Робърт Б. Паркър
Обредът (26)

Глава 26

Когато на излизане минахме през ресторанта, Хоук каза:

— Виждал съм те да раздаваш и по-добри удари от тоя.

В ресторанта беше останал само Бъстър, който стоеше зад бара и държеше буца лед до челото си.

— Няма да му навреди, ако има по-реално усещане за нещата.

— Можехме да го подредим по-добре.

— Тогава ще се появят неговите хора и ще се опитат нас да ни подредят. Така е по-добре. Ако си държи на думата, Сюзън е в безопасност.

— За него съм сигурен.

Пред ресторанта бе спряла кола без номера с включен двигател и предавателна антена, която леко потрепваше в синхрон с вибрациите на двигателя.

— Затова никой от хората му не дойде.

— Хенри се е обадил на Куърк — каза Хоук.

Наведох се и погледнах през прозореца. Зад кормилото седеше Белсън, а до него — Мартин Куърк. Куърк смъкна прозореца. Усетих силната миризма от евтините цигари на Белсън.

— Хенри ли ти се обади?

— А-ха.

— Официално ли сте тук?

— Не. Хенри ни каза, че някои се е опитал да сплаши Сюзън и вие — Куърк кимна към Хоук — сте отишли да си поговорите за това с Маркас.

Хоук се ухили, отиде до колата и прибра пушката в багажника.

— Изяснихме всичко.

Между коленете на Куърк също се виждаше пушка, друга бе опряна до арматурното табло.

— Благодаря ти — казах му.

Куърк беше безупречен, както винаги. Наскоро подстригана коса, гладко избръснато лице, полицейско яке, което бе току-що взето от химическо чистене.

Куърк кимна. Белсън премляска и намести цигарата в ъгъла на устата си.

— Поздрави Сюзън — рече Куърк и колата бавно потегли и се отдалечи надолу по улица Тремонт.

Хоук се бе облегнал на колата си със скръстени ръце.

— Да тръгваме — предложих. Той заобиколи колата и се настани на шофьорското място.

На път към клуба Хоук попита:

— Ти ли каза на Хенри да ги извика?

— Не. Казах му да се обади на Куърк, ако не се върнем. Ти също беше там.

— Не съм сигурен, че това е законно — да ни прикриват ченгетата, докато пердашим мирните граждани.

— Също толкова законно, колкото и това, че ги пердашим.

— Така си и мислех.

Хоук ме остави в клуба, взех колата си и потеглих към Смитфийлд.

Когато Сюзън се върна от училище, аз седях в кухнята й, пиех кафе и опитвах сладките с овесени ядки. Заедно с нея влезе Каталдо.

— Няма нужда повече да я пазиш. Нещата са уредени.

Сюзън метна шлифера си върху облегалката на един кухненски стол и се обърна към Каталдо:

— Кафе?

Каталдо поклати глава:

— Не, благодаря. Предполагам, че уреждането не значи престъпление.

— Циничен и подозрителен. Такъв става човек след дълга работа в полицията, Сюз. — Тя си приготвяше кафе и лицето й бе сериозно. Кимна.

— Довиждане, Сюз — каза Каталдо.

— Много ти благодаря, Лони.

Той ми кимна и Сюз го изпрати до вратата. Когато се върна, тя застана зад гърба ми, прегърна ме през раменете и притисна бузата си до главата ми. Остана така за миг. После взе чашата си с кафе и седна срещу мен. Взе една бисквита, отхапа малък полукръг и отпи една глътка кафе:

— Какво точно направи, за да ги уредиш?

Разказах й.

— А ако Куърк не беше дошъл, за да те покрие? — попита Сюзън, когато бях свършил с историята.

— Не знам. Може би нищо нямаше да се случи. Може би щеше да се наложи да убия някого. Няма смисъл да мислим за това, което не се е случило.

— Ужасно се тревожех. Знаех, че ще направиш нещо такова. Боях се, че ще отидеш сам, че няма дори да повикаш Хоук.

— Не съм го викал. Той дойде сам. Както и Куърк, и Белсън.

Сюзън кимна.

— Боях се за теб. Боях се, че могат да те ранят или убият. Боях се и за себе си. Боях се, че ще трябва сама да се справям с Пойтрас и с всичко, което знаех за него.

Кимнах.

— Куърк щеше да ти помогне. Франк Белсън също.

— Вярваш ли, че Маркас ще удържи на думата си?

— Да. Така каза Хоук.

— А ако той греши.

— Хоук не греши за такива неща. Има неща, от които Хоук въобще не разбира. Но това, което го знае, го знае със сигурност.

Сюзън захапа втора бисквита. Беше с нов парфюм и черната й коса блестеше на светлината, която идваше от прозорците зад гърба й. Дори само като я гледах, изпитвах почти осезаемо физическо усещане — чувствах как образът й се движи по цялото ми тяло. Винаги ми беше трудно да се въздържа да я докосна.

— Трябва да решим нещо за Пойтрас и Ейприл, а предполагам, и за Ейми Гурвиц.

— Знам.

— Лесно ще се справим с Пойтрас, има достатъчно доказателства. Обикновено съдиите са безпощадни към обвинения за развращаване на малолетни. Предполагам, че отдел „Образование“ също ще окаже натиск, поне такава ще е официалната му позиция.

— Да, сигурно. Проблемът са момичетата.

— Така е. Не знам какво да правя с тях.

В чинията бе останала само една бисквита, аз я взех и я изядох. Сюзън бе вдигнала чашата до устата си и почукваше ръба й в зъбите си. После отпи от кафето, сложи чашата на масата и каза:

— И аз не знам.