Робърт Б. Паркър
Обредът (13)

Глава 13

Продължих да работя по случая в неделя следобед. В четири часа двамата с Хоук седяхме зад бара на „Дж. Дж. Донован“ в Норт Маркет.

— Ако искаш, мога да дойда с теб и да те пазя от изненади — предложи Хоук. Той пиеше бяло вино, аз — бира.

— Този път ще рискувам сам. Искам да провериш нещата от другия край.

— Имаш предвид Тони Маркас?

— Да.

— Това е върхът на края.

— Прав си. Започни оттам, а аз ще се ровя тук, на дъното. Ако успея да намеря следа и да тръгна нагоре, а ти — надолу, може би ще се срещнем някъде по средата и ще научим нещо.

— Претенции към методите ми на работа? — Хоук отпи от виното.

— Никакви. Ти познаваш Маркас. Познаваш хората около него. Разбери какво точно става. Единственото, което искам, е момичето.

Хоук кимна. Отпи още малко вино.

— Връщаш се обратно в зоната, за да поогледаш отново?

Кимнах. Бирата ми бе свършила. Барманът ми наля още една.

Хоук ме гледаше:

— Познаваш Маркас, нали?

— Да.

— Знаеш, че ако е намислил нещо, трудно ще го спрем.

— Да.

— Струва ми се, че ще ни чакат доста неприятности. На мен ми е все едно. Ти сигурен ли си, че си подготвен?

— Какво те безпокои, Хоук?

— Нещата ми се струват много странни. От петък насам успях да разпитам наоколо — няколко сводника, проститутки, познати. Всеки си затваря устата. Никой нищо не знае. Всеки променя темата. Всеки става страхотно предпазлив, когато чуе, че някакво шестнадесетгодишно момиче трябва да бъде върнато на майчето си.

— Виж какво можеш да разбереш от Маркас. Опитай се да го накараш да побеснее.

Хоук показа своята допотопна усмивка и излезе. Платих сметката и тръгнах към зоната.

Тя гъмжеше от живот и в късната неделна вечер светеше като запалено гнило дърво. Някой беше казал нещо подобно за английския кралски двор. Ралей? Не можех да си спомня. Тръгнах по Уошингтън в посока към южния квартал и се оглеждах за една млада бяла проститутка. Видях няколко, но нито една от тях не беше Ейприл. Близо до улица Стюард бе паркиран един бял ягуар, вероятно колата на Тръмс. Усещах тежестта на пистолета в кобура до бедрото ми. Приятна тежест. Успокояваща. Ягуарът се отдели от тротоара и изчезна в уличното движение. Мернах черната курва с подобния на сърп белег над окото, която бях видял с Тръмс през първата ми нощ в зоната. Стоеше пред един бар, чиито прозорци бяха облепени с надписи: „Чисто голи момичета“. Беше облечена в бяла рокля с пухкава яка от изкуствена кожа. Тя заговори минаващия край нея мъж. Той поклати глава и ускори крачките си. Застанах до нея и я попитах:

— Колко вземаш за една нощ?

Тя ме погледна, отвори уста и после я затвори.

— Виждала съм те някъде.

— Да ме видиш, значи да се влюбиш в мен. Колко?

— Не става, господине. Стой по-далеч от мен.

— Две стотачки. Отиваме при мен.

— Тръмс ще ме пребие.

— Няма защо да му казваш. Живея на Комън. Ще прекараме един — два часа у нас, после те връщам обратно. Той не трябва да знае. Двеста.

Тя вдигна рамене.

— Защо не?

Взехме такси от Бойлстън. До апартамента ми можеше да се стигне пеша за пет-десет минути, но тя носеше деветсантиметрови токове и едва пристъпваше.

Когато влязохме у дома, тя се огледа в огледалото на антрето, за да се увери, че изглежда както трябва.

— Нещо за пиене?

— Джин и севън ъп — каза тя. Овладях една нервна тръпка.

— Нямам севън ъп. Какво ще кажеш за джинджър ейл?

— Става.

Отидох в кухнята да й приготвя коктейла. Когато се върнах, тя вече беше съблякла роклята си. Бельото й от изкуствена коприна беше доста оскъдно. Еротика от евтиния пазар.

— Предпочиташ ти да ме съблечеш или да продължавам сама?

— Просто искам да поговорим. Много съм самотен.

Тя вдигна рамене.

— Така или иначе си получавам парите. Ще ми дадеш двете стотачки, нали?

Дадох й джина, оставих бутилката с „Ролинг рок“ върху масичката за кафе извадих портфейла си и измъкнах две по сто. Оставаха ми пет долара, но не й позволих да ги види. Подадох й парите. Тя ги взе, сгъна ги и ги скри в бикините си. После седна на кушетката, вдигна крака на масичката, облегна се на канапето и изпи една трета от джина си.

— Говори. Разкажи ми за живота си.

Тялото й бе насинено.

— Опитвам се да намеря едно момиче, Ейприл Кайл.

Тя отпи още. Погледът й бе празен.

— Хубаво.

— Парите си струват.

— А-ха.

— Какво пречи, ако я намеря? Кого го е еня? Защо не ми помогнеш?

Беше си изпила джина. Станах и й направих друг. Когато се върнах, тя разглеждаше снимката на Сюзън върху библиотеката.

— Тази твоята ли е? — посочи с брадичка към снимката.

— Да.

— Женени ли сте?

— Не, не сме.

— Затова ли искаш само да си говорим?

— Това е една от причините.

— Какво още, не ти действам ли?

— Не, дори доста ме разсейваш с поразголения си задник, но в момента работя и трябва да се съсредоточа.

— А държиш да си платиш, така ли?

— Почти.

— Откъде познаваш тип като Хоук?

— Залагахме на едни и същи карти преди доста време.

— Не можеш безнаказано да се забъркваш в такива истории.

— Откъде знаеш, че го познавам?

Тя отпи една глътка:

— Така разправят. Разправят, че си бил с него.

— Тръмс ли те насини така?

— А-ха.

Тя изпи коктейла и ми подаде чашата си.

— Лесно спечелени две стотачки, скъпи.

Донесох върху един поднос бутилката джин, джинджър ейл и лед и ги оставих върху масата. Приготвих й нова чаша.

Тя се усмихна, пи, усмихна се отново и поклати глава.

— Как се казваш?

— Велма. Велма Фонтейн.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Ланс Картей.

Тя леко присви очи:

— Казваш се Спенсър.

— Може и така да е.

— Опитваш се да ме премяташ, а?

— Само малко, Велма. Просто лош навик. Свикнал съм да премятам почти всеки.

Пи още малко джин и ейл. Хареса й. Мислех си, че тази смес може да задуши и пор, но всъщност никога не съм се оправял с джина.

— Сега се опитваш да премяташ не когото трябва — каза Велма.

— Кого например?

Тя се усмихна отново. И отново поклати глава. Мнението ми за Тръмс се повиши от това, че бе успял да я върже.

— Знаеш ли къде е момичето?

— Може би.

Още една глътка от „Ролинг рок“.

— Не ми ли вярваш? — попита Велма.

Чашата й бе празна. Тя се наведе и си приготви още едно.

Свих рамене.

— Не е там, където можеш да я намериш.

Не казах нищо. Сюзън ми бе споменала, че това е най-хитрата ми уловка в разговорите. Велма си пиеше питието — джин, едно кубче лед и малко джинджър ейл.

— Не се е държала както трябва.

Кимнах.

— Глупава малка патка. Беше й добре, заработваше си парите. После се появи ти, започна да ровиш и малката загази.

— Още джин?

— Бяха я настанили в приятна къща, хубава работа на повикване, никакви улици и тя пак не можа да се справи. Тогава я пратиха при Ред.

Усмихнах й се леко, окуражаващо: „Да, да, скъпа, разкажи ми всичко“, добронамерено.

— Няма да я намериш.

— Вероятно не — казах. Тъжно. Сломено. Наранен и по детски беззащитен.

— Знаеш ли защо няма да я намериш?

— Не.

Велма се усмихна отново:

— Защото тя дори не е в Бостън. Имаш ли цигари?

Поклатих глава.

— Моите са в роклята. Ще ми ги донесеш ли, сладурче Ланс? Тя се изсмя, един задавен, гърлен смях като че ли бе сериозно настинала. Станах и намерих в джоба й пакет „Ноу“, ментолови, 100 мм и кибрит. Извадих цигара, запалих я и й я подадох. Такива можеш да пушиш само ако си пиян. Тя беше. И затова взе цигарата.

— Хей, Ланс, ти си копеле от класа, сладурче!

Все още усещах в устата си вкуса на цигарата. Как, по дяволите, съм могъл да ги пуша навремето? Бяха също толкова противни, както сместа от джин и джинджър ейл, която тя пиеше. Велма дръпна от цигарата, отпи една стабилна глътка и остави димът да се процежда през ноздрите й.

— Провидънс — каза тя.

— Провидънс?

Още веднъж дръпна от цигарата — дълго, дълбоко и краят на цигарата се разискри.

— Знаеш ли какво е овцеферма?

— Не.

Тя мълчеше. Пушеше. Пи още малко джин. Отново напълни чашата си и пак пи. Бе по-стара, отколкото си мислех. Бедрата й бяха почнали да трупат тлъстини и по ханша й се бяха образували бричове. Линията, в която бедрата й се съединяваха със задника, беше заличена. Стомахът й образуваше гънка, когато тя се излягаше върху кушетката.

— Овцефермата е за типове, които си падат по извратения секс. Ако си курва и вече не те бива, свършваш там.

— И Ейприл се намира в една овцеферма в Провидънс?

— Никога не съм казвала това.

— Знаеш ли къде в Провидънс има овцеферма?

— Никога не съм ходила там, никога никъде не съм ходила. Никога не съм излизала от Бостън. — Сълзи изпълниха очите й, преляха и се стекоха по лицето й. Гласът й стана по-плътен. — Никъде никога не съм била. Няма и да бъда. Тя се отпусна на дивана, разположила крака върху масата, блъсна чашата си, но не й обърна никакво внимание.

— Можеш ли да ми намериш адреса на овцефермата? — попитах я.

Тя не ми отговори. Плачеше, подсмърчаше и си мърмореше нещо, което не можех да разбера. Тя се излегна върху кушетката, затвори очи и спря да плаче. Подсмърчаше още минута-две и после притихна. После захърка. Станах, взех си още една бутилка бира от кухнята, седнах край нея на дивана и я наблюдавах, докато спи.

Събуди се след два часа — беше в отвратително настроение. Помогнах й да се облече и я настаних в едно такси. После се качих, за да допия бирата си и да размишлявам върху овцефермите.