Джек Лондон
Джери Островитянина (6)

Глава V

Тропичната нощ бързо погълна „Еренджи“. Корабът ту се люлееше в затишие, ту се наклоняваше и гмуркаше под ударите на вятъра и дъжда откъм Малаита, острова на канибалите. Тук югоизточният пасатен вятър спря и времето се промени. Да се готви в кухнята на откритата палуба стана истинско наказание, а чернокожите работници, които ходеха голи, бяха принудени да се приберат долу.

Първото дежурство от осем до дванайсет пое помощникът, а капитан Ван Хорн, който не искаше да стои на поройния дъжд, слезе в малката каюта, като взе със себе си Джери. Джери бе изморен от безкрайните приключения този ден — най-безпокойния в целия му живот; той заспа, а в съня си ръмжеше и мърдаше с лапи; шкиперът го погледна за последен път, намали светлината на лампата и като се усмихна, продума:

— Ето го дивото куче, Джери. Дръж!

Джери спеше тъй дълбоко, че не чуваше нищо. Дъждът престана, като отнесе със себе си последното дихание на вятъра и превърна каютата в задушлива парна баня, а задъханият шкипер — в мокра от пот риза и набедрена препаска — стана, взе под мишницата възглавницата и одеялото и излезе на палубата.

Джери се събуди от една грамадна хлебарка, която го ухапа за чувствителното местенце между пръстите, където кожата не е покрита с косми. Джери тръсна пострадалата си лапа и погледна хлебарката, която не направи опит да бяга, а се отдалечи с достойнство. Той я проследи как се присъедини към други хлебарки, които маршируваха по пода. Никога не беше ги виждал в такова количество. Те бяха грамадни и пълзяха на всички страни. Дълги върволици изпълзяваха от пукнатините и слизаха по стената да се присъединят към другарките си, които се разхождаха по пода.

Според Джери това беше съвсем недопустимо. Мистър Хегин, Дерби и Боб не можеха да търпят хлебарките, а тяхното мнение беше и негово. Хлебарката беше вечният враг в тропиците. Джери се хвърли към най-близката с намерение да я смачка с лапа. Но насекомото направи нещо, което той никак не очакваше от една хлебарка. То се вдигна във въздуха и полетя като птица. И сякаш по сигнал цялата маса хлебарки се вдигнаха във въздуха и изпълниха стаята, като се въртяха и размахваха крила.

Джери атакува крилатата войска: той скачаше, тракаше със зъби и се мъчеше с лапи да събори някоя хвърчаща гадина. Понякога успяваше и по такъв начин унищожи няколко. Сражението не престана дотогава, докато всички хлебарки, сякаш пак по сигнал, не изчезнаха в многобройните цепнатини, оставяйки го сам на полесражението.

Тутакси на Джери му мина през ума: къде е шкиперът? Той знаеше, че го няма в стаята, но все пак се изправи на задните си лапи и изследва ниската пейка. Чувствителните му ноздри затрепкаха и той заскимтя от удоволствие, когато усети миризмата на лежалия скоро тук шкипер. А парченцето опашка се завъртя наляво и надясно.

Но къде беше шкиперът? Тази мисъл човъркаше мозъка му също така, както ако той беше човешки мозък. И по същия начин мисълта предшестваше у него действието. Вратата бе широко отворена и подпряна с кука и Джери се завтече към голямата каюта, където шестдесетина чернокожи стенеха, въздишаха и хъркаха в съня си. Те лежаха плътно един до друг на пода и по дългите скамейки и Джери бе принуден да прескача през голите им крака. А белия бог го нямаше наблизо, за да го защити. Той знаеше това, но не се боеше.

Като се увери, че шкиперът не е в каютата, Джери се приготви за опасното изкачване по стръмните стъпала, които напомняха прикрепена стълба, но тук си спомни за лазарета. Той влезе вътре и помириса спящото момиче с памучната риза, което мислеше, че Ван Хорн ще го изяде, ако успее да го угои.

Като се върна при стълбата, Джери погледна нагоре и зачака с надежда, че ще се покаже шкиперът и ще го изнесе на палубата. Шкиперът бе минал оттук; Джери знаеше това поради две основания: той можеше да мине само по този път; обонянието подсказа на Джери, че той наистина бе минал оттук. Първият му опит да се изкачи по стълбата започна добре. Той изкачи три стъпала, но изведнъж „Еренджи“ се наклони и веднага пак се изправи, а Джери се подхлъзна и падна. Двама-трима чернокожи се бяха събудили и го наблюдаваха, докато си приготвяха дъвка от бетел и зелени листа.

Два пъти Джери се подхлъзна още на първите стъпала, а чернокожите, разбудени от другарите си, седяха и му се смееха. Четвъртия път Джери се изхитри да стигне до средата на стълбата, но оттам тежко се строполи на една страна. Падането му бе посрещнато с тих смях и ругатни, които напомняха цвъртене на грамадни птици. Джери се изправи на крака, нелепо се наежи и презрително заръмжа срещу тези низши двуноги същества, които идваха и си отиваха и се подчиняваха на волята на великите двуноги богове, като шкипера и мистър Хегин.

Джери не се обезкуражи от падането и пак се закатери по стълбата. Временното затишие му помогна да стигне до горните стъпала, а когато пак дойде голяма вълна, той се задържа, като се залови с предните си лапи, и излезе на палубата.

На средната част на палубата до отвора седяха няколко души от екипажа и Леруми. Джери предпазливо ги подуши всичките и настръхна, когато Леруми тихо и заплашително изсъска. На кормилото при кърмата той намери чернокожия кормчия, а до него стоеше на вахта помощникът. Помощникът го заговори и се наведе да го погали, но Джери навири нос и усети наблизо шкипера. Той сякаш помоли за извинение, като размаха опашка; после тичешком се спусна срещу вятъра и налучка шкипера. Шкиперът спеше дълбоко, легнал по гръб, и изпод одеялото стърчеше само главата му.

Джери най-напред радостно го подуши и помаха с опашка. Но шкиперът не се събуди. Росеше ситен дъжд и Джери настръхнал се мушна в ъгълчето между главата и рамото му. Това разбуди шкипера, който ласкаво прошепна: „Джери!“, а в отговор Джери допря до бузата му студения си влажен нос. И шкиперът пак заспа. Но не и Джери. Той повдигна с нос края на одеялото и пропълзя през рамото му, докато се озова под одеялото. Тогава шкиперът пак се събуди и му помогна да се настани по-удобно.

Но Джери все още бе недоволен и се въртя, докато се завря между ръката и тялото на шкипера и сложи главата си на рамото му. И едва тогава с дълбока въздишка на удовлетворение заспа.

Няколко пъти моряците разпъваха платната срещу вятъра и будиха шкипера и всеки път той си спомняше за кученцето и ласкаво го притискаше до себе си. А Джери се размърдваше в съня си и се гушеше по-близо до него.

Макар че бе забележително кученце, Джери не можеше да разбере много неща и никога не узна какво впечатление направи на капитана мекото топло допиране на кадифеното му тяло. А капитанът си спомни как преди много години бе държал на ръце своето спящо момиченце, когато бе още бебе. И този спомен бе тъй жив, че той се събуди съвсем и пред очите му започнаха да изплуват безкрайни картини от миналото, още от детството на момиченцето. Нито един бял на Соломоновите острови не знаеше каква тежест носи капитан Ван Хорн — тежест, която често не го напускаше дори насън. И на Соломоновите острови той бе дошъл с напразната надежда да заглуши тези спомени.

Паметта, събудена от мекото кученце, което спеше в прегръдките му, започна да рисува картините на миналото. Той видя детето и майка му в малката квартира в Харлем. Е, наистина, квартирата бе малка, но тримата щастливи обитатели я бяха превърнали в рай.

Той видя светлите като лен коси на момиченцето си, които ставаха все по-дълги, завиваха се на кичури и колелца и най-после се спуснаха по гърба на две дебели дълги плитки, като потъмняваха, ставаха златисти като на майката. Той нямаше сили да прогони тези спомени и дори нарочно се спираше на тях, сякаш се мъчеше така да засенчи онази единствена картина от миналото, която не искаше да види.

Спомни си за работата си, за служебния трамваен вагон и за персонала, който ръководеше. Той се замисли какво ли прави сега Кленси, неговата дясна ръка. В паметта му изплува онзи дълъг ден, когато го вдигнаха от леглото в три часа сутринта: трябваше да се измъкне от витрината на аптекарския магазин един преобърнал се трамвай и пак да се постави върху релсите. Те работиха цял ден, вдигнаха прегазените пет-шест души и се върнаха в трамвайното депо към девет вечерта. И веднага пак го повикаха на работа.

— Слава тебе, Господи! — каза Кленси, който живееше в съседство. Ван Хорн си спомни как той бършеше потта от грозното си лице. — Слава тебе, Господи, някаква съвсем дребна работа, и то само на десетина пресечки от нас. Щом свършим, и хайде вкъщи, а момчетата нека откарат вагона в работилницата за ремонт.

— Ще трябва само да го повдигнем за малко — отговори той.

— Но какво се е случило? — попита Били Джефърс, един от работниците.

— Премазали някого и не могат да го измъкнат — отговори той и те тръгнаха, като се настаниха на платформата на служебния вагон.

Той ясно си спомни всички подробности: колко дълго пътуваха, как ги задържа пожарната команда, която с маркучи и стълби бързаше за пожар, а той и Кленси в това време се шегуваха с Джефърс, че заради извънредната нощна работа не може да отиде на среща с несъществуващи момичета.

Те видяха дълга редица спрели трамваи, полиция, която възпираше тълпата, две коли за бърза помощ, които чакаха товара си, и млад дежурен полицай, блед и разтреперан, който се обърна към него с думите:

— Ужасно нещо, момче! Страшно е да се гледа! Две жени. Не можахме да ги изтеглим. Аз се мъчих. Едната май още е жива.

Но той, здрав и силен мъж, бе свикнал с работата си. Денят бе го изморил, вече мечтаеше за светлата квартира през няколко улици оттук, където щеше да отиде, когато свършеше. На полицая отговори безгрижно и уверено, че ще ги измъкне за един миг, и пропълзя на четири крака под вагона.

И пак мислено видя как светна електрическият му фенер и как той погледна. Пак се мярнаха пред очите му тежките златисти коси; после пръстът му се изплъзна от копчето на фенера и над него се спусна мрак.

— Какво, едната още жива ли е? — попита развълнуваният полицай.

Той повтори въпроса си, докато Ван Хорн събираше сили да натисне копчето на фенера.

Чу собствения си отговор:

— Сега ще ви кажа…

И пак погледна. Гледа дълго.

— И двете са мъртви — отговори спокойно. — Кленси, дай ми крик трети номер, а ти се мушни от другия край.

Ван Хорн лежеше по гръб и гледаше нагоре потрепващите над главата му самотна звезда, която мъждукаше през един разкъсан облак. Старата болка свиваше сърцето му, гърлото му бе засъхнало, очите му горяха. И той знаеше — това, което нито един човек не знаеше — защо бе попаднал на Соломоновите острови, защо бе станал шкипер на „Еренджи“, ловеше негри, рискуваше главата си и пиеше уиски повече, отколкото би трябвало да пие човек.

Оттогава не поглеждаше жена. И белите бяха забелязали, че бе подчертано студен с децата — както с черните, така и с белите.

Но след като успя да погледне в очите най-страшния си спомен, Ван Хорн скоро заспа и унесен в дрямка, с наслада усещаше върху рамото си главата на Джери. По едно време Джери, който сънуваше брега на Мериндж, мистър Хегин, Биди, Теренс и Майкъл, тихичко заскимтя. Ван Хорн се повдигна, ласкаво го привлече към себе си и злобно промърмори:

— Само да посмее някой негър да побутне това куче…!

В полунощ, когато помощникът се допря до рамото му да го събуди, Ван Хорн в просъница машинално и бързо хвана с дясната си ръка револвера, който висеше на кръста му, и забъбри:

— Само да посмее някой негър да побутне това куче…

— Това трябва да е нос Копо пред нас — обясни Боркман, когато стояха срещу вятъра и гледаха неясното очертание на сушата. — Взели сме не повече от десет мили и вятърът не е благоприятен.

— Там горе се мъти нещо, да видим какво ще излезе — каза Ван Хорн, когато двамата преместиха поглед към разкъсаните облаци, които затуляха мъждукащите звезди.

Едва успя помощникът да донесе одеялото си и да се настани на палубата, когато ги лъхна свеж вятър откъм сушата и „Еренджи“ се понесе по гладката водна повърхност със скорост девет възела. Отначало Джери се опита да стои на вахта заедно с шкипера, но скоро се сви на клъбце и задряма, допрял муцуна до босия крак на шкипера.

Когато Ван Хорн го зави с одеялото и го сложи на палубата, той пак веднага заспа; но после също така бързо се събуди, измъкна се изпод одеялото и тръгна подир шкипера напред-назад по палубата. Тогава шкиперът му предаде нов урок и след пет минути Джери го усвои. Шкиперът искаше Джери да стои под одеялото, докато той крачи по палубата покрай Джери.

В четири часа помощникът пое вахтата.

— Изминали сме трийсет мили — каза му Ван Хорн. — Но сега вятърът пак се обърна. Може да има буря. По-добре хвърлете на палубата платнищата и поставете часови. Те, разбира се, ще заспят, но нека спят на платнищата.

Джери се събуди, когато шкиперът се пъхна под одеялото, и сякаш беше установен от векове обичай, се сви на кълбо между ръката и тялото му. Шкиперът притисна бузата си о неговата муцуна, а Джери засумтя, лизна го със студеното си езиче и заспа дълбоко.

Половин час по-късно всеки би могъл да помисли, че настъпва краят на света, но Джери едва ли разбираше това. Той се събуди от неочаквания скок на шкипера. Одеялото полетя на едната страна, а Джери на другата.

Палубата на „Еренджи“ се превърна в отвесна стена и Джери запълзя срещу яростния напор на бурята.

— На палубата! Живо! — чу той високия вик на шкипера. После той различи скърцането на гротмачтата, докато Ван Хорн, привързвайки в тъмнината въжетата, бързо пропускаше платното между разгорещените си от търкането длани.

И още много звуци — воплите на екипажа и подвикванията на Боркман — стигаха до слуха на Джери, докато той се търкаляше надолу по стръмната палуба на своя нов неустойчив свят. Но той не налетя върху перилата, които лесно можеха да счупят крехките му ребра — топлата вода на океана, която нахлу през борда като поток от бледо фосфоресциращ огън, смекчи падането му. Джери се заплете във въжета и се помъчи да изплува.

А плуваше той не за да спаси живота си. Движеше го не страхът от смъртта, а една-единствена мисъл: Къде е шкиперът? Той не мислеше как да спаси шкипера или как да му помогне. Това беше любовта, която вечно те влече към този, когото обичаш. При катастрофа майката се втурва към детето си; умирайки, гъркът си е спомнял своя любим Аргос; на полесражението войниците преминават във вечността с името на любимата си на уста; тъй и Джери в момент на опасност се стремеше към шкипера.

Бурята престана също така внезапно, както бе започнала. „Еренджи“ бързо се оправи, а Джери се озова върху пясъка в жлеба на борда. Бързо изтича по палубата към шкипера. Той стоеше с широко разкрачени крака — все още с въжето на голямото платно в ръка — и викаше:

— Ах, дявол го взел! Само вятър, а дъжд все няма!

Като почувства как Джери с радостно скимтене го бутна със студения си нос по голия прасец, той се наведе и го погали. В тъмнината не виждаше нищо, но изпитваше топло чувство от увереността, че Джери несъмнено маха с опашка.

Повечето силно изплашени чернокожи пасажери се бяха струпали на палубата и техните жални болезнени гласове напомняха сънливото грачене на птици, задрямали по стълбовете. Дойде Боркман и застана до Ван Хорн; в тревожно очакване двамата се мъчеха да различат нещо в мрака наоколо и напрегнато се вслушваха в движенията на въздуха и морето.

— А къде е дъждът? — продума с досада Боркман. — След вятъра винаги идва дъжд. А сега няма.

Ван Хорн продължаваше да се взира в тъмнината, вслушваше се и не отговори.

Джери почувства вълнението на двамата мъже и също наостри уши. Той притисна студения си нос до крака на шкипера, лизна го с розовото си езиче и усети соления вкус на морската вода.

Шкиперът изведнъж се наведе, бързо зави Джери в одеялото и го пусна във вдлъбнатината между два чувала с ямс, вързани на палубата зад една от мачтите. После, като помисли, той завърза одеялото с връв, тъй че Джери остана като в чувал.

Едва бе свършил тази работа, когато задното платно мина над главата им, предните, внезапно издути, заплющяха, а главното, отслабено от Ван Хорн, се извърна и с такъв трясък изпъна скрипците, че корабът подскочи и силно се наклони на левия си борд. Този втори пристъп налетя от другата страна и беше значително по-силен от първия.

Джери чу как шкиперът извика на помощника:

— На платната! Да се отпуснат шлаговете! Аз ще се погрижа за скрипците!

После той се обърна към екипажа:

— Батто! Ти отпусни скрипците на задната мачта! По-живо! Ранга! Разпусни предното платно!

Тук Ван Хорн бе повлечен от лавината чернокожи пасажери, които бяха задръстили палубата при първия пристъп. Гъмжилото от хора се изтърколи заедно с него надолу по заляната с вода палуба към бодливата тел на левия борд.

Джери стоеше в своето ъгълче тъй здраво, че не се поклати. Но когато командите на шкипера спряха, а след малко откъм бодливата тел се чуха проклятията му, Джери пронизително залая и започна да дращи и да се мята, мъчейки се да се измъкне от одеялото. С шкипера се бе случило нещо. Той знаеше това. И това бе всичко, което знаеше, защото не бе помислил за себе си в този хаос на свършека на света.

Но скоро той престана да лае, заслушан в нов шум — оглушителния плясък на платната, придружен от високи викове. За него това беше лошо предзнаменование, защото не знаеше, че спускат грота, след като шкиперът бе прерязал с нож скрипците.

На адския шум, който ставаше все по-силен, Джери отговаряше с лай, докато не усети една ръка върху одеялото. Той затихна и започна да души. Не, не беше шкиперът. Джери още веднъж протегна нос и позна Леруми — същия чернокож, когото Биди бе съборила на брега, Леруми, който неотдавна бе ударил него, Джери, по отрязаната опашка и който само преди една седмица бе замерил с камък Теренс.

Връвта бе развързана и той усети пръстите на Леруми върху одеялото. Джери злобно изръмжа. Това бе светотатство. Върху него, Джери — кучето на белия човек, — имаше табу за чернокожите. Той рано бе разбрал закона, който забранява на всеки негър да се доближава до кучето на белия бог. И все пак Леруми — въплъщение на злото — се осмеляваше да го пипа в момент, когато светът около тях се рушеше.

И когато пръстите го докоснаха, Джери впи зъби в тях. Със свободната си ръка чернокожият му нанесе такъв силен удар, че зъбите на Джери се плъзнаха по пръстите, като откъснаха от тях кожа и месо.

Джери беснееше като малко дяволче. Усети, че го хванаха за гърлото, като за малко не го удушиха, и го запокитиха. Докато летеше, той все още квичеше от гняв. Той падна в морето и започна да потъва, като пое в белите си дробове достатъчно количество солена вода; после, борейки се с вълните, се издигна на повърхността и заплува. За плуване по-рано не бе и помислял. Не бяха го учили да плува, както не бяха го учили да диша. Бяха го учили само да ходи, но сега трябваше да плува и той заплува.

Вятърът виеше и ревеше. От надигналата се пяна му се напълниха устата и ноздрите, а очите му засмъдяха. Джери малко познаваше морето и сега, поемайки въздух, високо вдигна муцуна над водата, за да се изтръгне от задушаващите го вълни. От това хоризонталното положение бе нарушено; гребейки с лапи, той не можеше вече да се задържа върху водата и започна да потъва. Пак се изтръгна на повърхността, нагълтал се със солена вода. Този път, без да разсъждава, по линията на най-малкото съпротивление, което бе най-удобното, той се простря върху водата и заплува, запазвайки това положение.

Бурята утихваше. В мрака се чуваха плясъкът на полуспуснатия грот, пронизителните викове на екипажа, проклятията на Боркман, а над всичко това гърмеше гласът на шкипера:

— Дръжте свободния край на платното, момчета! Дръж здраво! Тегли надолу! Дигни! Живо, дявол да го вземе, мърдай!