Робърт Б. Паркър
Обредът (30)

Глава 30

Когато отворихме вратата на фотостудиото, видяхме Пойтрас, който седеше на режисьорски стол с платнена облегалка и се разливаше от двете му страни. Ейми стоеше до него и държеше в една ръка чиния със сандвичи, един, от който Пойтрас предъвкваше в момента, когато влязохме. Ейприл стоеше зад него и безшумно масажираше врата му. Срещу Пойтрас бе седнал среден на ръст мъж, около петдесетте, с кръгло лице и трескава червенина по бузите. Костюмът му бе сив с дребно райе, двуреден. Носеше строга, мека шапка с тясна периферия. Приличаше на неуспял дипломат. Зад дипломата, облегнат на стената със скръстени ръце, стоеше отегчен бияч, облечен в кожено яке. Дипломатът четеше нещо от голям лист хартия на линии. На пода до него стоеше полупразна чаша с резен лимон в нея. Когато влязохме, те се обърнаха и ни погледнаха. Не бяха изненадани, бяха само раздразнени. Погледнах Хоук, после кимнах към бияча. Хоук ми кимна в отговор.

Пойтрас започна:

— Съжалявам, но това е частен… — и едва тогава позна Сюзън и мен.

— Мишел, наистина те бива да уреждаш страхотни купони — подметнах.

— Мики не ви ли каза, че третият етаж е забранена зона? — попита дипломата, без да вдига поглед от листа. — Разкарайте се!

Биячът с наднормено тегло продължаваше да подпира стената, само че сега бе отпуснал ръце и вече не изглеждаше толкова отегчен.

— С Мики имахме известни проблеми в общуването и трябваше да го помоля да напусне.

Дипломатът ме погледна:

— Той е частно ченге, Хал — обясни му Пойтрас.

— Какви номера се опитваш да ми разиграваш, дебел смотаняк? Частно ченге?! Този с него, да не би да е полицейският комисар?

— Не знам, Хал — опитваше се да се оправдава Пойтрас. — Нямам представа защо е дошъл. Създава ми проблеми около момичетата.

— Шибан педофил, чудя се защо се захванах да върша бизнес с един скапан сексуален маниак. — Той погледна бияча. — Разкарай го оттук, Винс.

Биячът се изправи. Хоук насочи пистолета си към него.

— Струва ми се, че няма да му стигнат силите — каза Хоук с приятелски провлечен глас. Ухили се на дипломата. — На теб също, Хал. — Аз се приближих до бияча, взех пистолета му и го пуснах в джоба на якето си.

Всички гледаха насочения към Винс неподвижен пистолет. Отидох до картотеката и отворих горното чекмедже. Беше пълно с веществени доказателства. Приближих се до Хал и взех от ръцете му листа хартия. Това бе списък на видеокасети с имена като: „Готините ученички“ или „Малките палавници“. Сгънах го на две и го прибрах в джоба на ризата си. Не си направих труда да обискирам Хал. Такива като него никога не носят оръжие. За тази работа наемат хора като Винс.

— Добре. Ейприл, ти тръгваш с госпожа Силвърман.

— Не.

— Да. Отиваш с нея в колата и чакаш, докато свършим тук, после те закарвам у дома, ще пиеш малко мляко с какао и ще си поговорим.

— Не.

— Ейми ти също трябва да тръгнеш с нея.

Ейми дори не ме погледна. Беше навела главата си и гледаше сандвичите, след това бавно я поклати.

— След малко тук ще дойде полиция — предупредих я аз.

— Полиция!? — дипломатът изглеждаше неприятно изненадан.

— А-ха. Веднага след като си излязат момичетата, ще се обадя в полицията.

— От това нищо няма да спечелиш — обади се Хал.

— Нито ти от това — посочих листа.

Хал погледна Хоук.

— Слушай, готин. Бъди разумен. Оттук пада сухото.

Хоук се изкикоти. Без да отделя поглед от Винс, той ми каза:

— Чу ли го? „Слушай, готин“, а? Брат по душа — знае как да говори с черни. Чу ли го — „Слушай, готин“ и „сухо“ — последната дума Хоук разтегли в някаква пародия на негърски акцент.

Дипломатът вдигна ръце:

— Не го вземай навътре. Черен, бял — не правя разлика. Тук играят доста пари. Защо и вие да не си гушнете малко.

През цялото това време Пойтрас стоеше неподвижен. Ейприл бе оставила подноса със сандвичи и бе хванала лявата му ръка. Държеше я с две ръце в скута си.

— Ейприл, нямаш избор. Или ще тръгнеш доброволно със Сюзън, или ще се наложи да те вземем насила. Ейми, ти можеш да избираш — идваш с нас или оставаш.

Забила поглед в земята, Ейми отговори с глас, слаб колкото възгледите й за бъдещето:

— Оставам.

Имаше нещо почти трогателно в цялата тази сцена — седналият дебел мъж и малкото момиче до него, което го държеше за ръка и не искаше да го напусне. Любов? Към такъв пуяк? Някой да го обича? — поклатих глава.

— Тръгвай, Ейприл!

Започнах да се стягам. Твърде дълго бях останал в тази къща на извратена сексуалност с лишени от чувства деца и противни мъже. Гласът ми бе твърд. Ейприл кимна.

— Довиждане, Ейми — каза тя и излезе. Сюзън я последва.

Обърнах се към Пойтрас.

— Има един влиятелен господин, чисто име не трябва да бъде споменавано. Офисът му е в Южния квартал и ти си доставял млади проститутки за него.

— Не знам за кого говориш — каза Пойтрас. В дрезгавия му глас вече не се долавяше хаплива нота. Беше уплашен.

— Напротив, знаеш много добре. Този господин ме помоли да не споменаваш името му, нито естеството на вашите отношения. Каза, че могат да ти се случат някои наистина ужасяващи неща, ако той бъде замесен в цялата история.

Хоук ме погледна с ъгъла на очите си:

— Естеството.

— В колежа бях любимец на декана.

— Личи си.

— Разбра ли какво ти казах? — обърнах се към Пойтрас. Той кимна в отговор.

— Имам уговорка с въпросния господин. Затова искам да съм абсолютно сигурен.

— Нищо няма да кажа. Знам какво ще ми се случи — каза Пойтрас. Беше ми почти невъзможно да го чуя. Ръмженето се бе превърнало в мърморене. Ейми стискаше неговата ръка и с палеца си галеше дланта му.

Огледах студиото. Нямаше телефон. Знаех, че мога да намеря в кабинета на втория етаж.

— Последна възможност, Ейми. Отивам да позвъня в полицията.

Тя поклати глава.

— Мислиш ли, че можеш да се справиш сам? — казах на Хоук.

— В случай на нужда ще викам.

Отвън се чуха някакви шумове от суматоха на втория етаж, след това — гласът на Сюзън.

— Спенсър! — изкрещя тя. В гласа й долових непозната за мен нотка.

Сюзън беше изплашена. Спуснах се към вратата. Хоук погледна първо мен, после Пойтрас и неговата група.

— По дяволите, къде ли могат да избягат?

Когато тичах надолу по стълбите, той бе вече до мен. На втория етаж нямаше никой. На първия видях Сюзън, заобиколена от тълпа мъже и момичета.

Между нея и Ейприл бе застанал някакъв мъж с тъмни очила. Ризата му бе разкопчана почти до пъпа и отляво на устата му се виждаше яркочервен отпечатък от червило.

— Тя се опитва да ме отвлече — крещеше Ейприл. — Опитва се насила да ме отведе. Помогнете!

Сюзън никога не се бе държала грозно, а още по-малко — глупаво. Тя не се опита да спори. Вместо това изблъска мъжа и успя да хване Ейприл. Мъжът с очилата явно имаше възражения:

— Ти кого блъскаш, миличка? — каза той и стисна ръката на Сюзън над лакътя. Бях на третото стъпало, когато той изпъшка от болка и се присви. Ръката му пусна ръката на Сюзън.

Ейприл крещеше:

— Помогнете ми, моля ви, помогнете ми!

Тълпата обкръжи Сюзън. Скочих на първото стъпало и започнах да разблъсквам телата около себе си. Получих един юмрук в лицето си, ръгнах някой с лакът, блъснах нечие лице и бях до Сюзън. Някой се опита да захапе ръката ми. Натиках рамото си в устата му.

— Остави Ейприл — успях да кажа на Сюзън. — Опитай се да се измъкнеш и да се обадиш на Макнийли от нравствения отдел.

Някакво момиче се опитваше да се изкатери по гърба ми и дереше лицето ми с нокти. Хванах косата й, дръпнах главата й напред с лявата си ръка, а с дясната я ударих в лицето. В антрето Хоук успя да вдигне един мъж и го заби в перилата на стълбата. Подпората се разцепи и парапетът се строши на две. Пробивах си път към входната врата, като пазех Сюзън с гърба си. Един юмрук се заби в стомаха ми, друг ме уцели над окото — усетих как по лицето ми започна да се стича кръв. Сритах някого в слабините. Залепих шамар на един сив мустак. Зад мен имаше маса тела. Извъртях се. Хванах две глави и ги ударих една в друга и в образуваното от падането на двете тела пространство успяхме да промушим двамата със Сюзън и да стигнем до входната врата. Настъпих някого по стомаха, разблъсках наоколо, без да отделям гръб от вратата. За миг се освободи място около вратата, отворих я и изблъсках Сюзън навън. Вратата се затвори зад нея под натиска на блъскащите се хора. Някои от тях се биеха. Някои се опитваха да се измъкнат. Всички бяха пияни и друсани, побъркани от секс, наркотици и пиене, рок, горещина, тълпа. По стълбите се смъкна Винс, биячът на Хал. Хал слизаше след него. Винс се опита да удари Хоук с месинговия свещник, но не улучи. Хоук го удари три пъти, ръцете му не се виждаха от бързите движения и биячът се изгуби в бъркотията от мъже и момичета. Някой ме хвана за гърлото. Успях с две ръце да освободя хватката и го ударих косо в основата на врата, към рамото. Настъпих някой, който се опита да ухапе глезена ми. Фраснах мъжа пред мен. Обърнах се и наръгах друг с лакът. Вече не се опитвах да разбера дали удрям мъж или жена. Бях за равноправието на половете. Някой почти успя да ме уцели в слабините и аз усетих онова отвратително чувство, което познават мъжете, но ударът падна косо и болката беше поносима. Някой се изплю отгоре ми. Друг се опита да ме удари по рамото с някакъв твърд предмет. С коляното си уцелих чатала му и фраснах един нос. Придвижихме се от антрето в бушуващата гостна, около нас навсякъде се образуваше въртоп. Слязохме три стъпала по-надолу и потънахме във вълната от ярост. Един нисичък мъж с козя брадичка политна към стената — и аз застанах до Хоук. Той се движеше сякаш танцуваше в някакъв радостен и ожесточен ритъм. Потта се стичаше по лицето му. Голата му глава лъщеше. На бузата му имаше някаква драскотина и кръвта, примесена с пот, изглеждаше розова. Мускулите на ръцете му се напрягаха и отпускаха в ръкавите на сивото му яке. Когато ме блъснаха в него, чувах, че той все още тихичко си подсвиркваше през зъби любимата мелодия „Звезди и райета завинаги“. Страхотен патриот. Някой добре премери челюстта ми и камбаните се обадиха в главата ми. Отвърнах на удара, уцелих друг, ритнах нечие коляно. От позицията, в която бях, можех да наблюдавам и антрето. В момента, когато сложих ръка върху нечия зинала уста и я блъснах, видях Пойтрас и Ейми, застанали на средата на стълбата, хванати за ръце, оглеждащи се наоколо, уплашени и несигурни. Получих гаден арестантски удар в лявата ръка и в отговор демонстрирах далеч по-добра техника на изпълнение. Пред погледа ми се мерна нечие ухо — фиксирах го с левия си юмрук. Бях мокър от пот, опиянен от изпаренията, загрявката и кръвта, която блъскаше в слепоочията ми. Когато видях Сюзън, заобиколена от тълпата, адреналинът ми бе скочил достатъчно, за да изстреля и космическа сонда. Достатъчно, за да ме движи в момента. Някой се хвърли срещу мен, но аз успях да го уловя за яката на ризата и за краката и му помогнах да прелети над лявото ми рамо. Той се блъсна в други двама и трите тела се свлякоха на мода. Останалите стъпваха отгоре им. Хоук халоса двама едновременно и аз разбрах, че удря, без да мисли, в такт с любимата си мелодия. При истинско сбиване, когато си напомнен, всичко започва да тече бавно, като в стар филм, в който около теб се носят тела. Кръвообращението ми се забави, чувствах се свободен, загрят и пълен с кислород. Бях получил още една драскотина — усещах вкус на кръв в устата си. Само не по носа, помислих си. Този път може би щеше да е нещо друго. Някакъв мъж си разчистваше път сред тълпата въоръжен с ръжен. Халоса Хоук по рамото, но аз успях да сграбча края на ръжена и го изтръгнах от ръцете му, а Хоук го удари с лявата си ръка, която беше незабележимо бърза. Хоук имаше най-бързите ръце, които съм виждал. Улавяше мухи през лятото, когато те бяха най-луди. До мен върху стената се разби една винена чаша, стоварих странично лакът върху нечия отворена уста. Всъщност като си помисля, и аз можех да улавям мухи през лятото. Натискът на тълпата отслабваше. Освободи се място за маневриране, вече можех да се разгърна. С Хоук напредвахме. С петата си уцелих нечие ходило, а лакътят ми се заби в гърлото на един мъж. Пристъпих навреме напред, за да хвана един прелитащ отляво учебник и в същото време усетих удар от нещо, значително по-твърдо от юмрук, по главата си, което ме накара да залитна. Обърнах се, все още загубил равновесие, и видях един размахан чадър, плъзнах юмрука си под него и чух как някой изстена. Чадърът се претърколи по пода, докато аз се извръщах, за да прихвана един мъж, който падаше отгоре ми. Отблъснах го от себе си, той преплете крака и се стовари върху двойната врата. Вдъхнах дълбоко нахлулия студен въздух, отбих един юмручен удар с дясната си ръка, а лявата забих в нечий нос. От носа бликна кръв. По-добре твоя, отколкото моя.

И тогава всичко свърши. Двамата с Хоук стояхме в средата на малкото свободно пространство, около нас в кръг залитаха, лежаха по пода, опитваха се да си поемат въздух или кървяха хора — мъже и момичета с разкъсани дрехи, с полепнали по тях кървави храчки, плюнки, със следи от повръщано, потни. Студеният въздух, който нахлуваше през счупеното стъкло на вратата, започваше да изсушава потта, просмукала се дори и през моето яке. Погледнах Хоук. Якето му бе мокро от пот на гърба.

Хоук също ме погледна и се ухили:

— Беше абсолютно прав, Мишел страшно го бива да прави купон.

— За наш късмет приятелите му не са много силни. Иначе отново щях да съм със счупен нос.

— Не бъди толкова сигурен — каза Хоук.

На вратата се чу отчетливо чукане и в същото време четири ченгета нахлуха през счупеното стъкло с насочени пистолети. Хората на Макнийли бяха пристигнали.