Робърт Б. Паркър
Обредът (7)

Глава 7

Не бях доволен от себе си. Бях научил толкова малко от Ейми Гурвиц, че се чувствах така, сякаш бях оглупял, докато разговарях с нея. Не защото подозирах, че ме лъже. Нещо в нея, в цялото й поведение, ми се губеше. Това ме тревожеше. В известен смисъл Ейми въплъщаваше представите на седемнадесетгодишните момичета за изискана жена. Като карикатура на богата матрона от Бак бей. Но това бе всичко. Тя не беше щастлива, не изпитваше удоволствие от играта. Не се перчеше. Не протестираше. Не флиртуваше. Тя живееше с някакъв тип, който бе достатъчно стар, за да събере пари за такава разкошна къща. Съвсем необичайно. Това не ми харесваше. Имах чувството, че на нея не й пука дали ми харесва или не.

Погледнах часовника си — минаваше 4. Бях гладен. Оставих колата, където я бях паркирал, отидох пеш до кафене „Вендом“ на площад Комънуелт и си поръчах един сандвич със сирене и три бири. Когато излязох бе 5:05. Дъждът продължаваше да вали, когато пресичах Комънуелт и Комън. В 5:25 бях в началото на улица Бойлстън, откъдето започваше ВОЕННАТА ЗОНА. Но това нищо не означаваше. Във ВОЕННАТА ЗОНА времето спираше. Тук човек можеше да гледа мръсен филм или пийпшоу в повечето часове на деня и нощта. Можеше да си купи порносписание, специализирано за всяка отделна част на тялото. Да си поръча пиене. Фелацио. Парче пица, всякакви сексиграчки за възрастни. Всичко за духа. Неоновите светлини, твърде големите електрически крушки и грубо реалистичните реклами, които предлагаха всичко това, а и много повече (Секс на живо! Голи момичета!), бяха лепнати върху фасадите на стари търговски сгради, които някога са изглеждали елегантни с червените си тухли и кафявия камък, толкова типични за Бостън. Над едноетажната бляскаща показност на ВОЕННАТА ЗОНА започваха вторите етажи с декоративни, сводести прозорци, покривите със сложни контури — стари сгради, които тук изглеждаха толкова нелепо, колкото монахиня в порнокино за мъже.

Тръгнах по Уошингтън с ръце в джобовете си и се опитвах да изглеждам като живеещ в Мелроуз мъж, чиято жена отсъства до четвъртък. Улиците във всички квартали на Бостън, с изключение на Бак бей, бяха тесни и с много завои. Отсечката от Уошингтън, която влизаше във ВОЕННАТА ЗОНА, не правеше изключение. Колите преминаваха край мен много бавно. Често в тях седяха млади мъже, които пиеха бира от бутилки, и жени, които крещяха през прозорците. Моряци в чуждестранни униформи, предизвикателно облечени жени, мъже в костюми от еластични материи и шлифери с колани и пагони, възрастен ориенталец, който пресичаше зоната на път за китайския квартал и като че ли не забелязваше заобикалящата го грубо пакетирана похот. Тук се довличаха алкохолици, разхождаха се и ученици, облечени в черни якета, на които бе написано в центъра на голяма жълта футболна топка отляво на гърдите: Норфолк Кънтри Клъб 80–81.

Носех снимката на Ейприл Кайл във вътрешния си джоб, въпреки че тя не ми бе нужна. Бях я разгледал внимателно. Знаех как изглежда. Или поне знаех как е изглеждала, когато се е снимала за дипломата си. Във ВОЕННАТА ЗОНА хората изглеждаха по-различно. Не помня да съм виждал тук кашмирен пуловер или официални обувки.

От един бар излязоха две момичета. Едната беше бяла, другата — черна. И двете имаха руси перуки. Бяха облечени във вечерни рокли с цепка и пайети. Бялата носеше отворени обувки с високи токове. Черната бе обула ботуши. И двете бяха облечени в прозрачни найлонови дъждобрани с прозрачни качулки, вдигнати над перуките им. Бялата пушеше марихуана. Усмихнах им се, когато ме доближиха:

— Здрасти, момичета. Как я карате?

Черната се обърна към приятелката си:

— Я, виж ти. Тоя, да не би да е ченге?

— А, не — отговори й бялата. — Зъболекар, може би от Кау Хампшър.

— Глупости. — В устата на черната това прозвуча като четирисрична фраза. Двете продължиха по пътя си. Налагаше се малко да поработя над себе си, докато наистина заприличам на човек от крайните квартали.

Във витрината на магазина до едно пийпшоу бяха наредени различни, направени от кожа неща. Не ми бе много ясно за какво точно се използваха, но изглежда служеха за връзване и поддържане на дисциплината. До мен двама късо подстригани мъже разглеждаха витрината, хванати за ръка. Единият носеше черно яке на мотоциклетист, другият — черно поло и пухено яке. И двамата бяха с бели кецове и тъмни чорапи. Този с коженото яке сръга приятелчето си и му прошепна нещо. Двамата се изкикотиха и продължиха по улицата.

От баровете и стриптийз заведенията бумтеше рок с хеви ритъм, лъсналите улици и измитите от дъжда витрини отразяваха многоцветните неонови надписи, някой настоятелно натискаше клаксон, между две коли повръщаше някакъв тим, а друг, облечен в дълъг син шлифер, го държеше през кръста, за да не полети напред. Във витрината на един магазин за възрастни се мъдреше колекция от списания с голи деца от двата пола — с гладки тела, невинни, нагримирани.

Хрумна ми нещо, за което преди не се бях сетил. Какво е нравил Хари Кайл във ВОЕННАТА ЗОНА, когато е видял дъщеря си? Може би е продавал застраховки? Или е бързал за ретроспекцията на филмите на Хари Риймс в „Писаната“? Никога не съм бил подвластен на магията на ВОЕННАТА ЗОНА. Бях привърженик на женската голота, но зоната предизвикваше у мен същото усещане за повдигане, както и първата цигара, издушена рано сутрин на гладен стомах. Бях ги отказал още през 1961, но все още ясно си спомням това усещане. Пакет „Камел“ в джобчето на ризата, първото дръпване с кафето след закуска, дните в Корея, когато в почивките запалвахме цигара, автоматичното потупване по джоба на излизане от къщи, за да се уверя, че не съм ги забравил, чувството на задоволство, че са у мен, като че ли носиш пълен с пари портфейл. А сега, когато излизах, потупвах бедрото си, за да проверя пистолета.

Близо до мен спря сребристосив буик „Електро“ и от него се измъкна една негърка с лилав костюм от панталони и туника. Буикът потегли и жената се скри от дъжда във входа на един безистен. Панталоните й бяха натикани във високи черни ботуши от шведска кожа. Беше без палто и трепереше от студ. От един паркиран до тротоара бял ягуар излезе среден на ръст негър с дълги ръце и се доближи до нея. Тя му подаде нещо, което той прибра в джоба си. Косата на жената бе боядисана сребриста. Зъбите й бяха издадени напред и цветът на червилото й имаше същия лилав оттенък, както и костюма й. Над лявото й око се виждаше малък сърповиден белег. Носът на мъжа бе сплескан и широк. Мустаците му бяха тънко подстригани, а високите скули му придаваха азиатски вид. Носеше бяла каубойска шапка с пауново перо и бяло кожено пардесю с вдигната яка и завързан колан, чиято голяма златна катарама се люлееше под възела. Обърнах се към жената:

— Извинете, търся едно момиче, може би ще ми помогнете да я намеря?

Черният се втренчи в мен. Жената го погледна.

— Нещо по-точно, приятелче? — попита той.

Извадих от джоба си снимката на Ейприл и им я показах.

— Това е момичето.

Мъжът огледа снимката на светлината, която идваше от безистена. После поклати глава.

— Не е от моите. Що се интересуваш? Ако си падаш по такива, аз знам откъде да ти намеря сладурани като твоята.

— Не, точно тя ми трябва.

— Ясно, не си клиент. — Мъжът се ухили. — Да не си ченге?

— А ти? — обърнах се към жената. Показах й снимката. — Виждала ли си я?

— Тя нищо не знае — намеси се мъжът. Не му обърнах внимание. Гледах жената. Тя повдигна рамене. Мъжът застана помежду ни.

— Вече ти казах — тя нищо не знае. Тя не говори. Аз говоря.

Рамената му бяха полегати, а вратът му, който се подаваше над разкопчаната яка, бе дебел и мускулест.

— Забелязах — отговорих му.

— Я не ме будалкай, приятелче! — черните му очи засвяткаха.

— Не бих си позволил. Просто търся момичето.

— И защо?

— Родителите й искат да си я приберат у дома.

— Предполагат, че е тук, така ли?

— Да.

— И никак не им се ще малката им сладурана да го духа на някой тип на задната седалка на колата му?

— Да.

— Не е мой проблем.

— Да, но е мой.

— Плащат ли ти? — попита той. Жената стоеше неподвижна и трепереше от студ, прегърнала раменете си. За нея съществуваше само черният. Като предано куче. Затова сигурно е получила белега над окото. Обучение в преданост.

— Да — казах.

— Защо сами не дойдат да си я потърсят? Ако ми беше офейкало хлапето, сам щях да си го върна. Нямаше да троша нари по случайни мърлячи.

— Може би са твърде заети. Или твърде уплашени. Ти, мой човек, спокойно можеш да ги изплашиш.

— Ти не се плашиш от мен, така ли?

— Не много.

Той се ухили и извади ръцете си от джоба на пардесюто. В дясната стискаше палка. Започна да тактува с нея по дланта си. Протегнах лявата си ръка и му издърпах палката.

— Рефлекси — обясних. — Започнеш ли да си губиш времето с побои над пияни ученици, губиш рефлекс.

Негърът ме погледна през полуспуснатите си клепки. Бях по-висок от него с около 8 см и той трябваше да държи главата си леко повдигната. Това никога не е било актив.

— Бърз е — обади се той. Погледна жената. — Видя ли? Нали ти казах, не е от клиентите.

Докато говореше, той разсеяно развързваше колана, който придържаше пардесюто му.

— Ако си разкопчееш и шлифера, ще ти поразредя зъбите — предупредих го.

— Какво ти става бе, човек? — изглеждаше възмутен.

— Ако имаш патлак, тъпо е да го задържиш в закопчаното си палто.

Той погледна шлифера ми. Беше разкопчан.

— Нямам нищо такова в мене си, приятел.

— Защото аз имам. А сега се снабдих и с палка.

— Търсиш си белята, приятел.

— Често съм я търсил, но накрая други са я намирали. — Защо ли не пушех!? На такова изхвърляне му приляга да е обвито в облаци цигарен дим. — Докато я чакаме, защо не се поразходиш?

— Палката у теб ли остава?

— Броя до пет. Ако и след това си тук, ще ти разкрася физиономията с нея.

Той повдигна ръце:

— Добре, приятел, добре. Кротко — кимна на жената.

— Не — поясних, — тя остава.

Протегна ръка и се опита да сграбчи китката на жената. Пернах с палката по ръката леко, но все пак достатъчно, за да се парализира от удара на напълнения с олово край.

— Едно — започнах да броя. — Две.

Той се обърна и се отдалечи надолу по улицата.

Лицето на жената беше безизразно. Тя все още бе обгърнала с ръце раменете си и трепереше.

— Няма да ти се размине толкова лесно — обади се тя.

— Мисля, че току-що ми се размина.

— Не — тя поклати глава. — Той трябва да е първи. Особено пред своите момичета. Ще се върне.

— Познаваш ли момичето?

— Какво значение има?

— Безпокоя се за нея. Тя е на 16 и е вече на улицата във ВОЕННАТА ЗОНА.

— Всички се тревожат за малките русокоси мръсници. Защо никой не се безпокои за мен, а?

— Не ми плащат да се безпокоя за теб. Искаш ли да работя за теб?

— Навърта се наоколо. Маце от покрайнините.

— За кого работи?

Тя отново повдигна рамене:

— Може да е за Ред.

— Ред кой?

— Не знам. Бяло конте, червенокос.

— Какво съвпадение.

— А?

— Нищо. Къде се навърта?

— Барът Слийпър, до Бойлстън.

— Знам къде се намира. Да ти оставя ли шлифера си?

Тя поклати глава.

— Тръмс не позволява. Казва, че не е секси.

— Тръмс? Приятелчето, с което си поприказвахме ли?

Тя кимна.

— Запомни го добре. Ако се навърташ насам, често ще го срещаш.

Подадох й палката.

— Ето. Върни му я, когато го видиш.

Тя поклати глава.

— Не. И без това е пощурял. Боят ми е сигурен, поне да не го вбесявам още повече.

— За какво ще те бие?

— Видях как му смачка фасона.

Дъждът се стичаше по платнището на входа и то приличаше на обшита с мъниста завеса. Трима моряци минаха покрай нас и влязоха в безистена. Те носеха тъмносини моряшки куртки с вдигнати яки.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попитах я.

Тя за първи път ме погледна право в очите.

— Да дойда с теб? — разсмя се. Подигравателно — да дойда с теб? И как ще я караме? Ще се ожениш ли за мен? Ще ме заведеш далеч оттук?

— Поне някъде, където Тръмс не може да те пребие от бой.

Отново същия смях. Безжизнен като острието на нож:

— Цял живот са ме били. Един бой повече или по-малко — няма да ме повреди.

Кимнах й. Тя леко се усмихна:

— Разкарай се. С нищо не можеш да ми помогнеш. Нищо не разбираш от тия работи. Просто се разкарай, преди Тръмс да се върне с хората си и да те размаже. Не можеш с нищо да ми помогнеш.

— Ще вземеш ли пари?

— Скапаното ви решение на всичко. Задръж си ги. Ако ми ги дадеш, Тръмс ще си ги прибере. Просто се разкарай. И внимавай.

Кимнах й.

— Довиждане — казах.

— А-ха.

Минах през китайския квартал, излязох на улица Тремонт, завих наляво и вече бях извън зоната. При Бойлстън пресякох Тремонт и тръгнах по Комън в посока към улица Бийкън. Бяха започнали да подреждат коледните витрини.

По улиците нямаше много хора, дъждът все още валеше равномерно, но не бе толкова силен. Може би 5 градуса ни деляха от снежната буря. Дъждът смекчаваше и замъгляваше светлините на площада. Правеше въздуха по-чист и заглушаваше грохота на колите по улица Чарлз. Всичко бе влажно и застинало. Един полицай на кон стоеше край малкото езеро. Беше с лъщяща жълта грейка. Когато минах покрай него, ми замириса на мокър кон. Харесвах тази миризма. Бях израсъл сред много коне. Те теглеха каруците на боклукчията и на млекаря. Улиците бяха засипани с конски тор. Някога, когато Емерсън и Уитмън са се разхождали по площада и са обсъждали „Листата на тревата“, Комън също е гъмжал от коне — величествени, стройни, миришещи приятно.