Робърт Б. Паркър
Обредът (11)

Глава 11

Взех един горещ душ преди лягане, изпих три бутилки „Ролинг рок“ и изядох един сандвич с месо и бял хляб. Моят „Сарторис“ бе все още на нощната масичка у Сюзън, така че трябваше да се примиря с един роман на Джон льо Каре^[1]. Той ми хареса. Заспах след още една бира и сънувах, че Джордж Смайли, който изглеждаше съвсем като Алек Гинес, преследва Хоук и мен. Безуспешно се опитвах да намеря Сюзън.

Събудих се в 7:10, когато слънцето караше прашинките да танцуват във въздуха. Беше събота. Сюзън не бе на работа. Ако бях достатъчно бърз, можехме да закусим заедно.

Когато в 8:10 влязох в Смитфийлд, пред залата за боулинг нямаше никой. За висене имаше предостатъчно време, хубавите места никога не се свършваха. Животът в Смитфийлд течеше спокойно. В Бостън жените от ВОЕННАТА ЗОНА вече бяха на поста си.

Когато паркирах пред къщата на Сюзън, тя вече бе станала и се разхождаше по синя грейка с бяла ивица на панталоните. Влязох в кухнята и тя ме целуна.

— Отивам да бягам. Искаш ли да дойдеш? Заради теб ще бягам по-бавно.

Моят спортен екип, който винаги стоеше тук, бе по-обикновен от нейния: черен клин, черно вълнено поло и сив пуловер с изрязани ръкави, който обличах над полото. Сивите ми маратонки бяха шити на няколко места.

— Човек може да си помисли, че бягаш за клуб „Последна надежда на бездомните“ — каза Сюзън.

Бягахме бавно по главната улица. Темпото на Сюзън не представляваше голямо предизвикателство за мен. Температурата бе около нулата. Не духаше. Слънцето разливаше ясни сенки на пътя пред нас. В неделя, в 8:15 нямаше много хора по улиците на Смитфийлд.

— Нещо ново във връзка с Ейприл? — попита Сюзън.

— Нищо.

— Разбра ли дали наистина проституира?

— Да, със сигурност. Сводникът й се казва Ред. Говорих с него. Говорих и с Ейми Гурвиц. С Хоук открихме един апартамент на Чандлър, където е живяла за известно време. На стената висеше снимка на къщата й.

— На нейната къща?

— Да. Никакви снимки на майка, баща, братя, сестри — само къщата.

Минахме покрай гимназията, чийто двор все още зеленееше, въпреки че бе зима. Паркингът беше пуст.

— Колко тъжно! — каза Сюзън.

— Да.

— Да не би да си намесил и Хоук в тази история?

— Така се случи.

— Оказа се по-сложно, отколкото изглеждаше в началото?

— Може и така да се каже. Имах проблеми с един сводник и реших, че ще е по-добре Хоук да ми пази гърба. Освен това той познава човека, който държи повечето от уличните проститутки. Казва се Тони Маркас. Предположих, че може да ми е полезен.

— И не сте я намерили, въпреки че работите заедно?

Поклатих глава. Сюзън обиколи паркинга и се отправи по обратния път към къщата.

— Това прави около 2 мили — пресметнах разстоянието.

— Да. Винаги бягам по толкова.

— Избрала си най-трудните. Казват, че първата и последната миля са най-трудни.

— Ако бягах повече, досега да съм се отказала.

Бяхме водили този разговор поне двадесет пъти досега. Кимнах.

— Не е ли странно, че дори заедно с Хоук не можете да я намерите? Ако, разбира се, Ейприл е във ВОЕННАТА ЗОНА. Зоната не е чак толкова голяма.

— Да, странно е. Може да сме се разминали, когато е била с някой клиент, но… — свих рамене.

Зад търговския център, край един контейнер ровичкаше и душеше за храна малкият лабрадор с тяло, което приличаше на варел. Сградите около Комън бяха квадратни и достолепни, слънцето подчертаваше тяхната белота, върху която ясно се открояваха голите черни клони на дърветата. Мълчахме. Когато завихме по улицата на Сюзън, ми замириса на горящи дърва. Шик запазена марка.

— Един душ ще ми дойде добре — каза Сюзън, когато свихме по алеята към къщата й.

— Мисля, че ще е по-добре да те придружа. Човек никога не знае кой може да изникне иззад завесата на душа.

— Виж ти — засмя се Сюзън. — Чувствам се толкова сигурна, когато съм с теб.

Запалих камината в хола, а Сюзън приготви кафето. После се изкъпахме. Душът на първия етаж бе по-голям, широката кабина имаше плъзгащи се стени и преди да се изкъпем, вече бяхме възбудени до полуда. Предложих нещо, което Сюзън отхвърли.

— Ще се удавя — оправда се тя.

Чисти и завити в огромни хавлиени кърпи, но все още мокри, ние влязохме в хола. Огънят бе силен и излъчваше топлина.

— Тук няма опасност да се удавя — каза Сюзън.

— Кушетката или пода?

— Килимът е дебел.

— Значи пода.

Прегърнах я. Двете кърпи се свлякоха.

Притиснала устни до моите, Сюзън промърмори:

— Никакви мисионерски пози, перко! Килимът не е толкова мек.

— Нито пък аз.

— Нежно… — промълви тя. — Абсолютен разкош.