Робърт Б. Паркър
Обредът (17)

Глава 17

Не съм от хората, които лесно се отказват. Бях решил, че ще вечерям в „Уорън таверн“ и, по дяволите, отидох да вечерям в „Уорън таверн“. Сюзън дойде с мен.

— Излезе ти със стария номер: „Да пишкам в храстите“ и ти се улови — каза Сюзън, очите й бяха лъчисти.

— Цената на кавалерството.

— Поне засега сме наясно с нея — тя отпи от виното си.

— Бяхме. Можем да предположим, че новият й адрес няма да е нещо по-добро.

Сюзън кимна. Бе облякла лилава трикотажна рокля и носеше диамантени обици. Тъмната й коса лъщеше и от нея лъхаше на скъп парфюм. Не бях я виждал от събота, а ми се струваше, че бе изминала цяла година. Келнерката ми донесе патица с орехова плънка, а на нея — филе от мерлуза.

— „Ролинг рок“, патица и ти под един дървен покрив.

— Каква поезия! Всичко, което казваш, е поезия.

— А което правя?

— Епос. Какво ще правим с Ейприл?

— Можем да пием за нейно здраве и да сме доволни. Тя не иска да се връща вкъщи.

— Тя ли ти каза това?

— Да. Беше щастлива да се измъкне от овцефермата в Провидънс, но не искаше да има нищо общо с мен.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишла и с какво се занимава сега?

— При Ред може би. Професионалната й квалификация е доста тясна, а и тя трябва да яде.

Сюзън кимна замислено. От известно време се опитвах да реша дали изглеждаше по-добре, когато бе сериозна, или когато се усмихваше. Нивото на енергията си оставаше същото и в двата случая. Зарядът, който носеше присъствието й, ме караше да дишам учестено. Така и не успях да реша и може би никога нямаше да успея, но ми харесваше да си мисля за това.

— Според мен тя ще се върне в тези среди. Мотивите, които са я подтикнали да стане проститутка, вероятно са все още налице. Предполагам, че нещата, които е ненавиждала вкъщи, в училище, в града са останали непроменени, независимо от това дали е била в — как го наричат?

— Овцефермата. Защото е извратено място.

— В известен смисъл това е може би някаква погрешно разбрана привързаност.

— Към какво?

— Към сводника, към другите момичета, които са в същото положение като нея, към… — Сюзън допря върховете на пръстите си и докосна долната си устна — към един свят, където я желаят достатъчно много, за да плащат за нея.

— Начин да се чувства ценена?

— Да. — Сюзън се усмихна. Винаги, когато се усмихваше, очаквах хората наоколо да се обърнат и да я зяпнат. — Имаш много развита интуиция за мъж с врат, дебел тридесет и пет сантиметра. Да, това е начин да се чувства ценена, макар и само като стока, като продукт.

Преглътнах малко от плънката с една глътка „Ролинг рок“. Бутилката беше празна. Махнах на келнерката и тя отиде да ми донесе втора. Чашата на Сюзън бе все още наполовина пълна. Това беше един от сериозните й недостатъци.

— Тя е ценна за клиента, защото той е готов да плати за нея, макар и само за малко. Ценна е за сводника, защото е източник на приходи, собственост под наем.

Келнерката донесе бирата ми. Налях и отпих от чашата си.

— И доколкото ми е известно, той се грижи за нея. Грижи се да й платят, плаща гаранцията, ако я арестуват, грижи се да не я малтретират — поне дотолкова, че да му носи приходи.

— Да.

— Разбира се, това обезличава човешкото у тях.

Сюзън ядеше и пиеше от чашата с вино. Мислеше само за едно — следваше логиката на съжденията си. Тя обясняваше на мен и същевременно обясняваше на себе си. Мислеше на глас. Както и аз понякога в нейно присъствие. Периферното й зрение бе доста ограничено. Но никога досега не бях срещал човек, който можеше като нея да се концентрира върху проблема, който й бе направил впечатление.

— Но може би това унижаване на човешкото действа като противоотрова на хората, които са изпълнени със самоненавист. Това е начин да се притъпят всички чувства и усещания и разбира се, да се докаже, че и останалият свят е също толкова гаден.

— Което те кара да не се чувстваш чак толкова лош.

— Напълно е възможно тя дори да се чувства по-добре така.

— Като проституира, вместо да вика за футболния отбор на своята гимназия ли? По-добре не споменавай това в училище. Ако не се лъжа, в миналото в Смитфийлд еретиците са били изгаряни?

Сюзън се усмихна:

— Предполагам, че е било в Смитфийлд, Англия.

— Предлагаш ми повече да не се занимавам с нея.

— Мисля, че аз не мога да взема такова решение. Това зависи от родителите й.

Поклатих глава:

— Не го правя заради родителите й.

— Знам. И двамата добре познаваме родителите й. Кайл ще каже, че не иска тя да му петни името, майка й ще заплаче и ще се моли да си я приберат обратно.

Кимнах.

— За какво мислиш?

— За няколко неща. — Келнерката донесе менюто с десертите. — Мисля си, че ако я намеря, няма смисъл да я връщам у тях, защото тя отново ще избяга, а ми се струва, че за това не мога да я виня. Не мога да я закарам насила вкъщи.

— Пудинг с ванилов сладолед. И една чаша кафе — поръча Сюзън.

Келнерката ме погледна.

— И за мен същото. — Тя се усмихна и се отдалечи.

— Въпреки това — продължих — не мисля, че като проститутка тя би живяла по-добре. Може да се чувства по-добре, отколкото вкъщи, ако в края на краищата това й харесва, но и там хубавото не е много. Могат да я убият, да я пребият или да се окаже някъде, където ще е по-зле от овцефермата. — Изпих останалата бира. — И — продължих — освен това става нещо много интересно. Веднага след като започнах да я търся, са я прехвърлили в Провидънс. Говорих с Ейми Гурвиц в един следобед, а Ейприл е заминала преди вечеря. Те не искат да я намеря.

— Искаш да кажеш, че Ейми Гурвиц е замесена?

— Няма начин. Или някой друг от Смитфийлд. Бяха я препратили още преди да съм говорил с шефовете й.

Десертите пристигнаха.

— Което значи какво?

— За бога, не знам. Едва успявам да догоня събитията, какво остава да ги анализирам. Защо не се опитаме да намерим Ейприл и да видим как я кара, а междувременно можем да решим какво ще правим по-нататък, ако с нея се отнасят зле.

Сюзън се усмихна:

— Освен това не можеш да си простиш, че си оставил да ти се изплъзне и няма да се откажеш, докато не я намериш отново.

Погълнах част от пудинга:

— Аз съм много подреден човек. Никога не оставям леглото си неоправено. Искаш ли да се отбием у нас за един вечерен коктейл и малко свободна любов?

— Можем да измачкаме спалното ти бельо — усмихна се Сюзън над чашата с кафе.

— Знам — въздъхнах — и за това съм помислил. Но животът е компромис. Ще си струва.

Сюзън изпи кафето си, остави чашката на масата и леко се наведе към мен. Тъмните й очи бяха огромни:

— Можеш да бъдеш напълно уверен в това.