Робърт Б. Паркър
Обредът (22)

Глава 22

В понеделник вечерта вече знаехме със сигурност, че Пойтрас вербуваше доста масирано. Аз прекарах целия понеделник пред къщата му на улица Бийкън. Сюзън прекара понеделника в телефонни разговори с познати — консултанти в гимназиите от целия щат. Почти при всеки случай на самоволно напуснали ученици съществуваше недвусмислено доказателство, че те са установили контакт с Пойтрас.

— Той или се е срещал с учениците по време на антикризисните сеанси — каза ми Сюзън по телефона, — или на конференции за ситуативна оценка, или е работил с тях по терапевтичното им пренасочване.

— Надявам се, че цитираш някого.

— Имаш предвид професионалния ми жаргон ли? Толкова често го чувам, че вече не ми прави впечатление.

— Ако продължаваш да говориш така, ще ти се развалят зъбите.

— Не се грижи за тях. Проверих моите папки за Ейприл Кайл и Ейми Гурвиц. Той е говорил и с двете малко преди да напуснат училище.

— Кога точно?

— Трудно ми е да кажа. По принцип, учениците не решават изведнъж да напуснат завинаги училище. Отначало започват да бягат от отделни часове, после бягствата зачестяват, докато накрая въобще не се появяват в училище. Той се е срещнал с тях две седмици преди в полицията да постъпи съобщение, че и двете са изчезнали — само това знаем с точност.

— Такава ли е установената практика?

— Имаш предвид човек с положението на Пойтрас да се среща с ученици?

— Да.

— Не е недопустимо. Но от друга страна, това не влиза в задълженията му. Повечето от служителите от щатската администрация не поддържат контакти с учениците.

— Мечтата на всеки работещ в образованието.

— Докладите на възпитателите и ФЗУ се изпращат в неговия офис, но интензивните му лични контакти са малко необичайни. Те обаче не правят впечатление, още повече че са обикновена практика — искам да кажа, че го прави във всички училища.

— Какво е ФЗУ?

— Формуляр за застрашените ученици.

— Естествено.

— И така, ако сметнем тези разговори за показателни, можем да предположим, че Пойтрас си изготвя списък на децата, които са готови да напуснат училище, имат много емоционални проблеми и са беззащитни за всеки, който би желал да се възползва от тях.

— Шансът на живота му. Кралят на ястребите.

— Този човек трябва да бъде спрян!

— Скоро — казах аз. — Ейприл ще изникне съвсем скоро.

— Не мога да чакам твърде дълго. Не мога да му позволя да продължи.

— До края на седмицата. Ако дотогава тя не изникне отнякъде, ще насъскаме ченгетата по Пойтрас, а аз ще започна да търся на друго място.

Сюзън се съгласи, аз затворих телефона и си легнах.

Във вторник сутринта отново се строих на Бийкън, а във вторник следобед се появи и Ейприл Кайл. Беше наметнала мъжко яке с военна кройка с емблемата на Първа кавалерия и изглеждаше толкова разпомъкната като че ли бе спала по подлезите и бе гладувала. Тя се мъкнеше по Бийкън откъм улица Кенмор и гледаше номерата на къщите, докато стигна до къщата на Пойтрас. Спря за миг. Вторачи се в номера, после изкачи стъпалата и позвъни. Вратата се отвори и тя влезе. Аз си кротувах. Може би се бе отбила пътьом. Може би идваше просто на гости, а след това щеше да се прибере у дома на Парк стрийт. Мляко с какао, шоколад, лексикони, клюки за момчетата, спомени от училищните купони, кикот, разходка до млечния бар, а може би грешах. „И пее само вятърът студен, където птици свиреха с уста“^[1].

Ейприл не излезе. Пойтрас се домъкна по обичайното време, отключи и влезе. Засега никой не бе излязъл. Минах три пресечки и стигнах до Бойлстън, където успях да намеря един уличен телефон, за да се обадя на Сюзън.

— Ейприл е в къщата заедно с Ейми и Пойтрас. Какво ще кажеш за това?

— Чакай ме! Идвам! Двамата ще поговорим с нея.

— Не искам да се забъркваш в тази история. В нея са замесени някои наистина гнусни типове и не ми се ще те да научат името ти.

— И аз като теб имам право да се страхувам.

— Сюз, вече съм получавал заплахи от хора, които могат да ги изпълнят.

— Аз също имам правото да бъда заплашвана. Идвам с теб.

— В никакъв случай!

— Да! Нямаш право да ме защитаваш срещу волята ми. Аз също имам правото на гордост и самоуважение. Това е най-долното нещо, което съм виждал в живота си. То ме засяга. Аз те забърках в тази история и сега искам да участвам в приключването й.

— Господи боже!

— И ако този път Ейприл отново реши да пишка, аз мога да я придружа.

— Ъгълът на Феърфийлд и Бийкън. Ще те чакам след 20 минути. Кучка.

— Елегантно — каза Сюзън накрая. — Предаваш се страшно елегантно.

Затвори. Когато се върнах отново на Феърфийлд, вече бе тъмно и влажно. Валеше някаква смесица от дъжд и сняг и мокрите улици блестяха, осветени от уличните лампи, а последните етажи на Пруденшъл и Ханкок се губеха в мъглата и в развихрените снежни облаци. Живеещите извън Бостън вече бяха напуснали Бак бей — бе седем без двадесет и наоколо се виждаха малко пешеходци. Градът изглеждаше призрачен. Мъглата, която тегнеше четиридесет етажа по-горе, отразяваше обратно светлината и я превръщаше в приглушено сияние, от което всичко наоколо изглеждаше някак неземно. В 7:15 Сюзън се зададе по улица Бийкън. Носеше поплинен мукавен шлифер и голяма филцова шапка. Токчетата на ботушите й отчетливо трополяха в смълчаната бледа вечер. Улицата сякаш оживя около нея. Там, където тя се появяваше, всичко около нея оживяваше. Или може би само на мен тя ми действаше така. „Но кой може да каже? Ако едно дърво падне в гората и няма кой да го чуе, това ще породи ли звук?“ Сюзън пресече Феърфийлд и спря до колата.

— Някой да ти е казвал, че ти си самият живот?

— Не. Само са ми казвали, че изглеждам добре във вечерна рокля.

— Вярно, но лишено от въображение. Ако ми дадеш името, ще го убия.

— Ейприл все още ли е вътре?

Кимнах.

— Освен ако не се е измъкнала, докато говорех с теб по телефона, но пък защо ще го прави?

— Просто отиваме и чукаме на вратата, така ли?

— Разбира се. Те имат да крият доста неща, но не знаят, че ние знаем за тях.

Изкачихме трите стъпала и позвънихме на вратата. Лампата на верандата светна. Ейми отвори вратата. Бях обул ботуши „Херман“ с дебели подметки, специално за лошо време и безшумно пъхнах крака си зад прага.

Сюзън каза:

— Здравей, Ейми. Помниш ли ме?

Ейми погледна Сюзън по-внимателно, после мен. И мен ме помнеше.

— Здравейте, госпожа Силвърман, не ви познах в първия момент.

— Познаваш господин Спенсър, нали?

Ейми кимна. Хвърли поглед зад рамото си.

— Може ли да влезем?

Ейми отново погледна през рамо. После към нас. Усмихнах й се. Приятелски. Зад гърба й се чу глас: „Кой е, Ейми?“ Това бе един дълбок, дрезгав глас, почти ръмжене. На вратата зад Ейми се показа Пойтрас.

— Какво искате? — гласът му бе свиреп.

Дебелата му фигура запълни вратата, а самочувствието, което прозираше зад позата му, ми подсказа, че той е от онези големи дебелаци, които живеят с грешната представа, че обем означава сила. Доста хора бе държал на разстояние с габаритите си.

— Здравей, Мишел.

Той ни погледна като Ейми и след това позна Сюзън.

— Сюзън Силвърман! Какво, по дяволите, искаш?

— Бихме искали да влезем и да поговорим, Мишел.

— За какво?

— За Ейми и за Ейприл Кайл.

— Я се разкарайте оттук! — изръмжа Пойтрас и блъсна вратата в моя ботуш. Ботушът изпълни мисията, с която бе пъхнат във вратата. Попречи на вратата да се затвори. Винаги внимавах да не повтарям този номер, когато носех маратонките си.

— Мич, пусни ни да влезем — каза Сюзън.

— Махни крака си от вратата — обади се страховитият глас, — или ще ти отрежа топките.

Погледнах Сюзън:

— Мисля, че това би те накарало да побеснееш — опитах се да се пошегувам.

Тя не се усмихна. Мислеше си за нещо съвсем друго. Пойтрас отново блъсна вратата.

— Пореден напън — осведомих Сюзън.

Запънах дясната си ръка в касата на вратата, а лявата пъхнах в отвора и бавно разтворих ръце. Пойтрас отстъпи. Вратата се отвори достатъчно, за да се провра през нея. Пойтрас залитна една крачка назад в щедро мебелираното си антре. Влязох след него, а след мен — Сюзън.

— Захванеш ли се с мен, ще ти надупча задника.

— Дарт Вейдър. Ето на кого ми напомняш. Имаш същия глас като Дарт Вейдър. Страховит като ада.

Пойтрас отново размаха пръст.

— Предупреждавам те!

Беше по бяла риза с вратовръзка на цветя, която все още не беше махнал. Не виждах пистолет — той нямаше особени причини да носи, а в случай че имаше — да го крие. Вероятно не трябваше буквално да вземам заплахата да ми надупчи задника. При все това…

— По-добре невредим, отколкото съжаляващ.

Леко пристъпих напред и яко фраснах Пойтрас по брадичката. Това го повали. Докато все още се гънеше на земята, извих ръката му и го изправих на крака. Блъснах го в стената и проверих дали има оръжие. Не носеше пистолет. Пуснах го и се отдалечих.

— Мога да го повторя винаги когато искам, а е възможно да отнесеш и нещо по-голямо. Така че не се опитвай да ме плашиш. А сега Сюзън и аз ще влезем в твоята гостна, ще седнем и — направих пояснителен жест с ръка — ще общуваме. — Усмихнах му се.

Лицето на Пойтрас бе станало тъмно червено, струваше ми се, че се задъхваше. Не знаех дали от страст или от умора. Изглеждаше съсипан, въпреки че аз бях вършил тежката работа.

— Сюзън, ще ти се наложи да даваш дълги обяснения. И кой всъщност е този кретен?

— Господин Спенсър, Мишел — каза Ейми. Гласът й бе внимателен, изкуствен и безжизнен, както винаги, когато казваше нещо пред мен.

— В такъв случай, по-добре измисли някакво добро обяснение. — Пойтрас все още дишаше учестено. Обърна се и тръгна към гостната, коремът му се движеше пред него като теглич на локомотив.

Когато влязохме в гостната, Ейми каза:

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Първо попита Сюзън, после мен. И двамата отказахме. Пойтрас остана прав. Сюзън също. Разбрах, че няма намерение да сяда и да позволи на Пойтрас да се извисява над нея. На мен ми беше все едно. Седнах.

— Ти не си с ума си, Сюзън! — изръмжа Пойтрас.

Упоритостта на навика. Все още се опитваше да я сплаши с огромната си маса телеса. Трудно е да уплашиш другата страна, когато тя току-що те е повалила по задник. Дори и да не беше така, от опит знаех, че Сюзън трудно се плашеше.

— Това е наистина непрофесионално, Сюзън, не мога да повярвам. Ти направо не си с ума си! — повтаряше Пойтрас. Той не ме поглеждаше.

Сюзън пристъпи към него. Въпреки че бе дебел, Пойтрас бе нисък и сега, обула високи обувки, Сюзън му стигаше почти до очите.

— Затваряй си устата! — каза тя. В гласа й се долавяше сила. — Не ме интересуват твоите клишета за професионализъм и патетичната ти истеричност. Дошла съм, за да говоря с Ейприл Кайл и смятам да направя това веднага.

Тя обърна глава към Ейми Гурвиц и троснато й каза:

— Върви да я доведеш!

Това беше госпожа Силвърман, училищният консултант. Ейми се обърна по навик и тръгна към вратата.

— Ейми! — извика Пойтрас и тя спря. Две силни личности могат да си играят с нея на пинг-понг, помислих. Когато се обърна към Пойтрас, гласът на Сюзън трепереше от гняв.

— Не бъди по-голям глупак, отколкото си, Мишел, доведи момичето. Иначе сериозно ще загазиш. — Кимнах едва забележимо на Сюзън. Ако не искахме веднага да викаме ченгетата, по-добре би било Пойтрас да не знае нищо за това, което ние знаем. Не исках да се покрие, преди да сме го изобличили.

Пойтрас ме погледна с ъгъла на очите си и бързо отклони поглед.

— Видях я да влиза тук, дебелако. По-добре я доведи, защото ще тръгна да я търся по стаите, докато я намеря.

— Не можеш да направиш това. — Пойтрас ме гледаше бясно.

— О, напротив, мога. Показах ти само преди минута в антрето. Доведи я.

— Плачеш си за боя!

— Сигурно, само че биячът трябва да е в по-добра форма от теб.

Пойтрас погледна Сюзън.

— Последна възможност — каза тя. Знаех, че Пойтрас не иска да влизам по стаите.

— Добре, но не искам да я тормозите. Тя дойде крайно отчаяна и не искам да я разстройвате повече.

— Каква искрена загриженост за момичето, а, Мич?

— Не знаете колко сте прави — хвана се Пойтрас. — Все някой трябва да бъде загрижен.