Джек Лондон
Джери Островитянина (19)

Глава XVIII

Месеците минаваха. Свърши югоизточният пасат, повя мусонът, а Джери остаря с шест месеца, порасна, наддаде на тегло и костите му станаха по-яки. Хубаво беше полугодието, прекарано при слепия старец, макар че Наласу бе привърженик на суровата дисциплина и всеки ден посвещаваше дълги часове на обучаването на Джери, а това не се случва с много кучета. Но Джери не получи от него нито един удар, не чу нито една груба дума. Този човек, убил четирима Анно — а от тях трима, след като бе изгубил зрението си, — пречукал немалко хора в дните на своята необуздана младост, никога не повишаваше глас, не се сърдеше на Джери и постигаше послушание не със сурови наказания, а с галено мърморене.

Това постоянно обучение, на което бе подложен Джери в периода на своята зрялост, за цял живот укрепи и разви умствените му способности. Навярно нито едно куче в света не е имало речник като неговия, а това се обясняваше освен с природния му ум, с гениалната способност на Наласу да дресира, както и с дългите часове, посветени на неговото обучение.

Речникът му от къси команди бе извънредно богат за едно куче. Би могло дори да се каже, че той и старецът можеха да разговарят с часове, макар и върху немногобройни и несложни теми. Твърде малко говореха за неотдавнашното минало и почти не се докосваха до близкото бъдеще. Джери нищо не можеше да му разкаже за Мериндж и „Еренджи“, за великата любов, която хранеше към шкипера, или за причината на омразата си към Башти. И Наласу не можеше да разкаже на Джери за кървавата вражда на Анно или за това, как е загубил зрението си.

На практика всичките им разговори се въртяха непосредствено около настоящия момент, макар че можеха да засегнат леко и най-близкото минало. Наласу даваше на Джери ред поръчки, например: да отиде сам на разузнаване, да стигне до гнездото, да опише около гнездото голям кръг, да отиде оттам на втората полянка, където растяха плодовите дървета, да пресече джунглите по главната пътека, да слезе по нея долу към селото, до голямата смокиня, а после по малката пътека да се върне при Наласу. Джери изпълняваше всички тези нареждания с най-голяма точност и след връщането си докладваше: при гнездото — нищо необикновено, само наблизо се появил ястреб; на поляната паднали на земята три кокосови ореха — Джери можеше безпогрешно да брои до пет; между поляната и главната пътека видял четири свини; на главната пътека срещнал едно куче, две деца и повече от пет жени, а на малката пътека, която води към къщата, забелязал едно какаду и две момичета.

Но Джери не можеше да обясни на Наласу, че нуждите на неговия ум и сърце му пречат да бъде съвсем доволен от живота си. Защото Наласу не беше бял, само черен бог. А Джери мразеше и презираше всички негри, с изключение на Ламаи и Наласу. Тях търпеше, а към Наласу чувстваше дори топла привързаност. Да го обича — той не го обичаше и не можеше да го обикне.

В най-добрия случай те бяха второстепенни богове, а той не можеше да забрави такива велики бели богове като шкипера и мистър Хегин, а и Дерби и Боб, които бяха от същата порода. Те бяха някак други, по-добри, отличаваха се с нещо от тези черни диваци, между които живееше сега. Те бяха някъде над тях, живееха в недостижим рай; за този рай Джери пазеше жив спомен, тъгуваше за него, но не знаеше пътя към него и тъй като смътно усещаше краткотрайността на всичко, представяше си, че и този рай може да изчезне в последното „нищо“, което вече бе погълнало шкипера и „Еренджи“.

Напразно се мъчеше старецът да спечели любовта на Джери. Той не можеше да пропъди спомените му, макар че бе постигнал неговата преданост и вярност. За Наласу Джери бе готов да се сражава не на живот, а на смърт, но да се сражава предано, а не страстно, както би се сражавал за шкипера. А старецът и не подозираше, че Джери не му е отдал цялото си сърце.

* * *

Но дойде ден, в който един от членовете на семейство Анно изнамери плетените сандали за предпазване на краката от намазаните с отрова бодли, с които Наласу бе отнел живота на трима от тях. Всъщност не беше ден, а нощ, и то една от онези черни нощи със затъмнено от облаци небе, в които човек не можеше да види дори стволовете на дърветата пред носа си. И дванайсет души от семейство Анно заслизаха към колибата на Наласу. Те бяха въоръжени със снайдеровски пушки, кавалерийски пистолети, томахавки и тояги. Въпреки дебелите си сандали те се движеха много предпазливо, защото се бояха от бодлите, които Наласу вече не слагаше.

Джери, седнал между коленете на господаря си и сънливо клюмащ, пръв предупреди Наласу. Старецът седеше на вратата на къщата си широко отворил очи и напрегнато се вслушваше. Той седеше така цели нощи вече от много години. Започна да се вслушва още по-напрегнато, но дълго не можа да долови нищо и шепнешком започна да разпитва Джери, като му заповяда да отговаря по възможност по-тихо. И Джери с пъхтене, скимтене и всички кратки звуци, които знаеше, му съобщи, че приближават хора — много хора, повече от пет души.

Наласу премести по-близо лъка си, сложи стрела и зачака. Най-после той също долови лек шум, който се чуваше ту тук, ту там и идваше от джунглата. Едва чуто той поиска потвърждение от Джери, чиято козина на шията бе настръхнала под чувствителните пръсти на Наласу. По това време Джери можеше да чете нощния въздух с нос не по-лошо, отколкото с уши, и пак тихо потвърди на Наласу, че идват хора — много хора, повече от пет.

Наласу, търпелив като всички старци, седеше, без да помръдва, докато долови наблизо, на края на гората, на разстояние шестдесет фута, шум от човешки стъпки. Той обтегна лъка, пусна стрелата и бе възнаграден с въздишка и пъшкане. Най-напред той задържа Джери, който поиска да изтича подир стрелата, защото знаеше, че е попаднала в целта, а после постави на тетивата нова стрела.

Петнайсет минути минаха в мълчание. Слепецът седеше като издялан от камък, кучето трепереше от възбуда при докосването на пръстите му, като се подчиняваше на заповедта да мълчи. Защото Джери знаеше не по-зле от Наласу, че в околния мрак шумоли и се промъква смъртта. Пак се чу шум, този път по-наблизо, но пуснатата стрела не попадна в целта. Те чуха как тя се удари в стъблото на дърво и доловиха тихите стъпки на отстъпващия враг. След кратко мълчание Наласу заповяда на Джери да донесе стрелата. Джери бе добре дресиран и дори Наласу, който чуваше по-добре от виждащите хора, не чу нито един звук, когато той тръгна по посока на забилата се в дървото стрела и я донесе, стиснал я със зъби.

И Наласу пак зачака, докато се чу шум от приближаващи се хора. Тогава той взе всичките си стрели и придружен от Джери, безшумно се премести встрани. Докато те вървяха, изгърмя изстрел — целеха слепешком току-що напуснатото място.

От полунощ до изгрев слънце слепецът и кучето успешно отблъскваха нападението на дванайсетте души, които разполагаха с барут и дългобойни куршуми от меко олово. А слепецът се защитаваше само с лък и стотина стрели. Той пусна много стрели, а Джери ги връщаше и старецът отново ги пускаше. Джери работеше доблестно, като помагаше със своя по-остър слух, безшумно се въртеше около къщата и докладваше откъде се готви нападение.

Много скъпоценен барут изразходваха напразно Анно, понеже сражението напомняше игра с невидими духове. Не се виждаше нищо, освен припламването на барута. Джери те не видяха нито един път, макар че усещаха неговата близост, когато търсеше стрелите. Един от тях, напипвайки стрелата, която за малко не го прониза, докосна с ръка гърба на Джери и диво изрева от ужас, като усети остро ухапване. Те се опитваха да се целят в мястото, откъдето профучаваше тетивата на Наласу, но всеки път като пуснеше стрелата, Наласу променяше позицията си. Неведнъж, долавяйки близостта на Джери, те стреляха в него и дори барутът опърли носа му.

На разсъмване, при късия тропически здрач Анно отстъпиха, а Наласу се скри от светлината в жилището си. Благодарение на Джери той все още разполагаше с осемдесет стрели. В резултат на това Наласу уби един от нападателите си, а останалите, ранени от стрелите му, с мъка се оттеглиха.

Половин ден Наласу седя със свити колене пред Джери и го милва за всичко, което бе направил той. После, като го взе със себе си, той отиде в селото и разправи за сражението.

— Аз се обръщам към теб като старец към старец — започна Башти. — Аз съм по-стар от теб, Наласу. Аз никога не съм знаел какво е страх. Обаче никога не съм бил по-храбър от теб. Бих искал всички в племето да бъдат храбри като теб. И все пак ти ми причиняваш голяма скръб. Каква полза от твоята смелост и ловкост, като нямаш потомство, в което да се роди отново твоята смелост и ловкост?

— Аз съм стар човек — заговори Наласу.

— По-млад от мене — прекъсна го Башти. — И не си много стар за женитба, за да дадеш на племето силно потомство.

— Аз дълго бях женен и бях баща на трима храбри синове, но те умряха. Аз няма да живея толкова дълго, колкото ти. За дните на своята младост аз мисля като за приятни сънища, които човек си спомня, като се събуди. Но повече мисля за смъртта и за края. За жените съвсем не мисля. Аз съм много стар да се женя. Достатъчно съм стар да се готвя за смъртта и голямо любопитство ме обхваща при мисълта, какво ли ще се случи с мене, когато умра. Ще бъда ли завинаги мъртъв? Ще живея ли пак в страната на съновиденията — да живея като сянка от сън, която си спомня дните, когато съм живял в знойния свят и глад е гъделичкал устните ми, а гърдите са се вълнували от любов към жената?

Башти сви рамене:

— Аз също много съм мислил за това — каза той. — Обаче не можах да стигна до нищо. Аз не знам. И ти не знаеш. Ние няма да знаем, докато не умрем, ако, разбира се, можем да узнаем нещо, когато вече станем не онова, което сме били по-рано. Но едно знаем ние — ти и аз: племето живее, племето никога не умира. Затова, ако има изобщо някакъв смисъл в нашия живот, ние трябва да правим племето силно. Твоят дълг пред племето не е изпълнен. Ти трябва да се ожениш, за да останат твоята смелост и ловкост да живеят след тебе. Аз съм ти избрал една жена — не, две жени, защото твоите дни са преброени, и аз, разбира се, ще доживея времето, когато ти ще бъдеш окачен под покрива на къщата за лодки, където висят моите деди.

— Няма да плащам за жена — запротестира Наласу. — За никаква жена няма да плащам. Ни кутия тютюн, нито пукнат орех не давам за най-хубавата жена в Сомо.

— Не се тревожи — спокойно продължи Башти. — Аз ще платя откупа за двете жени. Ето например Бубу. Аз ще я купя за тебе за половин кутия тютюн. Тя е набита, широкобедрена, с кръгли крака. А другата е Нену. Нейният баща иска голяма цена — цяла кутия тютюн. Аз ще ти купя и нея. Твоите дни са преброени. Ние трябва да бързаме.

— Няма да се оженя! — истерично извика старецът.

— Ще се ожениш. Аз заповядах.

— Не, казвам аз, не, не, не! От жените само неприятности. Те са млади, главите им са натъпкани с глупости. И езикът им е разпуснат. Аз съм стар, свикнал съм на спокойствие, пламъкът на живота ме напуска. Предпочитам да стоя сам в тъмнината и да мисля. Младите бъбриви създания, на които и в главите, и на езика няма друго, освен глупости, ще ме подлудят. Непременно ще ме подлудят и аз ще почна да плюя във всяка раковина, ще кривя муцуна срещу луната, ще вия и ще си разкъсвам със зъби вените.

— И да полудееш, какво от това, щом семето ти няма да загине. Аз ще платя на бащите за жените и ще ти ги изпратя след три дни.

— Няма да имам работа с тях — бясно заяви Наласу.

— Ще имаш — спокойно каза Башти. — Ако ли не, ще ми платиш. Ще заповядам да ти извият всички стави и ти ще се обърнеш на студена риба, на тлъста свиня с извадени кости, а после ще те вържа на кол сред полето, където убиват кучетата, и в мъки ще се надуваш от слънчевия пек. А каквото остане от теб, ще заповядам да го хвърлят да бъде изядено от кучетата. Семето ти няма да бъде загубено за Сомо. Аз, Башти, казах така. След три дни ще ти изпратя двете ти жени…

Той свърши и настана дълго мълчание.

— Е? — поднови разговора Башти. — Или се жени, или ще лежиш със счупени стави на слънцето. Избирай, но хубавичко премисли, преди да избереш счупените стави.

— И това на стари години, когато минаха всички скърби на младостта! — простена Наласу.

— Избирай. Ще познаеш що е печал и вълнение, когато легнеш сред полето и слънцето изпече болните ти стави и стопи маста от мършавото ти тяло, както стапят сланината от угоено прасенце.

— Изпрати ги… — след дълга пауза продума с мъка Наласу. — Но прати ги след три дни, а не след два и не утре.

— Добре — Башти важно кимна с глава. — Не забравяй, че тебе съвсем нямаше да те има, ако не са били онези, които са живели преди тебе и вече отдавна са в мрака; които са се трудили, за да може племето да живее и ти да можеш да съществуваш. Ти съществуваш. Те са платили за теб. Това е твой дълг. Ти си влязъл в живота с този дълг върху себе си. Ти ще платиш дълга си, преди да си отидеш от живота. Такъв е законът. Това е справедливо.