Джек Лондон
Джери Островитянина (4)

Глава III

За известно време Джери съвсем забрави Мериндж. Той добре помнеше, че ястребът има остри нокти и клюн. Това гърмящо във въздуха чудовище трябваше да се следи. И седнал готов за скок и с мъка задържайки се върху гладката наклонена палуба, Джери не сваляше очи от платното и тихо ръмжеше при всеки намек за движение от негова страна.

„Еренджи“ плуваше в тесен канал между коралови рифове срещу свежия пасатен вятър. Беше необходимо да се лавира и горе гротът постоянно прелиташе от лявото въже към дясното и обратно, като издаваше шум, който напомняше размах на криле; рифовете тракаха, а скрипците високо гърмяха. Няколко пъти, когато платното минаваше над главата на Джери, той се хвърляше подире му, готов да го захапе; чистите му зъби на малко куче бяха открити и лъщяха на слънцето като скъпоценни играчки от слонова кост.

Всеки скок свършваше с неуспех и Джери дойде до определено заключение. Трябва впрочем да се отбележи, че това заключение несъмнено беше резултат на мисловен процес. От наблюденията върху предмета, който през цялото време го застрашаваше, от редицата свои нападения той извади заключение, че този предмет не му вреди, че дори не се приближава достатъчно наблизо до него. Той не спря своя мисловен процес и разбра, че това не е толкова опасно нещо, колкото му се бе сторило отначало. Може би не беше зле да се пази от него, макар че в класификацията му то вече бе заело мястото си сред предметите, които изглеждат страшни, без обаче да са такива. По същия начин се бе научил да не се бои от рева на вятъра между палмите, когато лежеше на верандата на къщата, и от вълните, които със съскане яростно се разбиваха в брега пред самите му крака, образувайки пяна.

На няколко пъти през деня Джери весело, небрежно и едва ли не подигравателно поглеждаше към грота, когато минаваше покрай него. Но вече не лягаше на палубата и не подскачаше. Това беше първият урок и той бързо го усвои.

Като свърши с грота, Джери мислено се върна към Мериндж. Но нямаше нито следа от Мериндж, от Биди, Теренс и Майкъл на брега; нямаше ги нито мистър Хегин, нито Дерби, нито Боб; нямаше ги нито брега, нито земята с палми, нито далечните планини, вечно издигащи към небето зелените си върхове. Където и да застанеше, сложил предните си лапи върху шестдюймовите перила — на десния или на левия борд, на носа или на кормилото, — навсякъде виждаше само океана, неравен и развълнуван. И все същият океан под напора на пасатния вятър мирно и ритмично гонеше своите вълни, увенчани с бели гребени.

Ако беше на два метра над палубата и ако имаше очи на опитен моряк, Джери би могъл да различи на север ниския бряг на Флорида. Тя се очертаваше все по-ясно, докато „Еренджи“, силно наклонен, с обтегнати платна, плуваше с пълна скорост срещу югоизточния пасат. А ако имаше възможност да се възползва от морския бинокъл, с който усилваше зрението си капитан Ван Хорн, Джери би видял на изток далечни върхове, над които се носеха над повърхността на морето ясно очертани розови кълбести облаци.

Но и настоящето имаше за Джери притегателна сила. Той рано бе усвоил железния закон на необходимостта и се бе научил да приема това, което е, а не да тича подир далечни неща. Морето съществуваше, това беше реалност. Земята вече я нямаше. „Еренджи“ също бе реалност, както и живите същества, които се тълпяха на палубата му. И той започна да се запознава с това, което съществуваше — накратко, да изучава новата обстановка и да се приспособява към нея.

Първото му откритие бе възхитително — едно малко туземно куче от гъсталаците в Исабел; носеше го за Малаита един чернокож от плантацията Мериндж. Бяха на еднаква възраст, но от различна порода. Туземното куче беше диво, подло и раболепно. Ушите му непрекъснато бяха увиснали, а опашката непрекъснато се клатушкаше между краката му; то непрекъснато се плашеше от ново нещастие и нова обида; страхливо и отмъстително, под заплахата на удара злобно кривеше уста и откриваше още малките си зъби на диво куче; лягаше на земята, когато го биеха, виеше от страх и болка и винаги бе готово предателски да захапе, ако му се удадеше удобен случай.

Дивото куче бе по-развито от Джери, по-силно и по-зло; но в жилите на Джери течеше синя кръв, той беше храбър и чистокръвен. Дивото куче също се бе появило на бял свят в резултат на не по-малко строг подбор, но тук подборът носеше друг характер. От горските му прадеди, от които произхождаше, оставаха живи най-страхливите. По своя воля те никога не влизаха в бой с по-силен противник. Те никога не нападаха на открито място. Освен когато жертвата беше слаба или беззащитна. Бяха заменили храбростта с пълзене и се изплъзваха, криеха се от опасността. Това бе слепият подбор на природата. Те бяха живели в жестока и подла среда, където животът се купува главно с цената на страхлива хитрост, а понякога с отчаяна защита от скрито място.

Подборът на дедите на Джери бе ръководен с любов. Само смелите оставаха живи. Неговите прадеди са били съзнателно и умно подбирани от хората, които в далечното минало се бяха заели с дивото куче и го бяха направили такова, каквото са го виждали в мечтите си и каквото са искали да го видят. То никога не трябваше да се сражава като плъх от ъгъла, тъй както и не трябваше да прилича на плъх и да се завира в ъглите. За отстъпление не можеше да се мисли. Кучета, които отстъпват, не бяха потребни на хората. Не такива кучета бяха прадедите на Джери. Неговите прадеди, подбрани от хората, бяха храбри кучета, упорити, дръзки, хвърляха се срещу опасността, сражаваха се и умираха, но никога не напускаха полесражението. А понеже всеки ражда подобни на себе си, Джери беше такъв, какъвто е бил преди него Теренс и каквито са били преди сто години праотците на Теренс.

Затова Джери, случайно забелязал дивото куче, скрило се на завет от вятъра в ъгъла между платното и отвора на каютата, не се и замисли, че противникът му е по-едър и по-силен. Той знаеше само, че пред него е древният му враг — дивото куче, което отдалече заобикаля огньовете на човека. С радостен лай, като привлече вниманието на капитан Ван Хорн, който виждаше и чуваше всичко, Джери се хвърли в атака. Дивото куче с невероятна бързина се спусна да бяга и презглава се претърколи по наклонената палуба, но Джери го застигна. Като се премяташе и усещаше острите зъби, които се впиваха в него, то ту се зъбеше и тракаше зъби, ту скимтеше и хленчеше и в това скимтене се долавяха ужас, болка и подло смирение.

А Джери беше джентълмен, с други думи — благородно куче. Понеже врагът не се съпротивляваше, а гнусно пищеше и безпомощно се свиваше под него, той се отказа от намеренията си и се измъкна от водосточния улей, където бяха попаднали. Джери не мислеше за постъпката си. Бе направил това, защото беше създаден такъв. Той се изправи на клатушкащата се палуба и с удоволствие усети в устата си възхитителния вкус на кучешка козина, а в ушите му звучеше одобрителният вик на капитан Ван Хорн:

— Умник, Джери! Юнак си, Джери! Славно куче!

Оттегляйки се от мястото на сражението, Джери сякаш се беше възгордял и важно местеше лапите си. Той погледна през рамо скимтящото куче, като че ли казваше: „Засега, струва ми се, това ти стига! Друг път да не се мяркаш пред очите ми!“

Джери продължаваше да изследва своя нов мъничък свят, който изобщо не оставаше спокоен, а постоянно се издигаше и спадаше върху развълнуваната повърхност на морето. Тук бяха работниците, които се връщаха от Мериндж. Той реши да прегледа всеки от тях: посрещаха го с мърморене и ругатни, той отговаряше със страшно ръмжене. Бе дресиран така, че макар и да се движеше на четири крака, се смяташе по-горе от тези двуноги, защото винаги бе живял под закрилата на великия двуног бог с панталони — мистър Хегин.

Тук бяха и чуждите работници от Пендъфрин и от Залива на хилядата кораба. Джери искаше да ги опознае всички. В бъдеще можеше да му послужи. Но той не мислеше за това. Той просто се запознаваше с околната среда, без да се грижи за бъдещето и без да съзнава, че взима предпазни мерки.

Обогатявайки опита си, той бързо откри, че на „Еренджи“ също както на плантацията, където домашните слуги се отличаваха от работниците в полето, съществува една класа хора, които се отличават от връщащите се работници. Това бе екипажът на кораба. Петнайсетте чернокожи, от които се състоеше той, бяха по-близо до капитан Ван Хорн, отколкото другите. Те сякаш принадлежаха по-непосредствено на „Еренджи“ и на капитана. Те изпълняваха заповедите му, управляваха кормилото, обтягаха въжетата, мъкнеха на борда кофи с вода и стържеха палубата с четки.

От мистър Хегин Джери бе научил, че трябва да се отнася снизходително с домашната прислуга; сега капитан Ван Хорн го научи да бъде по-снизходителен с екипажа, отколкото с връщащите се работници. С екипажа той можеше да си позволява по-малко волности, отколкото с другите. Щом капитан Ван Хорн не иска той да гони екипажа му, Джери смяташе за свой дълг да не го гони. От друга страна, винаги помнеше, че е куче на белия бог. Макар че не преследваше тия негри, той се въздържаше от каквато и да било фамилиарност с тях. Той ги наблюдаваше. Бе виждал как мистър Хегин шиба с камшик чернокожите си слуги. Те бяха междинно звено в световната схема и трябваше да бъдат следени, за да не забравят мястото си. Той им определяше мястото, но не допускаше равенство. В най-добрия случай можеше отвисоко да ги удостоява с вниманието си.

Той основно изследва кухнята, неудобно отделение на палубата, открито за ветровете, дъжда и бурята, където двама чернокожи в облаци от дим се бяха изхитрили да готвят върху малка печка ядене за осемдесетте души на борда.

После Джери се заинтересува от странното поведение на корабния екипаж. Чернокожите бяха завинтили в оградата на „Еренджи“ отвесни тръби, които служеха като подпорки за бодливата тел, която заобикаляше целия кораб. Единственото място, където нямаше тел, беше на около петнайсет дюйма до шкафута. Че това е предпазна мярка, Джери почувства интуитивно. Целия си живот, още от първия ден, той бе прекарал заобиколен от опасност, която винаги го бе застрашавала от страна на чернокожите. В къщата на плантацията Мериндж белите винаги гледаха накриво многобройните негри, които им работеха и им принадлежаха. Във всекидневната стая, където бяха масата, билярдът и грамофонът, имаше места за пушки, а до всеки креват във всяка спалня — готови револвери и винтовки. Мистър Хегин, Дерби и Боб, когато отиваха при своите чернокожи, винаги носеха на пояса си револвери.

Джери знаеше за какво служат тези издаващи шум предмети — това бяха оръдия за разрушение и смърт. Той бе виждал как унищожават живи същества — свине, кози, птици и крокодили. С помощта на тези предмети белите богове по волята си преодоляваха пространството, без да се помръднат от мястото си, и убиваха живи неща. А той, Джери, за да причини някому вреда, трябваше да измине известно разстояние и да се приближи до противника си. Той бе другояче устроен. Той бе ограничен. Всичко невъзможно ставаше възможно за съвършените двуноги бели богове. Тяхната способност да унищожават неща, отделени на разстояние, беше донякъде сякаш по-далечно развитие на ноктите и зъбите. Без да се замисли и без да съзнава, той приемаше това по същия начин, както целия тайнствен свят около себе си.

Веднъж, беше отдавна, Джери бе видял дори как мистър Хегин пося смърт на разстояние, но по друг начин. От верандата мистър Хегин бе хвърлил пръчици избухлив динамит в шумящата тълпа чернокожи, които бяха нахлули от отвъдния свят. Те бяха измъкнали на брега до плантацията Мериндж своите дълги черни военни лодки, остроноси, инкрустирани със седеф.

Джери бе виждал немалко предпазни мерки, които белите богове взимаха, и сега, без да съзнава, видя в тази ограда от бодлива тел около плуващия малък свят знак за неизбежна опасност. Гибел и смърт бродеха наоколо, като дебнеха удобен случай да нападнат живота и да го задушат. За да живееш, трябва да бъдеш нащрек — Джери бе научил този закон от онова малко, което знаеше за живота.

Докато опъваха бодливата тел, Джери преживя още едно приключение с Леруми, работника от Мериндж, когото сутринта Биди бе съборила във водата с всичките му партушини. Те се срещнаха на борда до отвора; Леруми се оглеждаше в едно евтино огледалце и разчесваше твърдите си коси с дървен гребен ръчна изработка.

Джери не обърна внимание на присъствието на Леруми, а изтича към кормилото, където помощникът Боркман следеше как екипажът опъва върху подпорките бодливата тел. А Леруми се озърна наоколо, убеди се, че никой не вижда краката му, прицели се и ритна сина на Теренс — четириногия си враг. Голият крак болезнено удари Джери по крайчеца на неотдавна отрязаната опашка и той, оскърбен от това светотатство, побесня.

Капитан Ван Хорн стоеше на кормилото на левия борд, където определяше по платната посоката на вятъра и следеше чернокожия кормчия, и не видя Джери, който бе затулен от отвора. Но той забеляза как Леруми наведе рамо, докато пазеше равновесие на един крак, а с другия нанасяше удара. Последвалите събития му помогнаха да се досети какво бе станало.

Воят на Джери, когато падна и се преметна, скочи и захапа, беше наистина кучешки вопъл на негодувание. Той се впи в глезена, но получи втори удар и се подхлъзна по палубата във водосточния улей; но все пак върху черната кожа останаха червени следи от неговите остри като игли зъби. Все още квичащ от негодувание, той запълзя по стръмния наклон, като се залавяше с нокти.

Леруми пак се огледа наоколо и като разбра, че го следят, реши да не прекалява. Той се спусна да бяга край отвора, като се опита да се изплъзне долу, но острите зъби на Джери се впиха в прасеца му. Джери, който сляпо се бе хвърлил в атака, се озова под краката на чернокожия. Тъкмо в този миг един внезапен порив на вятъра наду платната и Леруми се простря в целия си ръст. Напразно мъчейки се да се изправи на крака, той попадна върху бодливата тел откъм изложената срещу вятъра страна.

Чернокожите, които се трупаха върху палубата, запискаха от удоволствие, а Джери, като видя противника си изваден от строя и понеже погрешно смяташе себе си за обект на подигравките, с не по-малка ярост се нахвърли върху негрите, като залавяше и хапеше тичащите покрай него крака. Те скачаха долу в каютата и коридора, тичаха към бугшприта, катереха се по въжетата и увисваха във въздуха като чудовищни птици. В края на краищата на палубата остана Джери, без да се смята екипажът на кораба; но Джери вече се бе научил да прави разлика. Капитан Ван Хорн повика Джери, поглади го и разсмян го обсипа с похвали; после се обърна към многобройните си пасажери и им каза на невероятния морски жаргон на англичаните:

— Ей, вие, момчета! На вас говоря. Това куче е мое. Ако някой от вас побутне това куче, зле ще си изпати. Седем шишета ще изкарам от него^[1]. Вие не давайте воля на краката си. А аз ще държа мирно кучето си. Разбрахте ли?

И пасажерите, които все още висяха във въздуха, бляскаха с черните си очи и жално цвъртяха помежду си, приеха закона на белия. Дори Леруми, здравата издраскан от бодливата тел, не ругаеше и не заплашваше. Бършейки с пръста драскотините си, той прошепна:

— Бога ми, зло куче! Зло куче!

Това накара шкипера да се усмихне, а другарите му да се изсмеят оглушително.

Но Джери не можеше да бъде наречен зъл. От Биди и Теренс беше наследил буйния си и безстрашен нрав. Както Биди и Теренс той изпитваше наслада от гонитбата на негри. Това беше резултат от дресировката: тъй го бяха дресирали, когато беше още съвсем мъничко кученце. Негрите бяха негри, а белите хора бяха богове и белите богове го бяха научили да преследва негрите и да следи за това те да заемат подобаващото им се нищожно място в света. Белите държаха целия свят в ръцете си. Негрите… нима той не знаеше, че те винаги бяха принудени да си стоят в своето жалко положение? Нима не виждаше как в плантацията Мериндж понякога ги връзваха за палмите и ги биеха с камшик по гърба, като откъсваха парчета месо? Нищо чудно, че породистият ирландски териер, заобиколен от любовта на белия бог, започна да гледа на негрите с очите на белия бог и да се държи с тях така, че да заслужи неговата похвала.

Този ден бе за Джери пълен с грижи. На „Еренджи“ всичко беше ново и странно и постоянно се случваха любопитни неща. Джери още веднъж се срещна с дивото куче, което предателски го нападна из засада. Сандъците с багажа на чернокожите бяха нахвърляни безредно и между два сандъка в долния ред бе останало малко пространство. От тази дупка дивото куче скочи върху Джери, който, повикан от шкипера, тъкмо минаваше тичешком. То впи острите си зъби в жълтата кадифена кожа на Джери и бързо се оттегли в дупката си.

Отново чувствата на Джери бяха оскърбени. Той разбираше фланговата атака. Често бе играл така с Майк, макар че тяхното беше само игра. Но да отстъпи, без да се сражава, когато боят вече е започнал, това беше чуждо на привичките и характера на Джери. Със справедливо негодувание той се втурна към дупката подир врага. Но тук всички, всички предимства бяха на страната на дивото куче — то най-добре се сражаваше из засада. Когато се хвърли в тясното пространство, Джери си удари главата в горния сандък и след миг почувства до самата си муцуна озъбената уста на неприятеля.

Нямаше никаква възможност да се добере до дивото куче и да връхлети отгоре му с цялата си тежест както при открита атака. На Джери му оставаше само да пълзи, да се върти и да се мъчи да проникне напред, но всеки път го посрещаха остри зъби. И все пак, в края на краищата, той щеше да надделее, ако минаващият Боркман не се бе навел и не бе изтеглил Джери за задния крак. Пак се чу гласът на капитан Ван Хорн и Джери послушно изтича към кормилото.

Обядваха на палубата, под сянката на бизана, и Джери, седнал между двамата мъже, получи своята порция. Той вече бе успял да си извади заключение, че от двамата бели капитанът е по-висш бог, който дава разпореждания, а помощникът ги изпълнява. На свой ред помощникът командва чернокожите, но никога не дава заповеди на капитана. Затова Джери почувства влечение към капитана и се премести по-близо до него. Когато навря нос в чинията на капитана, той ласкаво го смъмри. Но когато само помириса парата на чашата с чай на помощника, той го чукна по носа с мръсния си пръст. Освен това помощникът нито веднъж не му подаде нещо от яденето.

Капитан Ван Хорн му даде най-напред едно старо канче с овесена каша, богато полята със сгъстен каймак и подсладена със захар; захар сложи препълнена лъжица. После постоянно му даваше парчета хляб с масло и парчета риба, която преди това грижливо очистваше от дребните кости.

Неговият любим мистър Хегин никога не бе го хранил по време на обяд и сега Джери бе извън себе си от радост. Той беше още малко кученце и толкова се увлече, че скоро започна прекалено настойчиво да иска от капитана още риба и хляб с масло. Веднъж дори излая молбата си. Това наведе капитана на мисълта да го научи да „говори“ и той веднага се залови за работа.

На петата минута Джери вече говореше тихо, с мек, ласкав, едносричен лай. Освен това бе научил, че думата „седни“ е различна от „легни“, и бе разбрал, че трябва да сяда всеки път, когато кажат, а после да чака, докато му дадат парче храна.

По-нататък неговият „речник“ се обогати с три думи. Отсега „говори“ започна да означава за него „говори“, а „седни“ — „седни“, а не „легни“. Третата дума беше „шкипер“. Той бе чул как помощникът няколко пъти бе нарекъл с това име капитан Ван Хорн. Щом човешкото същество викаше „Майкъл“, този вик се отнасяше до Майкъл, а не до Биди, или до Теренс, или до самия него; Джери знаеше това, а сега узна, че „шкипер“ е името на двуногия бял господар на този нов плаващ свят.

— Това наистина не е просто куче — каза Ван Хорн на помощника си. — Зад тези кафяви очи виждаш истински човешки мозък. То е на шест месеца. Всяко шестгодишно момче би се смятало за феномен, ако научи за пет минути всичко, което научи то. Да, дявол ме взел! Кучешкият мозък сигурно прилича на човешкия. Щом кучето действа като човек, сигурно и мисли като човек.