няма да го направя. Но не тук.

— Защо не?

Докато говореше, Сюзън гледаше Пойтрас.

— Защото този мъж е абсолютна свиня.

Ейприл се изсмя — дрезгаво, кратко, безрадостно.

— И какво от това?

Ейми Гурвиц седеше мълчаливо върху една възглавница пред креслото близо до двойната врата. Коленете й бяха притиснати към пода, а ръцете й лежаха сключени в скута й. За нея това, което ставаше в стаята, бе филм, който тя гледаше като омагьосана.

Сюзън ме погледна. Беше в безизходица. Аз също.

— Можем насила да я вземем със себе си, Сюз, но какво ще я правим?

— Тя дойде тук, за да потърси помощ — намеси се Пойтрас. — Аз бях единственият, на който можеше да се довери. И затова дойде при мен. Ще отмина онази глупост, че съм бил свиня и ти казвам направо — тук тя може да остане, докогато поиска. Същото съм казал и на Ейми. А вие с вашите перверзни умове можете да си мислите каквото си искате. Но за бога, децата знаят на кого могат да разчитат. Защо ти и твоят кретен не се разкарате, преди да е станало по-лошо?

— „Кретен“ с меден ли се римува? Или може би „критен“ и се римува с китен?

Сюзън гледаше Пойтрас. Пойтрас също бе приковал поглед в нея. После той извърна очи. Една точка в повече за Сюзън. Тя водеше по точки, той — с това, че Ейприл оставаше при него. Беше ли време да разиграя порнокоза? Не мислех, че Ейприл ще се трогне. Вероятно би се възхитила на естетическите му вкусове. Можехме да го съсипем, но какво тогава щяха да нравят Ейми и Ейприл? Може би Ейприл щеше да се върне при Ред и да вземе Ейми със себе си? Знаех, че няма да се върнат вкъщи. Бях уверен, че е по-добре да са с Пойтрас, отколкото с Ред.

— Това не е краят, Мишел. Няма да оставя тази работа така. Не мога. Не мога да ти позволя да имаш достъп до децата.

— Сюз — направих жест, с който исках да й покажа, че времето е изтекло — поставих лявата ръка хоризонтално върху дясната, която държах вертикално. — Време е да тръгваме. Казах на Ейприл, че няма да я принуждаваме да върши каквото и да било, и държа на думата си.

Сюзън отвори уста, после я затвори, погледна ме, обърна се и излезе. Станах, усмихнах се на Ейприл и Ейми и тръгнах към вратата.

— Благодаря — казах на Пойтрас, — но няма нужда да ни изпращате. Радвам се, че те видях отново, Ейприл. Ейми. Мишел, по някое време мога да се отбия и отново да ти помогна да седнеш по задник.

После последвах Сюзън. Вървяхме по Бийкън, Сюзън кипеше от гняв.

— Как можахме да му позволим да я задържи? Да им позволим? Как можахме!

— Сюз, нима искаш да попречим на една обещаваща филмова звезда?

— По дяволите, това не е никак смешно!