Робърт Б. Паркър
Обредът (20)

Глава 20

Сутринта в Деня на благодарността двамата със Сюзън лежахме в леглото в нейната къща. Вън бе слънчево и, както ми се струваше, топло. Погледнах часовника върху нощното шкафче — 7:35. Пълна тишина. Стаята бе боядисана в бяло, с мебели от чам и потока от слънчева светлина я правеше почти ослепителна в нейната проста белота.

— Мислиш ли, че още е рано да отворим шампанското? — каза Сюзън.

— Можем да го смесим с портокалов сок и като оправдание да си мислим, че го пием заради витамините.

Сюзън хвана ръката ми под завивките и останахме легнали по гръб, мълчаливи сред чаршафите на цветя.

— Какво ли прави Хоук в Деня на благодарността?

— Нямам никаква представа. Вероятно яде фазан, изпържен в мед и му прислужва млада етиопка с цитра.

— Ти си много странен. Доверяваш на Хоук своя и моя живот. Очакваш той да рискува живота си за теб — знам, ти също би рискувал своя за него — и дори не знаеш какво прави в Деня на благодарността. Мислил ли си да го поканиш на обяд в някой ресторант?

— Хоук?

— Да, него.

— Да го поканя за Деня на благодарността?

— Разбира се. За него също има празници, нали?

— Сюз, човек не може просто така да покани Хоук на обяд за Деня на благодарността.

— Защо не?

— Ами, той е… — опитах се да измисля по-подходящо обяснение. Двамата с Хоук го знаехме, знаехме го, без да сме го казвали или мислили за него. — Знаеш, че художниците в средновековието са рисували в пейзажите си алегорично изображение на смъртта, за да напомнят, че тя винаги присъства и е във всеки от нас.

Тя кимна.

— Същото е, ако поканиш Хоук на обяд за Деня на благодарността. Той е фигурата от пейзажа — ще се чувства страшно неудобно. Той самият не би желал да го поканиш.

— Това ми се струва безсмислено.

— Не и за Хоук.

Сюзън мълчеше, държах ръката й в моята, телата ни бяха едно до друго. Тогава тя каза:

— Тук вече ми се губиш, цялата тази история с мъжкото приятелство. Като поредица от ритуали в религия, която вече не съществува, като закони на изчезнало от незапомнени времена кралство. Те не подлежат на съмнение или обяснение, тях просто ги има — както гравитацията или инерцията.

— Знам.

— Разбирам, че за теб това е източник на сила — тя се обърна анфас, главата й легна по-близко до моята възглавница, — но за него плащаш висока цена. Хоук също.

— Хоук по-висока.

— Заради мен ли?

— Да. Аз имам теб. Той няма никого.

— Той има теб.

— Двамата с него сме част от един студен свят. Ти не си. Ти си източник на топлина. Хоук няма такъв. Ти ме правиш по-различен от Хоук.

— Колко по-различен? — отблизо очите й изглеждаха огромни.

— Искам да обядвам единствено с теб в Деня на благодарността.

— Да. Ти и аз. Искаш ли да приготвим обяда?

Не споменах нищо за Мишел Пойтрас, Ейми Гурвиц или отдел „Образование“. Днес трябваше да бъдем само ние двамата — Сюзън и аз, всичко останало можеше да почака до утре.

Сюзън приготви кафето, а аз стъкнах огъня в кабинета. Изстискахме малко портокалов сок в една кана и пиехме от него, докато аз забърквах тестото за палачинки и изсипвах сместа в нагорещения тиган. Това тесто беше малко по-особено — замесено бе от бяло царевично брашно и само донякъде напомняше обикновеното палачинково тесто. Дали защото бяхме свикнали с тях, но двамата със Сюзън държахме на традицията и в празниците. Седнали в кабинета пред камината, ние закусвахме с палачинките, намазани с масло и кленов сироп и пиехме кафе.

— Пилигрими — обадих се аз.

— Говори само за себе си, Палачинко.

— Знаеш ли, че моминското име на Присила Алден е Мулин?

— Колкото и да ти се струва невероятно, не.

— Или че един тогавашен писател наричал Маелс Стандиш капитан Скарида?

— Както и ти самия. — Сюзън се усмихна с усмивката на паднал ангел — усмивката, с която Ева може би е съблазнила Адам.

— Колко бързо забравят хората.

Огънят ставаше все по-силен. Дървата подхранваха яростта си като взаимни врагове. Пристигнаха вестниците. Сюзън получаваше „Глоуб“ и „Херълд Америкън“. Прегледахме ги поотделно, Сюзън — много по-бързо от мен. На няколко пъти слагах дърва в огъня. Седяхме върху дивана, вдигнали крака върху стария моряшки сандък, който Сюзън ползваше за масичка, отпуснали рамене, изтегнали се върху възглавниците, а бедрата ни се докосваха в топла неподвижност.

Сюзън отиде да се изкъпе. Помолих я да остави топла вода и за мен. Тя ми каза въобще и да не се надявам на това. Започнах да чета спортните страници. Едва месец след Световната серия — и вече се говореше за бейзболна стачка. Бяха преразгледали десет договора. „Ред Сокс“ бяха решили да не играят срещи. Като че ли четях „Уолстрийт джърнал“. Дали ако бях играч, щях да се пазаря за 6 милиарда? Да, бих поискал толкова. Дали ми беше интересно? Не. Променил ли се е бейзболът? Да кажем, че не.

Сюзън се появи след половин час, облякла дънки, които бяха прилепнали по краката й като ципа на гроздово зърно, бяла риза с яка и каубойски ботуши. Миришеше на сапун и парфюм. Поех дъх.

— Чувствено, но не много далеч от невинността.

— Достатъчно далеч.

Отидох да се изкъпя, обръснах се и си облякох чисти дрехи. След като се върнах, отидохме в кухнята и започнахме да приготвяме празничния обяд. Сюзън бе пуснала Джони Хартман. Слънцето беше в зенита си и хвърляше отблясъци по плочките в кухнята. От готвенето прозорците бяха леко запотени, дневната светлина проникваше приглушена и това смекчаваше белотата на кухнята. По обяд Сюзън донесе една бутилка „Дом Периньон“ ’71, която изпихме, докато готвихме. В задния двор се появи лабрадорът с подобното на варел тяло и задраска по вратата, за да го пуснем в кухнята. Сюзън му даде вода и той пи продължително и шумно. След като свърши, я погледна с очакване, леко присвил уши, като размахваше опашката си, извита като дъга. Сюзън извади една кръгла бисквита за кучета от шкафа и му я даде.

— Една ти стига. Ти си на диета.

Кучето замъкна бисквитата в другия край на кухнята, лакомо я излапа и се изтегна доста шумно на пода. Беше легнало до задната врата, видимо доволно, протегнало към нас лапи с изваден език. Струва ми се, че заспиваше.

— На кого е това куче?

— На едни съседи от улицата.

Около два часа бяхме почти готови с празничния обяд и докато аз завършвах последните подробности, Сюзън отиде да подреди масата. В 2:30 седнахме да обядваме в трапезарията върху маса, покрита с бяла ленена покривка, розови ленени салфетки и шампанско, което се изстудяваше в сребърен съд. Сюзън бе извадила хубавия си сервиз от английски порцелан и сребърните прибори — сватбен подарък от бившата й свекърва. Високите чаши от шампанско във формата на лале бяха подарък от мен. Бях купил четири, но обикновено използвахме две — само за нас двамата. Някъде зад мен тихо пееше Сони Ролингс. Не се придържахме абсолютно към традицията.

Започнахме с топла супа от тиква, студени аспержи с майонеза върху листа от салата. После си разделихме по половин фазан със сос от малинов оцет и с шафранен пилаф, който Сюзън приготви от бял и див ориз и семена от пиния. За десерт имахме коктейл от вино с лимон и захар и сирене „Върмонт чедър“. Свършихме шампанското, занесохме кафето и една бутилка коняк „Гранд Марниер“ в кабинета и ги изпихме, седнали върху дивана, почти изпаднали в унес пред гаснещия огън и пуснатия телевизор, по който вървеше футболен мач. Сюзън мразеше футбол, затова изключихме звука на телевизора. Тя си беше взела три стари броя на „Нюйоркър“ и четеше някакъв психоанализ, или поне се правеше, че чете, докато аз гледах отборите на „Лайънс“ и „Пакърс“, или поне се преструвах, че ги гледам. С последно отчаяно усилие сложих дърва в огъня и отново се настаних на дивана. След петнадесет минути главата на Сюзън клюмна на рамото ми, устата й бе леко отворена и дъхът й се процеждаше от време на време като леко хъркане. След малко брадичката ми падна върху гърдите, а бузата ми допря косата на Сюзън.

Когато се събудихме, вън бе вече тъмно. Огънят едва блещукаше в камината. Новините безшумно вървяха по телевизията и Денят на благодарността бе към своя край. Показаха резултатите от срещите на щатските гимназиални и университетски отбори. Отделните репортажи, слети в една хипнотизираща последователност, ми напомняха на репетиция в малкото провинциално градче Масачузетс: подредени бели сгради, еднакви правоъгълни тухлени училища, момичета от подгряващите групи с вързани опашки и дълги бедра и родители, които гледаха децата си с гордост и удовлетворение.

— Чудесен ден — промърмори Сюзън.

— За някои.

— А защо не за повечето?

— Хубаво би било, ако бе така.