Робърт Б. Паркър
Обредът (8)

Глава 8

Бях паркирал близо до къщата на Ейми Гурвиц, в отсечката на Бийкън между Ексетър и Феърфийлд. Трябваше да обикалям около час, преди да намеря свободно място. Сутринта беше ясна и светла и слънцето очертаваше пълни сенки, около ниските голи дървета в мъничките предни дворове, наредени от двете страни на улицата. Носех си един термос с кафе и няколко царевични кифлички, които бях купил от магазина на Дънкин на улица Бойлстън. Човек можеше да има известни претенции към фасадата, но не можеше да отрече, че в „Дънкин Донътс“ правеха прекрасни царевични кифлички. Изядох една с малко кафе.

Не се заблуждавах, че едно момиче като Ейприл Кайл може да остане по улиците до 9:30. Сюзън беше на работа. Вече бях пробягал обичайните 5 мили край реката. Експонатите от ледниковия период бяха изнесени от Музея на науката. Бях прочел „Нюйоркър“. Само едно животно можеше да вдига тежести толкова рано сутрин. Бях започнал да чета „Сарторис“^[1], но бях забравил книгата си у Сюзън. Бар „Риц“ отваряше едва в единадесет и половина. Какво ми пречи да си поседя в колата и да наблюдавам къщата на Гурвиц? Нищо друго не ми оставаше.

Да наблюдаваш къщата на Ейми Гурвиц, не е кой знае колко интересно. Никой не излизаше. Но и никой не влизаше. Усетих някаква тръпка само когато покрай стъпалата на къщата мина една възрастна жена с дълго, черно палто от персийска вълна, която разхождаше две животни на каишка. Предположих, че са кучета, въпреки че големината и видът им ме караха да мисля, че това са по-скоро два домашни плъха на каишка, облечени в мънички пуловерчета. Изядох още една кифличка, пих малко кафе. Мина пощальонът. Смъкнах назад седалката и се излегнах по-удобно. Скръстих ръце на гърдите си. След малко ги отпуснах край тялото си. Винаги зает с приятни занимания. Никога без ценни идеи.

Малко след два часа̀ следобед един кафяв шевролет „Каприз“ комби спря пред къщата и паркира. От него слязоха две млади жени и изчезнаха вътре. Шевролетът потегли.

Около два и двадесет някакъв мъж с вълнено спортно пардесю и дълъг шал излезе от Комънуелт, мина по улица Феърфийлд, зави наляво и изкачи стъпалата на къщата. Влезе. Изпих чашата си с кафе. В три часа по улицата зад къщата се зададе един много дебел мъж, слезе по Феърфийлд и се запъти към къщата. Докато вървеше, той прехвърляше някакви ключове на ключодържател. Качи се по стълбите и изчезна. Следобедът бе към своя край.

Повече никой не влезе. Никой не бе излязъл до този момент. Дали те всички гостуваха на Ейми? В триетажната къща нямаше друг наемател. Тази подробност бях забелязал още вчера. Една пощенска кутия, един звънец, един вход. Знаех със сигурност само това, че те бяха в къщата на Ейми. Мъжът бе вероятно Пойтрас. Младите жени, по-точно момичета, един по-възрастен мъж и Пойтрас. И какво от това? Няколко малки приятелки са дошли на гости, за да послушат плочите на Ейми и един господин се е отбил да види Пойтрас, който се бе прибрал малко по-късно от работа. Никое от момичетата не беше Ейприл Кайл. Защо тогава трябва да си блъскам главата? Погледнах си часовника. Беше пет без петнадесет. В пет имах среща с Хоук. Отново погледнах къщата на Ейми. Нищо интересно. Очакваха ме и други скучни дни. Това можеше да ми стане хоби. Като събирането на бейзболни картички или на стари военни копчета. Щях да идвам в свободното си време и да се взирам във входната врата на Ейми Гурвиц. Добър начин да се намирам на работа.

Запалих мотора, завих наляво по Глочестър и се отправих към площад Копли. Хоук чакаше пред хотел „Копли плаца“, облечен в лъскаво черно кожено яке и тесни дънки, натикани в черни каубойски ботуши, които лъщяха също като якето. Беше малко по-висок от метър и деветдесет и пет, може би с два-три сантиметра по-висок от мен, и тежеше около двеста килограма. Също като мен. Той се сливаше с августовския бостънски пейзаж на „Копли плаца“ като качулата кобра.

Минаващите край нас хора се обръщаха и тайно му хвърляха по някой поглед, несъзнателно се държаха на разстояние. Хоук беше без шапка и неговата обръсната черна глава лъщеше както якето и ботушите му.

Спрях колата до него и той се качи.

— Тая чудесия е достатъчно малка и за един от нас — каза той. — Кога ще си купиш нещо, което ти е по размера?

— Подхожда ми — кола за подготве. Купиш ли си такава, те пускат навсякъде — на поло, на северния бряг, където искаш.

Включих амбреажа и завих по Дартмут.

— Интересно как можеш да чукаш гаджето си в тая кола.

— Просто нямаш понятие какво значи да си подготве. Не мога да те виня. Трето поколение слезли от дървото. Напълно те разбирам. Но подгответата просто не се чукат в кола.

— А къде се чукат?

— Никъде — изсумтях.

— Скоро подгответата напълно ще изчезнат — ухили се Хоук. — Къде отиваме?

Извадих от джоба си снимката на Ейприл Кайл и му я подадох:

— Ще вечеряме, после тръгваме да я търсим — обясних му плана.

— И какво ще правим, когато я намерим?

— Не знам. Предполагам, че трябва да я убедим да се върне вкъщи.

— Колко плащаш?

— Половината от хонорара си плюс разходите.

— Колко получаваш?

— Един долар.

— Плащаш ли вечерята? — попита Хоук.

— Аха.

— Гледай тогава да е по-голяма.