Джек Лондон
Джери Островитянина (8)

Глава VII

В седем сутринта, когато шкиперът го измъкна изпод одеялото и стана, Джери отпразнува новия ден с това, че прогони в дупката му дивото куче и накара Леруми да отскочи на шест крачки встрани и да му отстъпи палубата сред сдържания смях на чернокожите.

Той закуси заедно с шкипера, но шкиперът не яде нищо, пи само чашка кафе с петдесет грана^[1] хинин, завит в цигарена хартия, и се оплака на помощника, че трябва пак да се увие с одеялото и да се поти, докато мине треската му. Палещото слънце сушеше палубата, над която се издигаха кълбета пара, а Ван Хорн започна да го тресе, зъбите му тракаха, но въпреки това той ласкаво притискаше Джери и го наричаше принц, крал и кралски син.

Работата бе там, че Ван Хорн неведнъж бе слушал на чашка уиски със сода за родословието на Джери. Разказваше го Том Хегин в ония часове, когато задушливият зной им пречеше да спят. А родословието му бе наистина царствено, доколкото е възможно това за един ирландски териер, чийто род произлизаше от ирландски вълкодав и се бе формирал и усъвършенствал под ръководството на човека в течение на две човешки поколения.

Ван Хорн помнеше, че Теренс Великолепния произхожда от американския Милтон Дролин, роден от кралицата на графство Ентрим — Бреда Мадлер, чийто род водеше началото си едва ли не от митични времена. А родът на Биди можеше да се проследи до Ерин, която се числеше в редицата прадеди на Бреда Мадлер.

В прегръдките на любимия бог Джери позна екстаза на любовта, макар че не разбираше думи като „принц“ и „кралски син“; той знаеше само, че тези думи говорят за любов, докато съскането на Леруми означава омраза. Но едно знаеше Джери, съвсем без да мисли за това, а именно че за тези няколко часа бе обикнал шкипера повече, отколкото бе обичал Дерби и Боб: а освен мистър Хегин Дерби и Боб бяха единствените бели богове, които познаваше. Той не съзнаваше това. Той просто обичаше и действаше съгласно поривите на сърцето си, мозъка или някой друг орган, където се бе зародил този тайнствен, възхитителен и ненаситен глад, наричан „любов“.

Шкиперът тръгна надолу. Той вървеше, без да обръща ни най-малко внимание на Джери, който тихичко го последва до самия отвор за долу. Шкиперът не забелязваше Джери, защото от треската цялото му тяло трепереше, костите му се смразяваха, главата сякаш чудовищно бе се надула, всичко се въртеше пред помътнелите му очи, а вървежът му бе станал колеблив и бавен като на пияница или грохнал старец. И Джери усещаше, че с шкипера става нещо недобро.

Шкиперът вече започваше да бълнува и съзнанието му се избистряше от време на време само за миг; тогава той съзнаваше, че трябва да слезе долу и да се увие в одеялото. Той заслиза по стъпалата, прилични на подвижна стълба, а Джери, едва сдържайки вълнението си, мълчаливо го следваше с надежда, че като слезе долу, шкиперът ще вдигне ръце и ще го свали на пода. Но на шкипера му беше толкова зле, че бе забравил за съществуването на Джери. Клатушкайки се с широко разперени ръце, за да пази равновесие, той се затътри през каютата на носа към леглото си в малката каюта.

Джери наистина имаше благороден произход. Той искаше да залае, да помоли да го свалят долу, но не направи това. Той се сдържа, без да знае сам защо, смътно съзнавайки, че трябва да се отнася с шкипера като с бог и че сега не е време да му дотяга. Мъчеше го желание да залае, но не издаде нито един звук, а остана да тъгува на прага на отвора, заслушвайки се в замиращите стъпки на шкипера.

Обаче след четвърт час Джери бе готов да наруши мълчанието. След изчезването на шкипера, който очевидно бе застигнат от някакво нещастие, светлината угасна за Джери. Вече не го привличаше възможността да прогони в дупката дивото куче. Не обърна внимание и на Леруми, който мина покрай него, макар че би могъл да го нападне и да го прогони от палубата. „Еренджи“ се плъзгаше по затихналото море, но дори пляскащият и надуващ се над главата му грот не бе удостоен с презрителния му поглед.

И точно тогава, когато Джери почувства настоятелна необходимост да седне, да вдигне нос към зенита и да излее в звуци раздиращата сърцето му тъга, го осени една мисъл. Не може да се обясни как бе стигнал до нея, така както не може да се обясни защо човек днес на закуска си поръчва зелен грах и се отказва от фасула, докато снощи е предпочел фасула и се е отказал от граха, както и защо съдията, който произнася присъдата на престъпник и му определя осем години тъмничен затвор, а не пет или девет, не може да обясни защо е дълбоко убеден, че именно осем години са справедливо и подходящо за престъплението наказание. А щом хората — тези полубожествени същества — не могат да проникнат в тайната на зараждането на идеите и на подбудите, които възприемат като идеи, не може да се очаква едно куче да познае как му е хрумнала мисълта, която го е накарала да действа с определена цел.

Така беше и с Джери. Мисълта се бе появила в най-дълбокия му мисловен център и го накара да действа. Той й се подчини, както марионетката се подчинява на връвчицата, и незабавно се спусна към кормилото да търси помощника.

Имаше нужда да се обърне за помощ към Боркман. Боркман също бе двуног бял бог. На Боркман нищо не му струваше да го снеме долу по стръмната пътека, която за Джери беше табу без чужда помощ, чието нарушение застрашаваше с катастрофа. Но у Боркман той срещаше малко любов, следователно и малко разбиране. Освен това Боркман бе зает. Той следеше за правилния курс на „Еренджи“, насочваше в посока на вятъра платната, даваше нареждания на кормчията, наблюдаваше екипажа, който миеше палубата и чистеше медните части, а освен това от време на време надигаше откраднатата от капитана бутилка с уиски, която криеше във вдлъбнатината между двата чувала ямс, вързани на палубата зад бизана.

Боркман току-що здравата бе наругал за някаква грешка чернокожия кормчия и се тъкмеше още веднъж да сръбне от бутилката, когато пред него се появи Джери и прегради пътя му — но не така, както ако пред него бе се озовал например Леруми. Той не се озъби и не настръхна. Напротив — Джери цял бе се превърнал в молба и призив; макар че бе лишен от дар слово, и без думи умееше да говори красноречиво: той извиваше цялото си тяло, махаше с опашка, сви назад уши, а с очите си би могъл да предаде мисълта си на всеки, който чувства и разбира.

Но Боркман виждаше пред себе си само едно четириного същество от животинския свят и поради свойствената си надменност го смяташе за по-низше от себе си. Нежното куче, което гореше от желание да му предаде молбата си, бе скрито от него сякаш с пелена от мъгла. Той виждаше само четириногото животно, което трябваше да отблъсне настрана, а после тържествено да се отправи към бутилката, която разпалваше мозъка, даряваше с мечти, че той е принц, а не прост човек — господар, а не роб на живота.

И Джери беше грубо отхвърлен настрана от босия крак, безчувствен и жесток както бездушното море, което се разбива в крайбрежните скали. За малко Джери не се простря на хлъзгавата палуба, после възвърна равновесието си, остана на мястото си и мълчаливо погледна белия бог, който се отнесе с него така дръзко. Тази долна и несправедлива постъпка не предизвика у Джери отмъстително ръмжене, с каквото без съмнение би наградил Леруми или някой друг чернокож. И изобщо не помисли за отмъщение. Това не беше Леруми. Той беше висш бог, двуног, белокож като шкипера, като мистър Хегин и още няколкото висши богове, които познаваше. Той почувства само обида като дете, получило плесница от лекомислена или необичаща го майка.

Обидата бе смесена и със злоба. Джери прекрасно знаеше, че има два вида грубости. Грубост галена, любовна, онази грубост, с която шкиперът го хващаше за муцуната, разклащаше го, докато започнат да тракат зъбите му, блъсваше го настрана и веднага пак го викаше да се върне да го раздруса наново. Тази грубост изпълваше Джери с блаженство. В нея имаше близост към любимия бог, който е пожелал по такъв начин да изрази любовта си.

Но грубостта на Боркман бе друга. В нея не се чувстваше нито привързаност, нито любов. Джери не разбираше това съвсем ясно, но усещаше разликата и несправедливата постъпка предизвика у него злоба, на която обаче той не даде воля. И сега, като възвърна равновесието си, той напразно се мъчеше да разбере станалото и сериозно наблюдаваше помощника, който, обърнал бутилката с дъното нагоре, гълташе питието, което бълбукаше в гърлото му. Той продължаваше все така сериозно да гледа помощника, когато той отиде на кормилото и заплаши чернокожия кормчия, че ще избие от него „Песента на песните“ и целия Стар завет, а чернокожият смирено и умолително показваше зъбите си също както Джери преди няколко минути.

Като остави този бог, бог нелюбим и неразбран, Джери бързо изтича назад към отвора и натъжен наведе глава през прага натам, където бе изчезнал шкиперът. Той мъчително усещаше парливо желание да бъде заедно с шкипера, който се чувстваше зле и бе изпаднал в беда. Имаше нужда от него. Искаше да бъде с него, защото шкиперът го обичаше; освен това Джери можеше да му служи, но той съзнаваше тази втора мисъл смътно. Той беше безпомощен, млад и неопитен; в стремежа си към шкипера той провеси глава през прага на отвора и жално заскимтя, а скръбта му бе така непосредствена, че той не обърна внимание на негрите, които се бяха струпали на палубата и долу и му се смееха.

От отвора до пода на каютата имаше седем фута. Едва преди няколко часа Джери се бе покатерил по стръмната стълба, но да слезе надолу по нея бе невъзможно и той го знаеше. И все пак рискува да се спусне сам. В стремежа си на всяка цена да намери шкипера в същото време ясно съзнаваше невъзможността да пропълзи по стълбата с главата надолу, без да има опора за лапите и ноктите, и не се и опита да направи това. Движен от любовта си, той геройски скочи надолу и напред. Знаеше, че с тази постъпка нарушава табуто, също както ако скочеше в лагуната на Мериндж, където плуват страшните крокодили. Великата любов никога не отстъпва пред жертвата и себеотрицанието. И само в името на любовта Джери можа да направи този скок.

Той падна върху главата и единия си хълбок. От удара в хълбока той се задъха и главата му се замая. Но дори когато лежеше в безсъзнание на едната си страна и потрепваше с цялото си тяло, Джери конвулсивно движеше лапи, сякаш тичаше срещу шкипера. Чернокожите го гледаха и се смееха дори когато престана да трепери и да мърда с лапи. У тия диваци, прекарали живота си в гората и невидели нищо друго, понятието за смешното също бе диво и нелепо. При вида на замаяното, а може би и мъртво куче те едва ли не се пръснаха от смях. Едва след няколко минути Джери дойде на себе си и стана с помътени очи. Широко разкрачил лапи, той се приспособи към клатушкането на „Еренджи“. Но още с първото проблясване на съзнанието отново изплува мисълта, че трябва да намери шкипера. Чернокожите?… Завладян от тревога и любов, той не държеше сметка за тях. Не обръщаше внимание на хилещите се и дразнещи го чернокожи, които, ако той не беше под страшното покровителство на великия бял господар, с наслаждение биха го убили и изяли, още повече че поради добрата си тренираност кучето обещаваше да стане първокласен ловец на негри. Без да обръща глава, с неподвижни очи, гордо подчертавайки пренебрежението си към тяхното съществуване, Джери изтича в каютата на носа, където шкиперът се мяташе в треска.

Джери никога не беше боледувал от малария и не разбираше каква е работата. Но силно се разтревожи от това, че шкиперът е в беда. Шкиперът не го позна дори когато той скочи на леглото, после прескочи тежко повдигащите му се гърди и близна от лицето му отровната пот от треската. Диво мятащият се шкипер го отхвърли настрана и Джери се удари силно в леглото.

В тази грубост нямаше нищо любовно. Тя не приличаше и на грубостта на Боркман, който го отблъсна с крак. Тя се обясняваше с бедата, която бе сполетяла шкипера. Джери не се замисли върху този извод, но действаше така, сякаш бе стигнал до него чрез умозаключения. По-точно всичко това може да се изрази по следния начин: в тази грубост Джери долови нова отсянка.

Той седна на такова разстояние, че да не го достига неспокойно мятащата се ръка, измъчван от желанието да отиде по-близо и още веднъж да лизне лицето на бога, който не бе го познал. Но Джери знаеше, че той го обича силно. И той споделяше нещастието на шкипера и страдаше заедно с него.

— Ей, Кленси — бъбреше шкиперът, — славна работа ни се отвори днес и по-добри момчета за нея не могат да се намерят… Кленси, дай крик номер три. Промъкни се от предния край. — После кошмарните видения изчезнаха. — По-тихо, миличко, защо обясняваш на татко как трябва да реши златистите ти коси? Сякаш не съм го правил през тия седем години… и по-добре от мама. На мене ми дадоха златен медал за това, че сресвам златните коси на моята красавица дъщеря… Корабът е сгрешил пътя! Кормилото по вятъра! Поставете предното платно и долното. Пълен ход!… А той се носи по вълните както вълшебният кораб!… Моя е играта! Блеки, ако останеш в играта, ще видиш хубави карти, повярвай ми!

От устата на шкипера се изтръгваха откъслеци от несподелени с никого спомени, гърдите му се повдигаха, ръцете се мятаха; а Джери, притиснал се в леглото, тъжеше, съзнавайки цялата невъзможност да помогне. От всичко, което ставаше, той не разбираше нищо. За играта на покер той знаеше не повече, отколкото за курса на парахода, разбитите трамвайни вагони в Ню Йорк или сресването на дългите златисти коси на любимата дъщеря в малкото жилище в Харлем.

— И двете са мъртви — изговори в бълнуването си шкиперът. Той произнесе това спокойно, сякаш съобщаваше колко е часът; после застена: „Ох, какви красиви златни коси имаше тя!“

Известно време лежа неподвижно и рида сърцераздирателно. Джери се възползва от това. Промъкна се под ръката му, притисна се о него, сложи глава на рамото му, леко докосвайки с хладния си нос бузата на шкипера, и почувства как ръката се обви около него и го притисна по-силно. Ръката ласкаво го поглади, а докосването на неговото кадифено тяло измени болезнените бълнувания на шкипера, който започна да мърмори със студен зловещ тон: „Само да посмее някой негър да бутне това куче!…“